Стените, изписани с графити: Кога градският бунт се превръща в престъпление
Градската среда през днешния ден наподобява на полесражение, върху което ежедневно се сблъскват две непримирими гледни точки. От едната страна са тези, които виждат във всеки надпис със спрей форма на творчество, протест против системата и свещено право на себеизразяване. От другата стоят притежателите на жилища и публичните институции, които следят по какъв начин фасади, монументи и учебни заведения се трансформират в платна за непознато самоналагане. В този подтекст въпросът не е дали графитите могат да бъдат изкуство — несъмнено могат — а по кое време те престават да бъдат вандализъм.
Прочетете още
Истинското изкуство стартира там, където има единодушие, и най-простият тест за това е правото на благосъстоятелност. Ако един художник рисува върху лично платно, той твори; в случай че същият художник нарисува същото изображение върху непозната фасада без позволение, той поврежда благосъстоятелност. Разликата не е в качеството на щриха или в дълбочината на посланието, а в правото. Едва ли някой би приел за изкуство издълбаването на гениално стихотворение върху капака на непознат автомобил, тъй като макар художествената му стойност, това деяние остава чисто посягане.
Обществото обаче постоянно позволява чудноват двоен стандарт, поставяйки правото на създателя над правото на притежателя, което мъчно може да се отбрани като либерален принцип. Поддръжниците на тази субкултура постоянно приказват за „ градска еднаквост “, само че действителността по стените освен в Пловдив и страната, само че и по света, е надалеч по-прозаична. Огромната част от това, което виждаме, не са фрески, а букви, псевдоними, футболни лозунги и териториални маркировки — по този начин наречените „ тагове “. Тук не става дума за творчество, а за първичен блян към видимост, чието обръщение е елементарното:
„ Аз живея и желая всички да го видят “. Философският взор върху този феномен ни дава преподавателят доктор Лазар Атмаджов, съгласно който тези знаци имат и друга функционалност: „ Графитите в градски условия сами по себе си носят някакъв вид съгласуваност. Това е като да поставиш пинче на географската карта на града “.
И въпреки всичко, даже това „ пинче “ да носи чувство за съгласуваност за своя създател, то постоянно е израз на липса на самопризнание или нападателни пориви, които се кодират образно посредством цветовете — алено за експанзия и черно за депресивна симптоматика, споделя психологът.
Опасна е наклонността на „ политиката на капитулация “, която доста общини възприеха през последните години. Когато една стена непрекъснато се драска, администрацията поръчва върху нея живописен стенна живопис с вярата, че хубостта ще спре вандалите. На процедура това постоянно е самопризнание за изтощение и изпраща неверното обръщение, че натискът работи и че в случай че драскаш задоволително дълго, най-после ще получиш публично самопризнание. Реалността демонстрира, че красивите фрески не всеки път стопират драскачите, тъй като за част от тази субкултура всяка свободна повърхнина е територия за завоюване, а тагът носи авторитет в самата общественост, без значение дали платното е било празно или към този момент изрисувано.
„ Разликата сред същинския стенна живопис и вандалската драсканица се крие освен в умеенето, само че и в желанието — едното цели да обогати пространството, а другото цели да го присвои принудително “, счита Атмаджов.
Романтизирането на „ бунтаря със спрей “ в киното и музиката постоянно неглижира другата страна на монетата: притежателя, който заплаща за разчистване, и публичните средства, които отиват за пребоядисване на исторически здания. Ефективната битка с вандализма изисква освен адаптиране, само че и бързо унищожаване на надписите, видеонаблюдение и ясно разграничение сред изкуство и вандализъм. Когато стартираме да назоваваме всяка драсканица „ изкуство “, губим способността си да разпознаваме същинската културна стойност.
Градската среда би трябвало да се развива посредством разговор, а не посредством анонимни похищения, които постоянно се оправдават с „ липса тук-там за изява “. Както обобщава доктор Атмаджов, същинската смяна в образа на града не зависи единствено от контрола, само че и от духа на неговите жители: „ Градът ще си има цвят дотолкоз, доколкото хората в него са цветни “. В последна сметка би трябвало да разберем, че същинското изкуство не превзема пространството насила; то получава правото да бъде там посредством единодушие и споделена стойност.
Прочетете още
Истинското изкуство стартира там, където има единодушие, и най-простият тест за това е правото на благосъстоятелност. Ако един художник рисува върху лично платно, той твори; в случай че същият художник нарисува същото изображение върху непозната фасада без позволение, той поврежда благосъстоятелност. Разликата не е в качеството на щриха или в дълбочината на посланието, а в правото. Едва ли някой би приел за изкуство издълбаването на гениално стихотворение върху капака на непознат автомобил, тъй като макар художествената му стойност, това деяние остава чисто посягане.
Обществото обаче постоянно позволява чудноват двоен стандарт, поставяйки правото на създателя над правото на притежателя, което мъчно може да се отбрани като либерален принцип. Поддръжниците на тази субкултура постоянно приказват за „ градска еднаквост “, само че действителността по стените освен в Пловдив и страната, само че и по света, е надалеч по-прозаична. Огромната част от това, което виждаме, не са фрески, а букви, псевдоними, футболни лозунги и териториални маркировки — по този начин наречените „ тагове “. Тук не става дума за творчество, а за първичен блян към видимост, чието обръщение е елементарното:
„ Аз живея и желая всички да го видят “. Философският взор върху този феномен ни дава преподавателят доктор Лазар Атмаджов, съгласно който тези знаци имат и друга функционалност: „ Графитите в градски условия сами по себе си носят някакъв вид съгласуваност. Това е като да поставиш пинче на географската карта на града “.
И въпреки всичко, даже това „ пинче “ да носи чувство за съгласуваност за своя създател, то постоянно е израз на липса на самопризнание или нападателни пориви, които се кодират образно посредством цветовете — алено за експанзия и черно за депресивна симптоматика, споделя психологът.
Опасна е наклонността на „ политиката на капитулация “, която доста общини възприеха през последните години. Когато една стена непрекъснато се драска, администрацията поръчва върху нея живописен стенна живопис с вярата, че хубостта ще спре вандалите. На процедура това постоянно е самопризнание за изтощение и изпраща неверното обръщение, че натискът работи и че в случай че драскаш задоволително дълго, най-после ще получиш публично самопризнание. Реалността демонстрира, че красивите фрески не всеки път стопират драскачите, тъй като за част от тази субкултура всяка свободна повърхнина е територия за завоюване, а тагът носи авторитет в самата общественост, без значение дали платното е било празно или към този момент изрисувано.
„ Разликата сред същинския стенна живопис и вандалската драсканица се крие освен в умеенето, само че и в желанието — едното цели да обогати пространството, а другото цели да го присвои принудително “, счита Атмаджов.
Романтизирането на „ бунтаря със спрей “ в киното и музиката постоянно неглижира другата страна на монетата: притежателя, който заплаща за разчистване, и публичните средства, които отиват за пребоядисване на исторически здания. Ефективната битка с вандализма изисква освен адаптиране, само че и бързо унищожаване на надписите, видеонаблюдение и ясно разграничение сред изкуство и вандализъм. Когато стартираме да назоваваме всяка драсканица „ изкуство “, губим способността си да разпознаваме същинската културна стойност.
Градската среда би трябвало да се развива посредством разговор, а не посредством анонимни похищения, които постоянно се оправдават с „ липса тук-там за изява “. Както обобщава доктор Атмаджов, същинската смяна в образа на града не зависи единствено от контрола, само че и от духа на неговите жители: „ Градът ще си има цвят дотолкоз, доколкото хората в него са цветни “. В последна сметка би трябвало да разберем, че същинското изкуство не превзема пространството насила; то получава правото да бъде там посредством единодушие и споделена стойност.
Източник: trafficnews.bg
КОМЕНТАРИ