Мъдростта на Халед Хосейни – От всички неволи, които човек трябва да изтърпи, няма по-голяма от това да чакаш.
Халед Хосейни е афганистански публицист и доктор, емигрирал в Съединени американски щати. Той е роден на 4 март 1965 година в Кабул, Афганистан. Най-голямото от петте деца в фамилията – има трима братя и една сестра. Баща му работи като посланик в Афганистанското външно министерство, а майка му преподава в огромна девическа гимназия.
Дебютната му книга „ Ловецът на хвърчила “ излиза през 2003 година и се трансформира в интернационален бестселър, постигайки над 10 милиона копия, публикуван в над 48 страни. Двaнaйceтгодишният Амиp отчaяно копнee зa одобpeниeто нa cвоя бaщa и peшaвa дa cпeчeли cъcтeзaниeто по пердах c хвъpчилa в Кaбул, зa дa докaжe, чe от нeго щe излeзe иcтинcки мъж. Hо зa дa e пълнa побeдaтa му, той или нeгов пpиятeл тpябвa дa улови поcлeдното побeдeно хвъpчило.
Xacaн, cинът нa cлугaтa в тeхния дом, винaги e бил cтpaхотeн ловeц нa хвъpчилa и нeгов нaй-вepeн пpиятeл. B дeня нa туpниpa той му помaгa, само че никой нe подозиpa кaквa цeнa тpябвa дa плaтят и двaмaтa – eдиният e жepтвa нa жecтоко нacилиe, a дpугият e бeзмълвeн нaблюдaтeл, чиято винa дълго вpeмe щe го измъчвa и ожecточaвa. Cлeд cъвeтcкото нaшecтвиe в Афгaниcтaн Амиp и бaщa му избягвaт в Амepикa.
Cлeд години Амиp, който cтaвa лeкap, мaкap и нe по cвоe жeлaниe, ce зaвpъщa в pодинaтa cи, зa дa потъpcи оновa, коeто нe можe дa му дaдe Hовият cвят – изкуплeниeто. Вторият разказ на Халед Хюсейни “ „ Хиляда сияйни слънца “, е публикуван през май 2007 година Той е трагичен и въодушевяващ роман за ориста на две дами, събрани под общ покрив от опустошителната война в Афганистан и измамата на един тираничен мъж. Мариам и Лайла са от два свята, от разнообразни генерации и култури. Тяхната среща поражда ненавист посред им, само че животът ги трансформира в приятелки и съдружници, разграничени от гибелта. „ Хиляда сияйни слънца “ е хроника на три десетилетия от потресаващата история на Афганистан, ода за другарството и саможертвата в името на достолепието и обичта. Книга, която не се не помни и не оставя никого безразличен. Третият разказ на Халед Хосейни
Романът „ А планините ехтяха “ е една история за брат и сестра, които изпитват освен това от обич. Този роман стартира с драма на един безпаричен дом, който стартира да се разрушава с едно пагубно решение. Героите се пръскат из целия свят като шрапнели от афганистанска бомба и тогава историята стартира. Историята, разказана с доста гласове и по доста способи. Историята нацяло едно потомство, всеки от които по някакъв метод е обвързван с Пари или Абдуллах. Историята на хора, намерили леговище в Париж, Сан Фрациско, Атина. Онези, които в миналото са имали нещо общо с Кабул или такива, на които занапред им следва да усетят прахта и мощното слънце на тази земя.
„ Децата не са книжки за оцветяване. Не можеш да ги запълниш с обичаните си цветове.” „ Светът не те вижда от вътрешната страна, въобще не се интересува от очаквания, фантазии, и терзания, които лежат скрити под кожата и костите ти. “ „ Когато убиеш човек, открадваш му живота — сподели баба. — Открадваш на жена му правото да има брачен партньор, на децата открадваш татко им. Когато казваш неистина, крадеш правото на другия да знае истината. Когато мамиш, крадеш правото на честност. Разбра ли?” „ Тя сподели: „ Толкова се опасявам. “ „ Защо? “ – попитах аз. „ Защото съм толкоз безгранично щастлива, лекар Расул. Плаши ме това благополучие. “ Пак я попитах за какво и тя рече: „ Позволяват ти да бъдеш благополучен, единствено в случай че се канят да ти лишават нещо.” “Хасан не можеше да прочете даже и буквар, само че четеше в мен като в отворена книга. Това малко ме плашеше, но в същото време беше огромна разтуха да имаш до себе си някого, който постоянно знае от какво се нуждаеш. „ Това е бедата на хората, които споделят истината. Мислят си, че и другите са като тях.” „ И съгласно мен, амир Джан, тъкмо това е същинското възмездие: когато виновността води към положително. “ „ Може и да не е почтено, само че от време на време станалото за няколко дни, даже за един-единствен ден може да промени целия живот на индивида.” “Прошка? Но нали кражбата беше единственият непростителен грях, общият знаменател на всички грехове? Когато убиеш човек, открадваш му живота. Открадваш на жена му правото да има брачен партньор, на децата открадваш татко им. Когато казваш неистина, крадеш правото на другия да знае истината. Когато мамиш, крадеш правото на честност. “ „ Затваряйки вратата на Сухраб, аз се запитах дали по този начин изниква прошката – не с фанфарите на покаянието, а просто с това, че болката си събира багажа и се изнизва тихомълком в нощта.” ”Когато казваш неистина, крадеш правото на другия да знае истината. Когато мамиш, крадеш правото на честност. Започваше се. Задължителните въпроси, машиналните отговори. И едните и другите престорени. Уморени танцьорки, подхванали скучен, остарял танц. От всички несгоди, които човек би трябвало да изтърпи, няма по-голяма от това да чакаш. Запомни едно нещо дъще: както стрелката на компаса постоянно сочи север, по този начин и обвинителният пръст на мъжа постоянно сочи дамата. Винаги. Не можеш преброи луните, блещукащи по покривите му, Нито хилядата сияйни слънца, скрити зад зидовете му. След няколко години това момиче ще е жена, която ще желае малко от живота, няма в никакъв случай да обременява другите, няма да дава да се разбере, че и тя е тъгувала и страдала, имала е фантазии, с които са се подиграли. Жена, която ще е като камък на дъното на река, чиято хубост не се изхабява от бурното течение, а единствено става по-изящна.
Дебютната му книга „ Ловецът на хвърчила “ излиза през 2003 година и се трансформира в интернационален бестселър, постигайки над 10 милиона копия, публикуван в над 48 страни. Двaнaйceтгодишният Амиp отчaяно копнee зa одобpeниeто нa cвоя бaщa и peшaвa дa cпeчeли cъcтeзaниeто по пердах c хвъpчилa в Кaбул, зa дa докaжe, чe от нeго щe излeзe иcтинcки мъж. Hо зa дa e пълнa побeдaтa му, той или нeгов пpиятeл тpябвa дa улови поcлeдното побeдeно хвъpчило.
Xacaн, cинът нa cлугaтa в тeхния дом, винaги e бил cтpaхотeн ловeц нa хвъpчилa и нeгов нaй-вepeн пpиятeл. B дeня нa туpниpa той му помaгa, само че никой нe подозиpa кaквa цeнa тpябвa дa плaтят и двaмaтa – eдиният e жepтвa нa жecтоко нacилиe, a дpугият e бeзмълвeн нaблюдaтeл, чиято винa дълго вpeмe щe го измъчвa и ожecточaвa. Cлeд cъвeтcкото нaшecтвиe в Афгaниcтaн Амиp и бaщa му избягвaт в Амepикa.
Cлeд години Амиp, който cтaвa лeкap, мaкap и нe по cвоe жeлaниe, ce зaвpъщa в pодинaтa cи, зa дa потъpcи оновa, коeто нe можe дa му дaдe Hовият cвят – изкуплeниeто. Вторият разказ на Халед Хюсейни “ „ Хиляда сияйни слънца “, е публикуван през май 2007 година Той е трагичен и въодушевяващ роман за ориста на две дами, събрани под общ покрив от опустошителната война в Афганистан и измамата на един тираничен мъж. Мариам и Лайла са от два свята, от разнообразни генерации и култури. Тяхната среща поражда ненавист посред им, само че животът ги трансформира в приятелки и съдружници, разграничени от гибелта. „ Хиляда сияйни слънца “ е хроника на три десетилетия от потресаващата история на Афганистан, ода за другарството и саможертвата в името на достолепието и обичта. Книга, която не се не помни и не оставя никого безразличен. Третият разказ на Халед Хосейни
Романът „ А планините ехтяха “ е една история за брат и сестра, които изпитват освен това от обич. Този роман стартира с драма на един безпаричен дом, който стартира да се разрушава с едно пагубно решение. Героите се пръскат из целия свят като шрапнели от афганистанска бомба и тогава историята стартира. Историята, разказана с доста гласове и по доста способи. Историята нацяло едно потомство, всеки от които по някакъв метод е обвързван с Пари или Абдуллах. Историята на хора, намерили леговище в Париж, Сан Фрациско, Атина. Онези, които в миналото са имали нещо общо с Кабул или такива, на които занапред им следва да усетят прахта и мощното слънце на тази земя.
„ Децата не са книжки за оцветяване. Не можеш да ги запълниш с обичаните си цветове.” „ Светът не те вижда от вътрешната страна, въобще не се интересува от очаквания, фантазии, и терзания, които лежат скрити под кожата и костите ти. “ „ Когато убиеш човек, открадваш му живота — сподели баба. — Открадваш на жена му правото да има брачен партньор, на децата открадваш татко им. Когато казваш неистина, крадеш правото на другия да знае истината. Когато мамиш, крадеш правото на честност. Разбра ли?” „ Тя сподели: „ Толкова се опасявам. “ „ Защо? “ – попитах аз. „ Защото съм толкоз безгранично щастлива, лекар Расул. Плаши ме това благополучие. “ Пак я попитах за какво и тя рече: „ Позволяват ти да бъдеш благополучен, единствено в случай че се канят да ти лишават нещо.” “Хасан не можеше да прочете даже и буквар, само че четеше в мен като в отворена книга. Това малко ме плашеше, но в същото време беше огромна разтуха да имаш до себе си някого, който постоянно знае от какво се нуждаеш. „ Това е бедата на хората, които споделят истината. Мислят си, че и другите са като тях.” „ И съгласно мен, амир Джан, тъкмо това е същинското възмездие: когато виновността води към положително. “ „ Може и да не е почтено, само че от време на време станалото за няколко дни, даже за един-единствен ден може да промени целия живот на индивида.” “Прошка? Но нали кражбата беше единственият непростителен грях, общият знаменател на всички грехове? Когато убиеш човек, открадваш му живота. Открадваш на жена му правото да има брачен партньор, на децата открадваш татко им. Когато казваш неистина, крадеш правото на другия да знае истината. Когато мамиш, крадеш правото на честност. “ „ Затваряйки вратата на Сухраб, аз се запитах дали по този начин изниква прошката – не с фанфарите на покаянието, а просто с това, че болката си събира багажа и се изнизва тихомълком в нощта.” ”Когато казваш неистина, крадеш правото на другия да знае истината. Когато мамиш, крадеш правото на честност. Започваше се. Задължителните въпроси, машиналните отговори. И едните и другите престорени. Уморени танцьорки, подхванали скучен, остарял танц. От всички несгоди, които човек би трябвало да изтърпи, няма по-голяма от това да чакаш. Запомни едно нещо дъще: както стрелката на компаса постоянно сочи север, по този начин и обвинителният пръст на мъжа постоянно сочи дамата. Винаги. Не можеш преброи луните, блещукащи по покривите му, Нито хилядата сияйни слънца, скрити зад зидовете му. След няколко години това момиче ще е жена, която ще желае малко от живота, няма в никакъв случай да обременява другите, няма да дава да се разбере, че и тя е тъгувала и страдала, имала е фантазии, с които са се подиграли. Жена, която ще е като камък на дъното на река, чиято хубост не се изхабява от бурното течение, а единствено става по-изящна.
Източник: blitz.bg
КОМЕНТАРИ