Хуморът е най-сполучливото средство за самозащита - ГРИГОР ВАЧКОВ
Григор Вачков умря на 18 март 1980 година и е от малцината национални любимци, паметта за които остава неподвластна на времето.
Неговото неповторимо наличие в 44 български игрални кино лентата и в непокътнатите на запис театрални постановки, продължава носталгично да стопля сърцата на няколко генерации българи.
Той си остана Гришата и Митко Бомбата – наивник с възприятие за комизъм и същинска – дълбока и неподправена искреност.
Григор Вачков по някакъв собствен си и несравним метод въплъщаваше националния ни темперамент – нашата привидна грубоватост и в това време – накърнимата ни психика.
Актьорът е роден на 26 май 1932 година в село Трънчовица. Завършва Лозаро-винарско учебно заведение в Плевен, а след това – ВИТИЗ.
Веднага е признат на работа в Държавния язвителен спектакъл, от самото му учредяване.
Дебютът му в киното е през 1960 година в ролята, която се трансформира в емблематична за креативната му орис – като капитан Димитър Бомбов – Митко Бомбата в телевизионния сериал „ На всеки километър “ /1967-1971/.
Актьорът получава Златен орден за мъжка роля като Иван Ефрейторов във кино лентата „ Последно лято “ /1974 г./. Роля, която му донася и интернационално самопризнание на фестивала в Сан Ремо, Италия.
През 1977 година е награден още веднъж за мъжка роля, като Банко във кино лентата „ Мъжки времена “ /1977 г./ на кинофестивала във Варна.
Последната му роля – във кино лентата „ Мера съгласно мера “ /1981 г./ остава незавършена – поваля го мозъчен удар.
Григор Вачков умря след прекаран инсулт и 6-дневна борба за живот в Правителствена болница. Актьорът издъхва без да пристигна в схващане.
Угасна заразителната усмивка на едно кротко лице, което сгряваше сърцата единствено с появяването си на екрана.
Тогава той е единствено на 47. Но ударът го покосява и в последна сметка го умъртвява!…
Знаех целия Чудомир наизуст. „ Че ти – какво, можеш актьор да станеш ” – споделяха приятелите ми. „ Аз! Артист! – недоумявах – едно никакво момче, селско ”!
Аз желаех да стана актьор, а не агроном – винар, както искаше земята ни…
Хуморът е най-сполучливото средство за самоотбрана.
Киното е доста по-масово, по-популярно. Но на мене ми е по-добре и по-леко в театъра. Там е истината – в трите измерения. Там имам опция да погледна всеки един, да обхвана с очи всичко, да се ревизира посредством публиката. А в киното се работи пипнешком. Резултатът там се вижда доста по-късно, когато към този момент няма опция за корекция.
Невена Коканова. Тя е превъзходен човек. Жалко, че не всички я познават, както аз я познавам. Сътрудничеството ни в театъра с нищо не може да се размени. Такова чувство, такава откровеност! Макар че по какъв начин мога да я отделя от Татяна Лолова, от Стоянка Мутафова – те са огромни актриси. Или пък от Кольо Анастасов, Нейчо Попов, Парцалев. Чудесни другари.
Какво би се получило, в случай че след невероятния триумф на „ На всеки километър ”, където за всички аз съм Митко Бомбата, се явя сред хората като един пищен, надменен актьор? Че нали фенът незабавно ще се огорчи. Обаянието на героя ми ще изчезне. Обратно, то ми е в характера, аз стартирам незабавно на ти с индивида. Той по този начин желае, както е бил с мене, до момента в който ме е гледал на екрана. Навсякъде аз го блъскам по рамото: „ Е -е-е, какво правиш! ” – беседвам другарски. Стотиците писма, които получавам са към този момент напълно друго, те демонстрират, че не бъркам.
Едно момиче от Мездра ми изпрати един обемист бележник – сборник с 30 въпроса, на които ме молеше да й отговоря. Отговорих й дружно с другите мои сътрудници. Друго момиче от Стара Загора ме моли по този начин да и пиша писмата, че да ги получава постоянно в четвъртък. Едно дете от Хасково ми изпрати бурканче със сладко от портокалови кори. А над писмото на възпитаници от Девин плакахме като деца: “Скъпи другарю Вачков, ми пишеха те. – Научихме, че сте болен от бъбречна болест и нашият клас Ви изпраща боровинков сок ”. Изпратиха ми няколко пъти. Аз го изпих с голяма религия. Тази тяхна непорочност не може да не ми помогне.
Аз имам един блян, веднъж – на народностното, същинското, земното. Всичко това е споено с един прекрасен взор в бъдещето, с възприятие за на следващия ден, за вдруги ден.
1970 година
с Йордан Радичков
с Невена Коканова
със Стефан Данаилов
