„… е, сà тва кво е, изкуство ли е!“
„ Госпожо, госпожо! “, вдигал ръка дребният Иванчо, „ тая алгебра след това в живота ще я използваме ли в миналото? “
„ Ти не “, споделила учителката, „ някое от по-умните деца може да я употребява “.
…
Та, по този начин и с изкуството на Кристо. Ако се питаш „ що го прави тва?! “, не е за тебе правено, да знаеш.
Защо го пиша това? Да не би да има годишнина от гибелта, рождена дата на Кристо? Не. Тогава се ровех в настройките на изключително киселите хора, които ненавиждат празниците, та се натъкнах и на феномена „ анти-Кристо “. Е, „ натъкнах “ е доста мощно казано, не беше нищо ново в действителност, просто още не мога да привикна с тая настройка у човешката глава – да посветиш толкоз доста сила и изпитание да изкажеш омразата си към нещо. Дори да го захаросаш под два пласта несръчен комизъм, омразата си прозира.
Представяш ли си, вместо това, да вземеш да направиш нещо градивно? Не, нали?
На тези, който назовават Кристо „ безродник “ и го упрекват за това, че е избягал от България, не искам да споделям каквото и да било; те могат да идат да се…
Ако не беше избягал, а беше останал в онази България, която беше „ татковина “ за малко на брой правилни на един непознат режим и мащеха за всички останали, Кристо щеше най-вече да го добута да стане преподавател по изобразяване в някое забито учебно заведение, кръстено на тъп като гъба партизанин.
Но избяга…
И в този момент – за ваша наслада или смут – целия свят го знае.
За другите, които разясняват изкуството; и по-конкретно коментиращите „ е, сà тва кво е, изкуство ли е! “:
Хрумвало ли ви е, че изкуството, за разлика от математиката, не би трябвало да се схваща, а да се усеща? Не, нали? Изкуството би трябвало да е добре нарисувана ябълка до паница, на маса върху завивка? Или дърво на поляна до поточе? Да е ясно какво се вижда, та – не дай си Боже – да те накара да се замислиш.
А, да ви е хрумвало, че изкуството има за цел и да предизвика? Пак не, нали?
Да предизвика полемика? Анди Уорхол е рисувал консервни кутии. Ама вие и на него му се подигравате. На Пикасо също му се подигравате.
Ето едно клише от публикация на някой си пич Пол Джоунс, доста кисел чичак, който на 11 февруари 1964 година си е направил труда да седне и да напише цяла статия/коментар за това какви некадърници са „ Бийтълс “ и по какъв начин Ед Съливан не трябвало да занимава публиката с такива нещастници, които не могат да пеят и да свирят.
За такива „ критици “ се споделя: „ целият ти вкус… е в устата “.
Сега, с цел да доставя наслаждение на българския мразител, ще кажа, че немалка част от рецензиите, които открих към Кристо, не бяха от български страници и не бяха от българи. Така че не е единствено приказката за българския котел в Ада; не я омаловажаваме, само че не се концентрираме единствено към нея в тази ситуация.
„ Ама по какъв начин може това да се назовава изкуство? “
„ Ама по какъв начин може толкоз пари да се харчат за нелепости? “
Тук се включва и българският хор: „ Колко пенсионери можеха да се нахранят с тия пари! “
Почвам в главата си – и аз не знам за какво – да я слушам оная клета женица със сексапилното лъчение на „ Татра “, дето крещи: „ Пари-и-и! кой ще ни даде парииии! “
Да сложим полемиката за изкуството настрани, тъй като тя е безсмислена. Да се съсредоточим върху това по какъв начин доста хора (и изключително в България) се забавляват като гледат в непознатото канче и си умират да споделят кой по какъв начин може да си харчи парите, кой кого може да е**, кой къде може да върви и с кого.
За богатия предприемач, нагушил се от нагласени търгове и измами, никой не споделя: „ за какво не даде за сираците? “ И, в случай че някой го каже, трийсет давачи на ум скачат: „ Негови са си, че си ги àрчи по какъв начин си желае! “
После цъкат с език, като видят изкуството на Кристо и викат: „ пòгледни, за тоя отпадък какъв брой пари са изхарчени! за какво бе! “
Някой пита ли чалгарите, мутрите, мутресите, ченгетата-бизнесмени, новобогаташите, милионерите, милиардерите – за какво не дават за сираците/пенсионерите/изкуство/наука?
Не.
Тоя вид „ съумял “ човек не се закача. Той е „ светия “, образец за подражателство, на него му завиждат и мечтаят да му мият краката и водата да пият.
Кристо, който самичък си е финансирал всичките планове обаче, е цел за всичките псевдо моралисти и цъкащи с език дървени философи, чийто максимален триумф в живота е да пресипят ракията от дамаджаната в шишето без да разлеят.
Правото да печелиш с машинация, нагласени търгове, подправени банкрути, обири от публични средства се приема като правото на по-силния. Правото на тариката. То се почита и обожествява у нас.
Правото да си изкарваш парите с почтен труд е „ тъпота “.
Ако си хитрец и крадеш, ти простят, даже да дадеш $5000 или $10 000 за пържола със злато в нея в Дубай в нам-си-кой си ресторант.
Възхищение.
Ако си художник и си изкарваш парите с труд, ти се подиграват, че и ти държат сметка по какъв начин си харчиш парите.
Това е манталитетът на неможещите, впечатляващи се от силата, дребни души, непостигнали нищо в тоя живот. Малкият човек, който не мечтае да е огромен, а мечтае някой огромен да му позволи да бъде покрай него.
Кристо крал ли ги е тия пари? Защо тогава изобщо има дискусия към това по какъв начин си ги е харчил? Какво има в главата ти, че особено да те накара да посветиш толкоз доста време да се правиш на проницателен по тематиката?
Сигурен ли си, че тъкмо това ти е казусът или просто към този момент преливаш от завист?
Преди да седнеш да пишеш в интернет, тая клоака с душевни л****, задай си трите фундаментални въпроса:
1. това би трябвало ли да бъде казано?
2. това би трябвало ли да бъде казано тъкмо от мен?
3. това би трябвало ли да бъде казано тъкмо от мен СЕГА?
Като прекараш нещо през този филтър, ще видиш по какъв начин животът ти ще стане доста по-спокоен.
Ако пък изпитваш въпреки всичко огромна потребност да си изкажеш мнението пред света по всеки въпрос, то е ясно, че огромната ти потребност ще свърши тъкмо като огромна потребност.
„ Ти не “, споделила учителката, „ някое от по-умните деца може да я употребява “.
…
Та, по този начин и с изкуството на Кристо. Ако се питаш „ що го прави тва?! “, не е за тебе правено, да знаеш.
Защо го пиша това? Да не би да има годишнина от гибелта, рождена дата на Кристо? Не. Тогава се ровех в настройките на изключително киселите хора, които ненавиждат празниците, та се натъкнах и на феномена „ анти-Кристо “. Е, „ натъкнах “ е доста мощно казано, не беше нищо ново в действителност, просто още не мога да привикна с тая настройка у човешката глава – да посветиш толкоз доста сила и изпитание да изкажеш омразата си към нещо. Дори да го захаросаш под два пласта несръчен комизъм, омразата си прозира.
Представяш ли си, вместо това, да вземеш да направиш нещо градивно? Не, нали?
На тези, който назовават Кристо „ безродник “ и го упрекват за това, че е избягал от България, не искам да споделям каквото и да било; те могат да идат да се…
Ако не беше избягал, а беше останал в онази България, която беше „ татковина “ за малко на брой правилни на един непознат режим и мащеха за всички останали, Кристо щеше най-вече да го добута да стане преподавател по изобразяване в някое забито учебно заведение, кръстено на тъп като гъба партизанин.
Но избяга…
И в този момент – за ваша наслада или смут – целия свят го знае.
За другите, които разясняват изкуството; и по-конкретно коментиращите „ е, сà тва кво е, изкуство ли е! “:
Хрумвало ли ви е, че изкуството, за разлика от математиката, не би трябвало да се схваща, а да се усеща? Не, нали? Изкуството би трябвало да е добре нарисувана ябълка до паница, на маса върху завивка? Или дърво на поляна до поточе? Да е ясно какво се вижда, та – не дай си Боже – да те накара да се замислиш.
А, да ви е хрумвало, че изкуството има за цел и да предизвика? Пак не, нали?
Да предизвика полемика? Анди Уорхол е рисувал консервни кутии. Ама вие и на него му се подигравате. На Пикасо също му се подигравате.
Ето едно клише от публикация на някой си пич Пол Джоунс, доста кисел чичак, който на 11 февруари 1964 година си е направил труда да седне и да напише цяла статия/коментар за това какви некадърници са „ Бийтълс “ и по какъв начин Ед Съливан не трябвало да занимава публиката с такива нещастници, които не могат да пеят и да свирят.
За такива „ критици “ се споделя: „ целият ти вкус… е в устата “.
Сега, с цел да доставя наслаждение на българския мразител, ще кажа, че немалка част от рецензиите, които открих към Кристо, не бяха от български страници и не бяха от българи. Така че не е единствено приказката за българския котел в Ада; не я омаловажаваме, само че не се концентрираме единствено към нея в тази ситуация.
„ Ама по какъв начин може това да се назовава изкуство? “
„ Ама по какъв начин може толкоз пари да се харчат за нелепости? “
Тук се включва и българският хор: „ Колко пенсионери можеха да се нахранят с тия пари! “
Почвам в главата си – и аз не знам за какво – да я слушам оная клета женица със сексапилното лъчение на „ Татра “, дето крещи: „ Пари-и-и! кой ще ни даде парииии! “
Да сложим полемиката за изкуството настрани, тъй като тя е безсмислена. Да се съсредоточим върху това по какъв начин доста хора (и изключително в България) се забавляват като гледат в непознатото канче и си умират да споделят кой по какъв начин може да си харчи парите, кой кого може да е**, кой къде може да върви и с кого.
За богатия предприемач, нагушил се от нагласени търгове и измами, никой не споделя: „ за какво не даде за сираците? “ И, в случай че някой го каже, трийсет давачи на ум скачат: „ Негови са си, че си ги àрчи по какъв начин си желае! “
После цъкат с език, като видят изкуството на Кристо и викат: „ пòгледни, за тоя отпадък какъв брой пари са изхарчени! за какво бе! “
Някой пита ли чалгарите, мутрите, мутресите, ченгетата-бизнесмени, новобогаташите, милионерите, милиардерите – за какво не дават за сираците/пенсионерите/изкуство/наука?
Не.
Тоя вид „ съумял “ човек не се закача. Той е „ светия “, образец за подражателство, на него му завиждат и мечтаят да му мият краката и водата да пият.
Кристо, който самичък си е финансирал всичките планове обаче, е цел за всичките псевдо моралисти и цъкащи с език дървени философи, чийто максимален триумф в живота е да пресипят ракията от дамаджаната в шишето без да разлеят.
Правото да печелиш с машинация, нагласени търгове, подправени банкрути, обири от публични средства се приема като правото на по-силния. Правото на тариката. То се почита и обожествява у нас.
Правото да си изкарваш парите с почтен труд е „ тъпота “.
Ако си хитрец и крадеш, ти простят, даже да дадеш $5000 или $10 000 за пържола със злато в нея в Дубай в нам-си-кой си ресторант.
Възхищение.
Ако си художник и си изкарваш парите с труд, ти се подиграват, че и ти държат сметка по какъв начин си харчиш парите.
Това е манталитетът на неможещите, впечатляващи се от силата, дребни души, непостигнали нищо в тоя живот. Малкият човек, който не мечтае да е огромен, а мечтае някой огромен да му позволи да бъде покрай него.
Кристо крал ли ги е тия пари? Защо тогава изобщо има дискусия към това по какъв начин си ги е харчил? Какво има в главата ти, че особено да те накара да посветиш толкоз доста време да се правиш на проницателен по тематиката?
Сигурен ли си, че тъкмо това ти е казусът или просто към този момент преливаш от завист?
Преди да седнеш да пишеш в интернет, тая клоака с душевни л****, задай си трите фундаментални въпроса:
1. това би трябвало ли да бъде казано?
2. това би трябвало ли да бъде казано тъкмо от мен?
3. това би трябвало ли да бъде казано тъкмо от мен СЕГА?
Като прекараш нещо през този филтър, ще видиш по какъв начин животът ти ще стане доста по-спокоен.
Ако пък изпитваш въпреки всичко огромна потребност да си изкажеш мнението пред света по всеки въпрос, то е ясно, че огромната ти потребност ще свърши тъкмо като огромна потребност.
Източник: novini.bg
КОМЕНТАРИ