По пътя на бежанците: Историите на Хари Чан и Гейбриъл Ромеро
Хари Чан и Гейбриъл Ромеро. Американци родени на хиляди километри от Мосул. В момента Хари живее в Амстердам, а Гейбриъл в Лос Анжелис, само че и двамата за следващ път са в Мосул, с цел да отразяват борбите, с цел да описват историите на жертвите им, историите на тези, които бягат от тях.
С тях беседва репортерът Марина Евгениева.
В началото на септември 2015 година Хари Чан се престори на емигрант, с цел да премине по пътя на хората, търсещи избавление от Турция до Германия. Потегля с препълнената с бежанци надуваема лодка в деня, в който светът беше покъртен от откритото телце на удавеното 3-годишно сирийско момченце Айлян Кюрди.
– Най-опасният миг беше сигурно, когато прекосявахме морето. Мислех си – в най-лошия случай, аз съм добър плувец и ще мога да преплувам до острова, само че след това осъзнах, че течението е доста мощно, че вълните са доста по-големи и в действителност няма по какъв начин да видиш в коя посока е сушата. Повечето бежанци в никакъв случай не са плували в живота си и даже със избавителна жилетка нямат късмет. Чух доста, доста истории, че попаднали във водата, въпреки и с жилетка, хората престояват часове наред до момента в който бъдат открити и избавени, от време на време по 10 часа. За мен обаче не толкоз страха, колкото прочувственото тестване беше по-трудно. Особено, откакто пристигнахме на Лесбос и видях толкоз доста хора, които ходеха в една и съща посока, в това число и деца, и остарели хора, които нямат доста сили да се движат. Понякога ни се постановяваше да вървим пеш по 50-60 км и това важи за всеки. Виждаш по какъв начин доста нежни хора, които не са способни да извървят такива дистанции, са принудени да го вършат. На някои от тях им бяха нужни по 24 часа да ги извървят, на някои по-млади им костваше 10-12 часа. Беше доста мъчно за децата, те плачеха непрекъснато, тъй като не можеха да схванат за какво би трябвало да вървят толкоз доста, не знаеха къде отиват, а единственото нещо, което можеха да създадат родителите, беше да ги вземат на ръце и да продължат да вървят. За мен най-трудното беше това - да виждам през какво минават тези хора.
– Трябваше ли да платиш на трафикант, с цел да се качиш в лодката?
– Направих всичко това, което вършат бежанците. Не можех да кажа, че съм публицист, фотограф, който желае да документира пътуването, тъй че дружно с моя другар излъгахме трафиканта, че жена ми към този момент е в Европа и съм емигрант от Северна Корея. Въпреки, че трафикантът 100 % се усъмни в това необичайно пояснение, един път щом си получи парите, не го интересуваше. За него бе значимо да платя 1200 $ такса, с цел да пресека морето. После трябваше още повече пари да се платят, тъй като доста хора се възползваха от бежанците. Караха ги да заплащат повече, в сравнение с локалните заплащат. Например, когато стигнахме до унгарската граница трябваше да пътуваме от там до Будапеща, което е единствено час и половина с рейс, което на локалните коства по към 5 $ за билет. Имаше обаче хора, които се възползваха от бежанците и желаеха по 200 $ на човек, с цел да ги возят с едни напълно дребни коли, събираха по 5-6 индивида и ги караха до Будапеща.
– Смяташе ли тогава, че до момента, до 2017 година нещата за тези хора ще са се трансформирали?
– Смятам, че хората би трябвало да бъдат по-приемащи и по-отворени към бежанците, които идват в страните им. Ако усложняваме живота на хора, които имат всички аргументи, а и правото да дойдат, то тогава ще имаме по-малка опция да отделим екстремистите. Смятам, че е по-добре да помогнем на болшинството от бежанците, които са почтени и са подготвени да одобряват новите правила, новия метод на живот, тъй като след това те ще ни оказват помощ да идентифицираме екстремистите, хората, които в действителност основават проблемите. Вместо да блокираме всички дружно. Защото хората ще съумеят да намерят метод да дойдат и това важи, както за бежанците, по този начин и за екстремистите.
Гейбриъл Ромеро също се е срещал с хиляди бежанци. Снимал е в един от най-големите бежански лагери в Йордания, бил е в Ирак и при освобождението на източната част на Мосул, раняван е няколко пъти, не един път е помагал в локалните лечебни заведения, когато след тежка борба докарат доста ранени.
– Моята цел е – в случай че мога да трансформира мисленето най-малко на един човек, това ще е един от многото видели мои фотоси, само че даже единствено един човек промени мнението си, в случай че популяризира това измежду другите, в случай че опише какво е видял, това в края на краищата е насладата от моята работа. Успял съм да осведомявам най-малко един човек и нека това има силата да промени нещо, за някого.
– Но ти рискуваш живота си всекидневно за това?
– Да, това явно е рискова специалност, рисков бизнес, само че това е повода да го вършим – за нас е нещо извънредно значимо в този извънредно безсрамен свят, че можем да създадем нещо, което може да промени живота на някого другиго. Със сигурност има доста други неща, които можем да вършим с живота си, само че в действителност усещам, че това най-малко за мен е нещо, което ми дава смисъл и цел в живота. Преди години, когато бях много по-млад, задачите ми бяха много по-повърхностни, само че пораствайки ми се обясни, че това, което би трябвало да направя, е да поема по пътя на същинското човешко създание, т.е. да давам. И в случай че всеки направи най-малко нещо малко за другите, можем да създадем един доста по-добър свят.
– Какво би споделил на някого, който счита, че има задоволително доста проблеми към себе си, че да го е грижа за Ирак, за Сирия или където и да е?
– Да, обикновено е да считаме, че най-важното за нас са най-близките ни. „ Благотворителността стартира вкъщи” – има такава остаряла сентенция. Защо би трябвало да прекося половината свят, с цел да върша репортаж за нещо в случай, че бездомници живеят по улиците до дома ми?! Обаче отново – в тази ситуация става дума за война, няма стотици хиляди хора, които умират, там където аз пребивавам. Това е обстановка с интернационална значимост, която би трябвало да бъде отразена и усещам, че това е моя отговорност.
Гейбриъл Ромеро – човек, който има вяра, че с работата си може да помогне на света да види, да се замисли и може би да се промени. Също като Хари Чан.
– Ако всеки може да види какво се случва на тези хора, да види пътя, който би трябвало да изминат ще му е доста мъчно да им каже не, да им откаже достъп до страната си. Хората могат да схванат, че бежанците не са разнообразни, че имат същите полезности, желаят да отгледат децата си, желаят успокоение и сигурност, желаят да бъдат щастливи. Точно каквото желаеме и ние.
С тях беседва репортерът Марина Евгениева.
В началото на септември 2015 година Хари Чан се престори на емигрант, с цел да премине по пътя на хората, търсещи избавление от Турция до Германия. Потегля с препълнената с бежанци надуваема лодка в деня, в който светът беше покъртен от откритото телце на удавеното 3-годишно сирийско момченце Айлян Кюрди.
– Най-опасният миг беше сигурно, когато прекосявахме морето. Мислех си – в най-лошия случай, аз съм добър плувец и ще мога да преплувам до острова, само че след това осъзнах, че течението е доста мощно, че вълните са доста по-големи и в действителност няма по какъв начин да видиш в коя посока е сушата. Повечето бежанци в никакъв случай не са плували в живота си и даже със избавителна жилетка нямат късмет. Чух доста, доста истории, че попаднали във водата, въпреки и с жилетка, хората престояват часове наред до момента в който бъдат открити и избавени, от време на време по 10 часа. За мен обаче не толкоз страха, колкото прочувственото тестване беше по-трудно. Особено, откакто пристигнахме на Лесбос и видях толкоз доста хора, които ходеха в една и съща посока, в това число и деца, и остарели хора, които нямат доста сили да се движат. Понякога ни се постановяваше да вървим пеш по 50-60 км и това важи за всеки. Виждаш по какъв начин доста нежни хора, които не са способни да извървят такива дистанции, са принудени да го вършат. На някои от тях им бяха нужни по 24 часа да ги извървят, на някои по-млади им костваше 10-12 часа. Беше доста мъчно за децата, те плачеха непрекъснато, тъй като не можеха да схванат за какво би трябвало да вървят толкоз доста, не знаеха къде отиват, а единственото нещо, което можеха да създадат родителите, беше да ги вземат на ръце и да продължат да вървят. За мен най-трудното беше това - да виждам през какво минават тези хора.
– Трябваше ли да платиш на трафикант, с цел да се качиш в лодката?
– Направих всичко това, което вършат бежанците. Не можех да кажа, че съм публицист, фотограф, който желае да документира пътуването, тъй че дружно с моя другар излъгахме трафиканта, че жена ми към този момент е в Европа и съм емигрант от Северна Корея. Въпреки, че трафикантът 100 % се усъмни в това необичайно пояснение, един път щом си получи парите, не го интересуваше. За него бе значимо да платя 1200 $ такса, с цел да пресека морето. После трябваше още повече пари да се платят, тъй като доста хора се възползваха от бежанците. Караха ги да заплащат повече, в сравнение с локалните заплащат. Например, когато стигнахме до унгарската граница трябваше да пътуваме от там до Будапеща, което е единствено час и половина с рейс, което на локалните коства по към 5 $ за билет. Имаше обаче хора, които се възползваха от бежанците и желаеха по 200 $ на човек, с цел да ги возят с едни напълно дребни коли, събираха по 5-6 индивида и ги караха до Будапеща.
– Смяташе ли тогава, че до момента, до 2017 година нещата за тези хора ще са се трансформирали?
– Смятам, че хората би трябвало да бъдат по-приемащи и по-отворени към бежанците, които идват в страните им. Ако усложняваме живота на хора, които имат всички аргументи, а и правото да дойдат, то тогава ще имаме по-малка опция да отделим екстремистите. Смятам, че е по-добре да помогнем на болшинството от бежанците, които са почтени и са подготвени да одобряват новите правила, новия метод на живот, тъй като след това те ще ни оказват помощ да идентифицираме екстремистите, хората, които в действителност основават проблемите. Вместо да блокираме всички дружно. Защото хората ще съумеят да намерят метод да дойдат и това важи, както за бежанците, по този начин и за екстремистите.
Гейбриъл Ромеро също се е срещал с хиляди бежанци. Снимал е в един от най-големите бежански лагери в Йордания, бил е в Ирак и при освобождението на източната част на Мосул, раняван е няколко пъти, не един път е помагал в локалните лечебни заведения, когато след тежка борба докарат доста ранени.
– Моята цел е – в случай че мога да трансформира мисленето най-малко на един човек, това ще е един от многото видели мои фотоси, само че даже единствено един човек промени мнението си, в случай че популяризира това измежду другите, в случай че опише какво е видял, това в края на краищата е насладата от моята работа. Успял съм да осведомявам най-малко един човек и нека това има силата да промени нещо, за някого.
– Но ти рискуваш живота си всекидневно за това?
– Да, това явно е рискова специалност, рисков бизнес, само че това е повода да го вършим – за нас е нещо извънредно значимо в този извънредно безсрамен свят, че можем да създадем нещо, което може да промени живота на някого другиго. Със сигурност има доста други неща, които можем да вършим с живота си, само че в действителност усещам, че това най-малко за мен е нещо, което ми дава смисъл и цел в живота. Преди години, когато бях много по-млад, задачите ми бяха много по-повърхностни, само че пораствайки ми се обясни, че това, което би трябвало да направя, е да поема по пътя на същинското човешко създание, т.е. да давам. И в случай че всеки направи най-малко нещо малко за другите, можем да създадем един доста по-добър свят.
– Какво би споделил на някого, който счита, че има задоволително доста проблеми към себе си, че да го е грижа за Ирак, за Сирия или където и да е?
– Да, обикновено е да считаме, че най-важното за нас са най-близките ни. „ Благотворителността стартира вкъщи” – има такава остаряла сентенция. Защо би трябвало да прекося половината свят, с цел да върша репортаж за нещо в случай, че бездомници живеят по улиците до дома ми?! Обаче отново – в тази ситуация става дума за война, няма стотици хиляди хора, които умират, там където аз пребивавам. Това е обстановка с интернационална значимост, която би трябвало да бъде отразена и усещам, че това е моя отговорност.
Гейбриъл Ромеро – човек, който има вяра, че с работата си може да помогне на света да види, да се замисли и може би да се промени. Също като Хари Чан.
– Ако всеки може да види какво се случва на тези хора, да види пътя, който би трябвало да изминат ще му е доста мъчно да им каже не, да им откаже достъп до страната си. Хората могат да схванат, че бежанците не са разнообразни, че имат същите полезности, желаят да отгледат децата си, желаят успокоение и сигурност, желаят да бъдат щастливи. Точно каквото желаеме и ние.
Източник: btvnovinite.bg
КОМЕНТАРИ