Битката при Поатие – 732 г.
Хълмистите равнини към френския град Поатие са били полесражение за няколко значими борби през Средновековието. Но безспорно най-решаващо било сражението на 10 октомври 732 година сред арабските нашественици и християните-франки.
Франкската войска била ръководена от майордома (дворцов шеф, пръв министър) Карл Мартел (фр. „ мартел “ – чук), а арабите – от шефа на окупираната Андалусия Абдур Рахман ибн-Абдалах (Абд ал-Рахман).
Сражението при Поатие било предшествано от редица значими събития в европейската история. В интервала 711-713 година арабите със относително дребни сили (около 15-20 хиляди души) завоювали целия Иберийски полуостров.
На изток арабското навлизане било спряно при Константинопол, където през 717-718 гг. византийците устояли на 200-хилядна арабска войска, ръководена персонално от халифа Сюлейман ал-Малик. Решаваща роля за провалянето на нашествениците по суша изиграла намесата на българския кан Тервел (синът на Аспарух), който в символ на признателност бил канонизиран от западната черква под името Свети Тиверий.
По това време мюсюлманската империя на династията Омеяди била завзела големи територия. Тя разгромила и превзела Персия, разрушила нееднократно византийските войски, като откъснала от Византия Сирия, Армения и Северна Африка.
На европейския континент нахлуващите араби опустошавали Южна Галия, като се насочили към абатството „ Свети Мартин “ в Тур – най-почитаната християнска реликва в Западна Европа по това време. Щом схванал това, майордомът на Франкското кралство Карл Мартел събрал войска и тръгнал на юг, като се надявал да изненада мюсюлманите.
Повечето историци считат, че арабската и християнската армии се срещнали при сливането на реките Клен и Виена сред днешните градове Тур и Поатие. Броят на бойците не е конкретизиран – само че се счита, че арабите били 80 хиляди, а франките 30 хиляди.
Нахлуващата арабска войска била сюрпризирана, когато видяла против себе си многочислена армия, подготвена за стълкновение на хълмовете сред тях и града Тур. Карл постигнал изненадата, към която се стремял. Той построил армията си в отбранителна групировка под формата на каре, с цел да отблъсне всяка офанзива на арабската кавалерия.
В продължение на седем дни двете армии провеждали разследващи битки. Абд ал-Рахман бил умел пълководец, само че, все пак, разрешил на Карл Мартел да събере всичките си войски и да избере място за борба. За арабите било мъчно да преценяват числеността на противниковите войски, тъй като Мартел употребявал гората и дърветата, с цел да сътвори усещането, че армията му е по-голяма, в сравнение с била в действителност.
Затова Абд ал-Рахман призовал всичките си сили и по този начин събрал още по-голяма войска – само че това дало време на опитните пехотинци на Мартел да придойдат от далечни замъци в цяла Западна Европа. Повечето историци преценят числеността на двете войски като 2:1 в интерес на мюсюлманите. Арабската войска се състояла съвсем напълно единствено от конница, войската на франките – от пехотинци. Подготвяйки се за борбата, Мартел сложил всичко на карта, надявайки се, че Абд ал-Рахман ще сметне за наложително да влезе в пердах, с цел да си проправи път за плячкосване на Тур.
Никой от тях не желал да нападна пръв. Но Абд ал-Рахман се чувствал длъжен да ограби Тур, за което безусловно трябвало да мине през редиците на армията на франките.
Изборът на терена бил решителен. Чрез него Мартел принуждавал арабите да атакуват нагоре по ската на хълма, преодолявайки пречките на релефа и растителността – което свело до нула естествените преимущества на арабската кавалерия.
Мартел прелестно разбирал, че в случай че бъде надвит, в Европа няма да има мощ, която да отбрани западното християнство. Както споделят някои историци, в случай че тогава арабите бяха победили, в Оксфорд щеше да се учи корана, а на мястото на парижката катедрала „ Света Богородица “ щяха да стърчат минарета.
Абд ал-Рахман желал да примами франките на откритата равна околност, където конницата му сигурно щяла да опустоши франкската пехота. Франките на собствен ред чакали на хълма измежду дърветата – там конниците трябвало да се изкачват по изкачване и да се разпилеят измежду гората.
Мартел спечелил играта на нерви. Абд ал-Рахман не желал да отсрочва повече борбата, поради наближаващата зима.
На 10 октомври 732 година арабската кавалерия се устремила в офанзива. Абд ал-Рахман вярвал в тактическото й предимство, тъй като точно на нея се дължали досегашните арабски победи. Основните оръжия на арабските конници били копия и саби, а защитното – тежки доспехи. Това до момента постоянно им било подсигурило триумф. Но в този момент нещата били напълно разнообразни.
Дисциплинираните франкски пехотинци издържали всички офанзиви въпреки, че арабската конница няколко пъти съумяла да пробие редиците им и да нахлуе вътре в карето. Арабските конници, които съумели да пробият пехотния квадрат на християните, се опитвали да убият Мартел – само че неговите васали го обкръжили, защитавали го гневно и не отстъпвали нито крачка.
Битката била в разгара си, когато измежду арабите се разнесъл слух, че франкски отряди заплашват обоза с християнските плебеи и награбената до момента плячка. Част от мюсюлманите незабавно напуснали полесражението, с цел да се върнат в лагера и да пазят плячката си. В очите на останалата част от армията това изглеждало като искрено бягство. Настъпила всеобща суматоха – и скоро всички араби бягали от бойното поле. Абд ал-Рахман се опитвал да спре бегълците, само че бил обграден от франкски воини и погубен.
Франките възстановили бойния си строй и прекарали нощта в отмора, очаквайки утрото за ново стълкновение. Но арабите не се появили на бойното поле. Станало ясно, че под прикритието на нощта те траяли бягството си. Именно тогава Карл получил прякора си „ Мартел “ – чук (за враговете).
Европа била избавена и това дало опция да бъде издигната великата християнска цивилизация. Но докога ще издържи тя – това през днешния ден единствено времето ще покаже…
