Градът си плаче за обикаляне – по големите, по малките,

Градът си плаче за циркулиране – по огромните, по дребните, тесни улички, които не е ясно накъде ще те изведат. Но където и да е – все е хубаво. Площади, симпатични кафенета. Разни монументи, които от време на време подслоняват един или различен поизморен екскурзиант с по 15 пришки на левия крайник, и 10-на десния и мускулна тресчица, започваща от върха на космите на главата и приключваща в подметките на обувките. След като обиколите парче от Вечния град и се уморите от вървене, зяпане по табели, каменни плочи и вековни здания, най-добре седнете в едно от безбройните кафенетаКъде е най-достолепно да изпиеш обаче първото си италианско капучно, за което да приказваш след това най-малко година?. На един площад на емигрантите. На тротоара пред църквата на Микеланджело се събират хора от Латинска Америка. Много от тях карат таксита и колите се подреждат в този край. Отсреща е заведението на Макдоналдс - царството на румънци и албанци, които от време на време просят по масите. Полицаите не реагират, такава е политиката към американските заведения в Рим. Намират се и хора от Африка, подготвени да ти заменят Боинг 747 за хвърчилото на баба си. Интересно е да ги види човек в миг на приемане на стоката им. Като проведено ято птици са. Въпреки привидната блъсканица, всеки от тях си има неведом маршрут на тичане. Любопитно е, че римляните са привикнали с тях и въобще не им прави усещане целия цирк там. Спокойно може да чуете и родна тирада омайна сладка. И да не забравим тълпите японски туристи, най-учтивите хора, които може да се срещнат в града. Контактни и необичайно говорещи всеобщо италиански или британски. Ми ще приказват я. Дисциплината и вродената съвест на тези хора да са перфекционисти, би ги довела до чинното научаване на Юпитерски език, в случай че това се наложи. Или марсиански. Та тук, против базиликата на Микеланджело се пие първото кафе. Ми скузи – възвишен като крем карамел. С голямо, вкусно, омайно, нечовешко каймачище, което въображаемо си пожелаваш в никакъв случай да не свършва. Налива ти го батко барман, който съвсем постоянно е супер приветлив.

Ако сте пристрастени към фотографията – пейзажна или портретна, снимайте на воля. Тук всичко е забавно за снимане - здания, дребни стълбички, огромни стълби, пиаци, пиацища и пиаченца. Да ви призная, захласнах се да фотографирам даже жилищните здания, изумена от обстоятелството, че не видях нико една олющена, прашна, мръсна, неугледна фасада. Нито една. И да е имало, не съм я видяла. Ако сте тръгнали с фикс концепцията да си купите нещо непременно, дерзайте: бижута, обувки, облекла, аксесоари, антики, че даже и къщи. Ако пък сте отишли единствено поради туризма, съществуват обилие от нещица, които можете да забършете по пътя. С риск да ме вземете за луда, ще кажа, че и за секунда не се сетих да вляза в магазин, не пожелах обувки, парцалки, джунджуфилки и римски титли. Е, изключваме няколко символчета, които и през днешния ден ме радват и ми връщат загатна за тази велика страна до момента в който пия кафето си и разбърниквам меда по дъното с лъжичка „ Рим ”.

Обичам да кибича по улиците на този незабравим град, почтено! Около теб са насядали и всевъзможни други симпатяги: другари, които живеят в града и просто са излезли да си се надивеят на воля, влюбени сладури, които се обичат доста и се гледат втренчено; тук стегнат батко тренира малчугани по фехтовка под носа на Колизеума, там наконтени бабишкоци си приказват за паста, вино и за Едно време. Луда страна, ви споделям. Луда като мен. Затова си допаднахме. Ще пиша отново.
Продължава: До Италия и обратно - I частПродължава: До Италия и обратно - II част