Какви граници трябва да наложите, въз основа на възрастта си
Границите не са нещо, което множеството хора знаят по какъв начин да наложат още със събуждането си.
Те се научават постепенно, посредством повторение, постоянно с неспокойствие и последователно осъзнаване, че сте толерирали неща, които безшумно ви изтощават. Никой не ви подава справочник. Стигате до тях по сложния метод, нормално след прекалено много безсънни нощи, премисляне на сложни диалози, които бихте желали да сте прекратили по-рано. Това, което се трансформира с възрастта, не е способността ви за добрина. Това е вашата приемливост към спорове, пререкания, която не води до средата. Всяко десетилетие изостря друг инстинкт. В ранните ви години натискът е да станете допустим за другите. По-късно става въпрос за това да отбраните дребното време и сила, които са ви останали, откакто всичко останало си вземе своето. Някъде по пътя спирате да бъркате издръжливостта със зрялост. Тези граници рядко се демонстрират с драма. Те се появяват в дребни моменти, когато нещо вътре във вас отхвърля да сътрудничи повече. Молбата се усеща по-тежка, в сравнение с би трябвало. Разговорът завършва с тъп тропот, вместо с безпокойствие. Задължението ненадейно наподобява незадължително, като пуловер, който носите по табиет, макар че е спрял да ви става преди години. Това, което следва, не е да станете по-студени или по-труднодостъпни. Става въпрос за това най-сетне да решите какво получава достъп до вас и какво към този момент не.
В 20-те си години: Отказ да се подчинявате на упованията на другите хора към вас
Това е десетилетието, в което гъвкавостта се хвали, приятността се възнаграждава, а самозаличаването постоянно минава като зрялост. Бързо научавате кои версии на себе си улесняват нещата за всички останали и стартирате да се вмъквате в тях, без да се замисляте. Като да пробвате разнообразни якета, до момента в който някой не кимне одобрително. Казвате „ да “, когато желаете пространство. Смекчавате мненията си, преди някой да може да се съпротивлява. Управлявате комфорта на другите хора, тъй като ви е по-лесно, в сравнение с да се обяснявате. Собствените ви желания стопират да се усещат като значими. Те се трансформират във фонов звук, който сте се обучили да не чувате. Промяната настава, когато се хванете по средата на акомодацията и си помислите: Защо върша това? Не в някаква огромна рецесия на идентичността, а в диалог във вторник следобяд, където чувате по какъв начин се съгласявате с нещо, което изрично не желаете да вършиме. Представянето ненадейно се усеща очевидно, като че ли се гледате в огледало, за което не сте знаели, че съществува. Виждате пропастта сред това кой сте и това, на което се преструвате, и това ви изтощава. Така спирате да се преобразявате, с цел да се впишете във всяка обстановка. Позволявате на хората да изпитват леко отчаяние, без да бързате да го поправите. Позволявате тишина там, където преди е живяла увереността. Стената, която изграждате, не е там, с цел да държи хората на открито. Тя е там, с цел да ви защищити от това да се пандизите в себе си, до момента в който не изчезнете изцяло.
В 30-те си години: Защита на достъпа до вашето време
Времето стопира да се усеща теоретично. То се трансформира в нещо, което можете да усетите по какъв начин си отива, като вода, течаща всред пръстите ви, без значение какъв брой мощно ги стискате. Дори нещата, на които се наслаждавате, стартират да имат цена. Късната вечер изисква проект за възобновяване. Пълен уикенд може да съсипе идната седмица. Разглеждате проект и усещате незабавна опозиция, която няма нищо общо с участващите хора. Това е логистиката. Координацията. Емоционалната устойчивост. Съгласието не значи просто да присъствате. То значи да пренаредите живота си към нещо, което в действителност не желаете, като да вземем за пример да преместите мебели, с цел да освободите място за посетител, който в никакъв случай не е питал дали имате място за него. Границата се появява без гала: спирате да третирате наличността си като вежливост. Казвате „ не “, без да го подплатявате с виновност. Позволявате поканите да съществуват без незабавни отговори. И най-сетне разбирате, че „ не “ е най-щедрата дума, която имате, тъй като предотвратява вътрешното ви възмущение.
В 40-те си години: Отказ да бъдете кошче за прочувствени боклуци
Вие сте сложени в ролята на прочувствена поддръжка, без в никакъв случай да сте се съгласили с това. Вие сте индивидът, който хората викат, с цел да обработи, излее, разгадае или разплете една и съща рецесия за пети път. Знаете историите им наизуст. Знаете накъде отива диалогът, още преди да стигне до такава степен, както знаете сюжета на филм, който сте гледали прекалено много пъти. Някой стартира с „ Просто би трябвало да излея душата си “ и вместо угриженост, усещате по какъв начин раменете ви се стягат. Не тъй като ви липсва съчувствие, а тъй като към този момент знаете какво следва. Няма решение. Няма смяна. Просто вие попивате тежестта ѝ, като гъба, която в никакъв случай не се изстисква. Ето какво се трансформира: спирате да оферирате безкрайна поддръжка. Отговаряте с по-малко необходимост. Оставяте мълчанието да съществува там, където преди живееше непрекъснатото утешение. Бягате по-надалеч от хора, които изсмукват силата ви като вампири. Грижата за другите не изисква понасяне на отговорност. Отказът ви не е свирепост. Това е признание, че някои хора просто не търсят помощ от вас. Те търсят аудитория във ваше лице, човек/място, пред който/където да оставят хаоса си, с цел да могат да си тръгнат по-леки, до момента в който вие седите натоварени с бъркотията им.
В 50-те си години: Избор на мир и успокоение пред това да докажете че сте прави
Знаете тъкмо какъв брой дълго спорът се задържа в тялото ви. Как стои в гърдите ви като камък, по какъв начин ви следва през идващите дни, в идващия диалог, идващия спокоен миг, когато пресъздавате това, което е трябвало да кажете. Спечелването на спор рядко носи облекчение. То просто удължава шума. Озовавате се по средата на обяснението, излагате рационални доводи, говорите деликатно и осъзнавате, че нищо от това няма значение. Не тъй като грешите, а тъй като другият човек не слуша добросъвестно. Той е решен да ви разбере неправилно. Никаква изясненост няма да промени това. Все едно викате в бунар и чакате ехото да се съгласи с вас. Затова спирате да довършвате разногласия. Оттегляте се без трагични излизания или заключителни речи. Оставяте хората да имат своята версия на събитията, без да я коригирате. Да си тръгнеш не се усеща като уязвимост. Усеща се като да избереш себе си.
В 60-те си години: Пазите останалата си сила, без да се обяснявате
Движите се през света с по-остро възприятие за това, което в действителност ви доближава. Някои диалози ви изтощават, като че ли някой е завъртял кранчето и е не запомнил да го затвори. Някои среди се усещат по-шумни, в сравнение с е належащо. Едно-единствено взаимоотношение може да се задържи дълго след края си, оставяйки диря, която не можете да отмиете изцяло. Вниманието става скъпо. Тишината също. Получавате позната молба, облечена като традиция или очакване, носеща неизказаното съмнение, че ще кажете „ да “, тъй като постоянно сте го правили. Този път няма вътрешен спор. Четете го, оставяте го и не чувствате никакво предпочитание да отговорите. Липсата на необходимост е отговорът. Спирате да обяснявате изборите си. Спирате да превръщате рестриктивните мерки си в нещо по-удобно за другите. Вие избирате къде отива силата ви и позволявате на всичко останало да падне отвън обсега ви. Това, което сте построили, десетилетие след десетилетие, не е цитадела. Това е изясненост. Знаете какво ви подхранва. Знаете кои борби имат значение и кои са просто звук, предопределен да ви държи ангажиран. Познавате хората, които ви карат да се чувствате по-скоро като себе си, и тези, които изискват от вас да станете по-малък, единствено с цел да се впишете в диалога. И пазите това познание като необичаен и мъчно извоюван трофей.
Те се научават постепенно, посредством повторение, постоянно с неспокойствие и последователно осъзнаване, че сте толерирали неща, които безшумно ви изтощават. Никой не ви подава справочник. Стигате до тях по сложния метод, нормално след прекалено много безсънни нощи, премисляне на сложни диалози, които бихте желали да сте прекратили по-рано. Това, което се трансформира с възрастта, не е способността ви за добрина. Това е вашата приемливост към спорове, пререкания, която не води до средата. Всяко десетилетие изостря друг инстинкт. В ранните ви години натискът е да станете допустим за другите. По-късно става въпрос за това да отбраните дребното време и сила, които са ви останали, откакто всичко останало си вземе своето. Някъде по пътя спирате да бъркате издръжливостта със зрялост. Тези граници рядко се демонстрират с драма. Те се появяват в дребни моменти, когато нещо вътре във вас отхвърля да сътрудничи повече. Молбата се усеща по-тежка, в сравнение с би трябвало. Разговорът завършва с тъп тропот, вместо с безпокойствие. Задължението ненадейно наподобява незадължително, като пуловер, който носите по табиет, макар че е спрял да ви става преди години. Това, което следва, не е да станете по-студени или по-труднодостъпни. Става въпрос за това най-сетне да решите какво получава достъп до вас и какво към този момент не.
В 20-те си години: Отказ да се подчинявате на упованията на другите хора към вас
Това е десетилетието, в което гъвкавостта се хвали, приятността се възнаграждава, а самозаличаването постоянно минава като зрялост. Бързо научавате кои версии на себе си улесняват нещата за всички останали и стартирате да се вмъквате в тях, без да се замисляте. Като да пробвате разнообразни якета, до момента в който някой не кимне одобрително. Казвате „ да “, когато желаете пространство. Смекчавате мненията си, преди някой да може да се съпротивлява. Управлявате комфорта на другите хора, тъй като ви е по-лесно, в сравнение с да се обяснявате. Собствените ви желания стопират да се усещат като значими. Те се трансформират във фонов звук, който сте се обучили да не чувате. Промяната настава, когато се хванете по средата на акомодацията и си помислите: Защо върша това? Не в някаква огромна рецесия на идентичността, а в диалог във вторник следобяд, където чувате по какъв начин се съгласявате с нещо, което изрично не желаете да вършиме. Представянето ненадейно се усеща очевидно, като че ли се гледате в огледало, за което не сте знаели, че съществува. Виждате пропастта сред това кой сте и това, на което се преструвате, и това ви изтощава. Така спирате да се преобразявате, с цел да се впишете във всяка обстановка. Позволявате на хората да изпитват леко отчаяние, без да бързате да го поправите. Позволявате тишина там, където преди е живяла увереността. Стената, която изграждате, не е там, с цел да държи хората на открито. Тя е там, с цел да ви защищити от това да се пандизите в себе си, до момента в който не изчезнете изцяло.
В 30-те си години: Защита на достъпа до вашето време
Времето стопира да се усеща теоретично. То се трансформира в нещо, което можете да усетите по какъв начин си отива, като вода, течаща всред пръстите ви, без значение какъв брой мощно ги стискате. Дори нещата, на които се наслаждавате, стартират да имат цена. Късната вечер изисква проект за възобновяване. Пълен уикенд може да съсипе идната седмица. Разглеждате проект и усещате незабавна опозиция, която няма нищо общо с участващите хора. Това е логистиката. Координацията. Емоционалната устойчивост. Съгласието не значи просто да присъствате. То значи да пренаредите живота си към нещо, което в действителност не желаете, като да вземем за пример да преместите мебели, с цел да освободите място за посетител, който в никакъв случай не е питал дали имате място за него. Границата се появява без гала: спирате да третирате наличността си като вежливост. Казвате „ не “, без да го подплатявате с виновност. Позволявате поканите да съществуват без незабавни отговори. И най-сетне разбирате, че „ не “ е най-щедрата дума, която имате, тъй като предотвратява вътрешното ви възмущение.
В 40-те си години: Отказ да бъдете кошче за прочувствени боклуци
Вие сте сложени в ролята на прочувствена поддръжка, без в никакъв случай да сте се съгласили с това. Вие сте индивидът, който хората викат, с цел да обработи, излее, разгадае или разплете една и съща рецесия за пети път. Знаете историите им наизуст. Знаете накъде отива диалогът, още преди да стигне до такава степен, както знаете сюжета на филм, който сте гледали прекалено много пъти. Някой стартира с „ Просто би трябвало да излея душата си “ и вместо угриженост, усещате по какъв начин раменете ви се стягат. Не тъй като ви липсва съчувствие, а тъй като към този момент знаете какво следва. Няма решение. Няма смяна. Просто вие попивате тежестта ѝ, като гъба, която в никакъв случай не се изстисква. Ето какво се трансформира: спирате да оферирате безкрайна поддръжка. Отговаряте с по-малко необходимост. Оставяте мълчанието да съществува там, където преди живееше непрекъснатото утешение. Бягате по-надалеч от хора, които изсмукват силата ви като вампири. Грижата за другите не изисква понасяне на отговорност. Отказът ви не е свирепост. Това е признание, че някои хора просто не търсят помощ от вас. Те търсят аудитория във ваше лице, човек/място, пред който/където да оставят хаоса си, с цел да могат да си тръгнат по-леки, до момента в който вие седите натоварени с бъркотията им.
В 50-те си години: Избор на мир и успокоение пред това да докажете че сте прави
Знаете тъкмо какъв брой дълго спорът се задържа в тялото ви. Как стои в гърдите ви като камък, по какъв начин ви следва през идващите дни, в идващия диалог, идващия спокоен миг, когато пресъздавате това, което е трябвало да кажете. Спечелването на спор рядко носи облекчение. То просто удължава шума. Озовавате се по средата на обяснението, излагате рационални доводи, говорите деликатно и осъзнавате, че нищо от това няма значение. Не тъй като грешите, а тъй като другият човек не слуша добросъвестно. Той е решен да ви разбере неправилно. Никаква изясненост няма да промени това. Все едно викате в бунар и чакате ехото да се съгласи с вас. Затова спирате да довършвате разногласия. Оттегляте се без трагични излизания или заключителни речи. Оставяте хората да имат своята версия на събитията, без да я коригирате. Да си тръгнеш не се усеща като уязвимост. Усеща се като да избереш себе си.
В 60-те си години: Пазите останалата си сила, без да се обяснявате
Движите се през света с по-остро възприятие за това, което в действителност ви доближава. Някои диалози ви изтощават, като че ли някой е завъртял кранчето и е не запомнил да го затвори. Някои среди се усещат по-шумни, в сравнение с е належащо. Едно-единствено взаимоотношение може да се задържи дълго след края си, оставяйки диря, която не можете да отмиете изцяло. Вниманието става скъпо. Тишината също. Получавате позната молба, облечена като традиция или очакване, носеща неизказаното съмнение, че ще кажете „ да “, тъй като постоянно сте го правили. Този път няма вътрешен спор. Четете го, оставяте го и не чувствате никакво предпочитание да отговорите. Липсата на необходимост е отговорът. Спирате да обяснявате изборите си. Спирате да превръщате рестриктивните мерки си в нещо по-удобно за другите. Вие избирате къде отива силата ви и позволявате на всичко останало да падне отвън обсега ви. Това, което сте построили, десетилетие след десетилетие, не е цитадела. Това е изясненост. Знаете какво ви подхранва. Знаете кои борби имат значение и кои са просто звук, предопределен да ви държи ангажиран. Познавате хората, които ви карат да се чувствате по-скоро като себе си, и тези, които изискват от вас да станете по-малък, единствено с цел да се впишете в диалога. И пазите това познание като необичаен и мъчно извоюван трофей.
Източник: bulnews.bg
КОМЕНТАРИ