Хеда Габлер, във времето на основаването на пиесата от норвежкия драматург Хенрик Ибсен (1891), е определяна като женска версия на Хамлет или може би е считана за една от първите суфражетки, борещи се за равни права с мъжа и свободен избор. През 50-те години на ХХ век тази героиня можеше да бъде наречена бунтовник без идея или да я причислят към „ ядосаните младежи “. А през днешния ден – да бъде диагностицирана с тежка клинична меланхолия (впрочем знае се, че още Ибсен се е интересувал от зараждащата се тогава просвета за психологичните болести, въпреки да е знаел прекомерно малко за тях по актуалните стандарти). Дори след премиерата на свръхтехнологизираната съвременна интерпретация на „ Хеда Габлер “ от режисьора Тимофей Кулябин в Народния спектакъл, този темперамент си остава мистерия. Що за човешки феномен е Хеда Габлер?...
Спектакълът на Кулябин явно буди нееднозначни реакции измежду публиката на първите четири представления. И като че ли най-често повтаряната му характерност е „ шок “ – от най-ниското ходило на неприемане до най-високото на естетически възторзи и вероятен катарзис. А това е към този момент е отлично, тъй като останали безразлични очевидно няма…
Подозирам, че отхвърлянето не е поради нарушение на свещеното театрално действо „ онлайн “ в амбициозния план на Кулябин и доминирането на филмовите и тв похвати с излъчването в действително време на събития, протичащи се отвън главното място на деяние – сцената. А заради изначално „ сбъркания “ код на този персонаж, заложен по този начин от самия създател и засилен неимоверно повече от режисьора. Признавам, че от дълго време имам проблем с тази героиня: още когато преди доста години за пръв път гледах пиесата в основната роля с Доротея Тончева – тогава красива и млада. Мислех си, че ми липсва житейски опит, с цел да схвана Хеда, само че я харесвах и без да се разхожда по улиците около Народния спектакъл. Още помня изящните придвижвания на ръцете й, които като че ли се опитваха да се отърсят от всичко земно, битово и тривиално. Сега, даже и със мощното депресивно преобразяване на Радина Кърджилова, което влияе смазващо, въпросът не е доста по-обоснован и понятен. Напротив. И май – освен за мен.
Субтитри още при започване на спектакъла на Тимофей Кулябин ни срещат с биографията на „ тази “ Хеда Габлер: тя е млад и сполучлив образен актьор („ художник акционист “), носителка на куп награди. Генералска щерка, омъжена за симпатичния изкуствовед Ян Тесман (Дарин Ангелов). В един миг обаче взема решение, че след година ще постави завършек на живота си и стартира назад преброяване, като всеки ден си прави ново селфи с „ Полароид “, с револвер, опрян в слепоочието. В пиесата такова авансово решение няма: там самоубийството е отговор на ред условия. Този ход на режисьора радикално трансформира нещата и подрива причинно-следствената връзка в историята. Тук няма податки какво мъчи душата на Хеда Габлер – с изключение на може би копнежът, че всичко в живота би трябвало да бъде красиво, а той се оказва прекомерно обикновен. Тогава остава смъртта…
Към края на избрания от нея период събитията към Хеда се сгъстяват: появява се тяхната съученичка Теа (Ана Пападопулу), напуснала необичан остарял брачен партньор, изтерзана от паники по алкохолизирания и комплициран публицист Давид Левборг (Иван Юруков), в предишното противник на Тесман в кариерата и за благоразположението на госпожица Габлер. Теа в миналото е имала къса младежка задявка с Ян, а Хеда, излиза наяве, е мистериозната някогашна обичана на Левборг, заплашила го с револвер при раздялата… Тук е и фамилният другар Филип Брак (Деян Донков), авторитетен магистрат, който се пробва да манипулира поотделно и с разнообразни неща всеки от младата двойка Тесман. Появява се и изчезва ръкописът на „ творбата на живота “ на Левборг, който Хеда ще унищожи в нервност в един извънредно мощен видео-етюд…
Каква е Хеда и защо се бори? Мълчалив камикадзе на фамилното и креативното статукво, изгубил тласъци и смисъл в подреденото настояще? Разглезена и отегчена материално обезпечена интелектуалка? Или ангел на злото, нежно лице, скриващо непоносим темперамент, жена, която се усеща нуедовлетворена и нещастна, по тази причина просто от проклетия желае и другите да са нещастни?... Мистерия. Какви ги прави тя? Студено възмездие на в миналото изоставена жена? Или на неосъществен до дъно създател, който уязвявя различен човек на изкуството по най-болезнения за него метод – посредством самото му изкуство?!...
Хеда Габлер на Радина Кърджилова е прекършена вътрешно заради аргументи, които не познаваме, макар биографичната информация първоначално, представяща я като привилегирована и сполучлива. Зла ли е Хеда на Радина? Тя като че ли на моменти се пробва и желае да е добра – към брачна половинка си, към грижовната му вуйна Юлия (Бойка Велкова), само че не й е обещано, душата й е мъртва. Защо – не знаем, може би просто си е такава. И най-безпощадна е към себе си – тъй като очевидно не обича себе си, даже в минимална лечебна доза. Но това към този момент са проблеми на психиатрията…
Радина Кърджилова е доста мощна в пресъздаването на вкаменена, дистанцирана, взряна във вътешното си страдалчество млада жена. Редом с нея извънредно забавен и многопластов облик основава Дарин Ангелов: неговият Ян е добър, положителен, въпреки да обожава жена си – не е добряк и е наясно с спестовните й усеща към него, дори дръзва да й се опълчи и да прояви достойнство в трагични моменти, в които е заложен „ трудът на живота “ на сътрудник. Иван Юруков като Давид Левборг е безапелационен в моралната си дезориентация и доближава до неистови изстъпления, когато се стреми да отблъсне преданата Теа. Лукав и ядовит като истински Мефистофел е магистратът на Деян Донков, занаятчия на бодливата подигравка. Забележително овладяна е Бойка Велкова като вуйна Юлия, подвластна на тъгата по умиращата си сестра и на голямата любов към пеменника си Ян – тук актрисата е прекомерно друга от всекидневно по-агресивното си наличие на сцената, непривично стихнала и достолепна. А Ана Пападопулу като Теа е дребен огромен стоик в тази компания.
В първата част на представлението излъчването от външни местоположения надвива, с екраните си то господства над сцената, която наподобява още по-голяма и пуста, а хората на нея – още по-малки и изгубени. Има и дълги интервали, в които тя е „ обживявана “ само от прхосмукачката на безмълвната прислужница (Албена Ставрева). Тази картина на стерилно отчуждение обаче последователно се изпълва с трагичен живот, кино фрагментите понижават и вниманието на фена се концентрира върху прекарванията на героите на сцената, изиграни от съвсем съвършени артисти. Театърът взема реванш.
След финалния изстрел, когато по пиеса спектакълът би трябвало да свърши, режисьорът Тимофей Кулябин е добавил един екранен епизод, който, коства ми се, е основен за осмислянето на неговия прочит на „ Хеда Габлер “. Многобройна аудитория се е събрала за откриването на галерия: арт апаратура от полароидните снимки, които Хеда е правила всеки божи ден до настъпване на момента на нейната предизвестена гибел. Идеята на героинята, че в живота всичко би трябвало да е красиво като в изкуството, трагично се разминава с житейските действителности, по тази причина тя съумява да трансформира гибелта си в изкуство. Хеда е актьор, живял единствено за изкуството, с всичките илюзии за хубост и съвършенство, които то носи…
Съавтор на театралната версия е драматургът Роман Должански, а преводът й от съветски е дело на Василка Бумбарова. Сценография и костюми – Олег Головко, композитор – Тимофей Пастухов, художник по осветлението – Серхей Рилко, видео-режисьор – Анастасия Журавльова, асистент-режисьор – Теодора Лилян, оператор постановчик – Владимир Бурцев.
Поради огромния интерес към постановката от Народния спектакъл удължават сезона с спомагателна дата за нея – 15 юли.
(Не)приятно ми е, Василка
Режисьорът Тимофей Кулябин беше споделил, че желае да се схваща, че неговата Хеда Габлер живее тук и в този момент, в София през 2025 година, а не някъде в Норвегия през по-миналия век. Това е реализирано с фрагментите от 10 разнообразни столични местоположения, с които градът безусловно се вгради в плътта на представлението и се трансформира в случай че не в воин, то най-малко в жив многогласен декор. Достатъчно доказателство за „ тук и в този момент “ е това, че младото семейство Тесман „ живее “ в постройката на Народния спектакъл „ Иван Вазов “ и се движи из прилежащите познати улици. Защо тогава е било нужно полу-побългаряването на имената на някои от персонажите в тази явно космополитна среда?! Теа Ралева, вместо Теа Елвстед, ще я преглътнем, само че нелепата „ Василка “, несъществуваща в пиесата, която гони за подпис художника акционист Хеда Габлер из софийските улици, идва допълнително. Честит имен ден на шефа на Народния театър…
Спектакълът на Кулябин явно буди нееднозначни реакции измежду публиката на първите четири представления. И като че ли най-често повтаряната му характерност е „ шок “ – от най-ниското ходило на неприемане до най-високото на естетически възторзи и вероятен катарзис. А това е към този момент е отлично, тъй като останали безразлични очевидно няма…
Подозирам, че отхвърлянето не е поради нарушение на свещеното театрално действо „ онлайн “ в амбициозния план на Кулябин и доминирането на филмовите и тв похвати с излъчването в действително време на събития, протичащи се отвън главното място на деяние – сцената. А заради изначално „ сбъркания “ код на този персонаж, заложен по този начин от самия създател и засилен неимоверно повече от режисьора. Признавам, че от дълго време имам проблем с тази героиня: още когато преди доста години за пръв път гледах пиесата в основната роля с Доротея Тончева – тогава красива и млада. Мислех си, че ми липсва житейски опит, с цел да схвана Хеда, само че я харесвах и без да се разхожда по улиците около Народния спектакъл. Още помня изящните придвижвания на ръцете й, които като че ли се опитваха да се отърсят от всичко земно, битово и тривиално. Сега, даже и със мощното депресивно преобразяване на Радина Кърджилова, което влияе смазващо, въпросът не е доста по-обоснован и понятен. Напротив. И май – освен за мен.
Субтитри още при започване на спектакъла на Тимофей Кулябин ни срещат с биографията на „ тази “ Хеда Габлер: тя е млад и сполучлив образен актьор („ художник акционист “), носителка на куп награди. Генералска щерка, омъжена за симпатичния изкуствовед Ян Тесман (Дарин Ангелов). В един миг обаче взема решение, че след година ще постави завършек на живота си и стартира назад преброяване, като всеки ден си прави ново селфи с „ Полароид “, с револвер, опрян в слепоочието. В пиесата такова авансово решение няма: там самоубийството е отговор на ред условия. Този ход на режисьора радикално трансформира нещата и подрива причинно-следствената връзка в историята. Тук няма податки какво мъчи душата на Хеда Габлер – с изключение на може би копнежът, че всичко в живота би трябвало да бъде красиво, а той се оказва прекомерно обикновен. Тогава остава смъртта…
Към края на избрания от нея период събитията към Хеда се сгъстяват: появява се тяхната съученичка Теа (Ана Пападопулу), напуснала необичан остарял брачен партньор, изтерзана от паники по алкохолизирания и комплициран публицист Давид Левборг (Иван Юруков), в предишното противник на Тесман в кариерата и за благоразположението на госпожица Габлер. Теа в миналото е имала къса младежка задявка с Ян, а Хеда, излиза наяве, е мистериозната някогашна обичана на Левборг, заплашила го с револвер при раздялата… Тук е и фамилният другар Филип Брак (Деян Донков), авторитетен магистрат, който се пробва да манипулира поотделно и с разнообразни неща всеки от младата двойка Тесман. Появява се и изчезва ръкописът на „ творбата на живота “ на Левборг, който Хеда ще унищожи в нервност в един извънредно мощен видео-етюд…
Каква е Хеда и защо се бори? Мълчалив камикадзе на фамилното и креативното статукво, изгубил тласъци и смисъл в подреденото настояще? Разглезена и отегчена материално обезпечена интелектуалка? Или ангел на злото, нежно лице, скриващо непоносим темперамент, жена, която се усеща нуедовлетворена и нещастна, по тази причина просто от проклетия желае и другите да са нещастни?... Мистерия. Какви ги прави тя? Студено възмездие на в миналото изоставена жена? Или на неосъществен до дъно създател, който уязвявя различен човек на изкуството по най-болезнения за него метод – посредством самото му изкуство?!...
Хеда Габлер на Радина Кърджилова е прекършена вътрешно заради аргументи, които не познаваме, макар биографичната информация първоначално, представяща я като привилегирована и сполучлива. Зла ли е Хеда на Радина? Тя като че ли на моменти се пробва и желае да е добра – към брачна половинка си, към грижовната му вуйна Юлия (Бойка Велкова), само че не й е обещано, душата й е мъртва. Защо – не знаем, може би просто си е такава. И най-безпощадна е към себе си – тъй като очевидно не обича себе си, даже в минимална лечебна доза. Но това към този момент са проблеми на психиатрията…
Радина Кърджилова е доста мощна в пресъздаването на вкаменена, дистанцирана, взряна във вътешното си страдалчество млада жена. Редом с нея извънредно забавен и многопластов облик основава Дарин Ангелов: неговият Ян е добър, положителен, въпреки да обожава жена си – не е добряк и е наясно с спестовните й усеща към него, дори дръзва да й се опълчи и да прояви достойнство в трагични моменти, в които е заложен „ трудът на живота “ на сътрудник. Иван Юруков като Давид Левборг е безапелационен в моралната си дезориентация и доближава до неистови изстъпления, когато се стреми да отблъсне преданата Теа. Лукав и ядовит като истински Мефистофел е магистратът на Деян Донков, занаятчия на бодливата подигравка. Забележително овладяна е Бойка Велкова като вуйна Юлия, подвластна на тъгата по умиращата си сестра и на голямата любов към пеменника си Ян – тук актрисата е прекомерно друга от всекидневно по-агресивното си наличие на сцената, непривично стихнала и достолепна. А Ана Пападопулу като Теа е дребен огромен стоик в тази компания.
В първата част на представлението излъчването от външни местоположения надвива, с екраните си то господства над сцената, която наподобява още по-голяма и пуста, а хората на нея – още по-малки и изгубени. Има и дълги интервали, в които тя е „ обживявана “ само от прхосмукачката на безмълвната прислужница (Албена Ставрева). Тази картина на стерилно отчуждение обаче последователно се изпълва с трагичен живот, кино фрагментите понижават и вниманието на фена се концентрира върху прекарванията на героите на сцената, изиграни от съвсем съвършени артисти. Театърът взема реванш.
След финалния изстрел, когато по пиеса спектакълът би трябвало да свърши, режисьорът Тимофей Кулябин е добавил един екранен епизод, който, коства ми се, е основен за осмислянето на неговия прочит на „ Хеда Габлер “. Многобройна аудитория се е събрала за откриването на галерия: арт апаратура от полароидните снимки, които Хеда е правила всеки божи ден до настъпване на момента на нейната предизвестена гибел. Идеята на героинята, че в живота всичко би трябвало да е красиво като в изкуството, трагично се разминава с житейските действителности, по тази причина тя съумява да трансформира гибелта си в изкуство. Хеда е актьор, живял единствено за изкуството, с всичките илюзии за хубост и съвършенство, които то носи…
Съавтор на театралната версия е драматургът Роман Должански, а преводът й от съветски е дело на Василка Бумбарова. Сценография и костюми – Олег Головко, композитор – Тимофей Пастухов, художник по осветлението – Серхей Рилко, видео-режисьор – Анастасия Журавльова, асистент-режисьор – Теодора Лилян, оператор постановчик – Владимир Бурцев.
Поради огромния интерес към постановката от Народния спектакъл удължават сезона с спомагателна дата за нея – 15 юли.
(Не)приятно ми е, Василка
Режисьорът Тимофей Кулябин беше споделил, че желае да се схваща, че неговата Хеда Габлер живее тук и в този момент, в София през 2025 година, а не някъде в Норвегия през по-миналия век. Това е реализирано с фрагментите от 10 разнообразни столични местоположения, с които градът безусловно се вгради в плътта на представлението и се трансформира в случай че не в воин, то най-малко в жив многогласен декор. Достатъчно доказателство за „ тук и в този момент “ е това, че младото семейство Тесман „ живее “ в постройката на Народния спектакъл „ Иван Вазов “ и се движи из прилежащите познати улици. Защо тогава е било нужно полу-побългаряването на имената на някои от персонажите в тази явно космополитна среда?! Теа Ралева, вместо Теа Елвстед, ще я преглътнем, само че нелепата „ Василка “, несъществуваща в пиесата, която гони за подпис художника акционист Хеда Габлер из софийските улици, идва допълнително. Честит имен ден на шефа на Народния театър…
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ