ХАДЖИ ДИМИТЪР
ХАДЖИ ДИМИТЪР
Христо Ботев
Жив е той, жив е! Там на Балкана,
потопен в кърви, лежи и пъшка
левент с дълбока на гърди рана,
левент във младост и в действие мъжка.
На една страна захвърлил пушка,
на друга сабля на две строшена;
очи темнеят, глава се люшка,
уста проклинат цяла галактика!
Лежи юнакът, а на небето
слънцето спряно ядосано пече;
жътварка пее нейде в полето,
и кръвта още по-силно тече!
Жътва е в този момент... Пейте, робини,
тез тъжни песни! Грей и ти, слънце,
в таз робска земя! Ще да загине
и тоя левент... Но млъкни, сърце!
Тоз, който падне в пердах за независимост,
той не умира: него жалеят
земя и небо, звяр и природа
и артисти песни за него пеят...
Денем му сянка пази орлица
и вълк му добродушно раната ближе;
над него сокол, юнашка птица,
и тя се за брат, за левент грижи!
Настане вечер - месец изгрее,
звезди обсипят сводът небесен;
гора зашуми, вятър повее, -
Балканът пее хайдушка ария!
И самодиви в бяла премена,
чудни, прелестни, ария поемнат, -
безшумно нагазят трева зелена
и при юнакът дойдат та седнат.
Една му с билки раната върже,
друга го пръсне с вода студена,
третя го в уста целуне бърже -
и той я гледа, - блага, зесмена!
" Кажи ми, сестро, де - Караджата?
Де е и мойта вярна тайфа?
Кажи ми, пък ми вземи душата, -
аз желая, сестро, тук да почина! "
И плеснат с ръце, па се прегърнат,
и с песни хвръкнат те в небесата, -
летят и пеят, дорде осъмнат,
и търсят духът на Караджата...
Но съмна към този момент! И на Балкана
юнакът лежи, кръвта му тече, -
вълкът му ближе лютата рана,
и слънцето отново пече ли - пече!
