Архивът на ДС разкри: Горяните се оказаха 3 пъти повече от партизаните. Битката им срещу властта с 8 години по-дълга
Горяните са били доста повече от партизаните у нас преди 9 септември 1944 година и са работили съвсем четири пъти по-дълго.
Този извод се постанова от открити документи за размера на съпротивата против комунизма в България.
Противно на налаганата дълги години теза, че у нас не е имало опозиция, горяните са едно от първите и най-масови придвижвания против комунизма в цяла Източна Европа.
Движението им поражда непринудено, предизвикано от безскрупулните ограничения на режима. Счита се, че горяните са нищожно въоръжени, четите им са дребни, постоянно от по няколко души, само че влизат героичен в неравни борби с неведнъж надминаващ ги съперник.
По-нови проучвания обаче демонстрират, че България е била на процедура в революция, и то за дълго време. В последните десетилетия въпреки всичко се появиха и по-подробни изследвания на това придвижване.
Част от данните идват от архиви на някогашната Държавна сигурност и дават доста детайлна информация за мащабите на горянството.
В том 2 на своите “Български летописи ” Стефан Цанев цитира архивни документи, съгласно които броят на участниците в придвижването е сред 4000 и 6000 в другите интервали, а дружно с помагачите той набъбва до над 10 000 души.
За съпоставяне по пресмятания на починалия проф. Пламен Цветков към 1943 година у нас има към 800 партизани. И даже когато Червената войска е към този момент на границата ни, броят им не е надхвърлял 2200 души.
Макар публично за начало на горянското придвижване да се приема 1945 година, на процедура
то стартира незабавно след
преврата на 9 септември
В справките на службите на Държавна сигурност от декември 1944 година и първите месеци на 1945 година се изнасят прекалено много данни за формиращите се и разкрити незаконни организации и към 100 въоръжени групи. На 12 април 1945 година министърът на вътрешните работи Антон Югов рапортува, че на всички места в страната
се основават незаконни “фашистки организации ”,
а в Пирин и Рила към този момент има проведени групи от “шумци ”.
Според него техният брой “ще се усили напролет и лятото ”. Прогнозата на министъра се удостоверява. А началникът на военното разузнаване ген. Вранчев в “Разузнавателно уведомление ” от 26 октомври 1945 година дава сведения за образувани горянски чети и групи в Кюстендилска, Карловска, Пловдивска, Неврокопска, Хасковска и други околии, общо 21 на брой със 128 души състав.
Първата чета, прераснала в бригада “Д-р Г. М. Димитров ”, е формирана в Кюстендилско още напролет на 1945 година Тя се укрива в горите на Осоговската планина, заради което народът оттогава я назовава “горяни ”.
До началото на 1945 година в Кюстендилска околия се основават 15 незаконни групи и организации. Само две от тях са в Кюстендил, останалите са по селата. Тези организации стават и база за образуване през април 1945 година на въоръжена група от 7 души. Неин пълководец е Васил Иванов Златевски-Гебрето, член на Вътрешна македонска революционна организация - Иван Михайлов. Месец след товакомандването на групата се поема от Иван Йорданов Лешников, занаятчия стругар в брикетната фабрика в Перник, незаконен от септември 1944 година
През пролетта на 1945 година в Кюстендил се основава незаконната организация “Тайна антиболшевишка национална организация – ТАНО ”. Тя се учредява по самодейност на Кирил Христов Ряпов, Милчо Димитров Борисов и Йордан Григоров Гоцев. За ръководител е определен Йордан Григоров, а за секретар – Милчо Борисов.
Те влизат във
връзка с четата
и непрекъснато я подкрепят. После тримата основатели за основаването на ТАНО, които към този момент са минали в конспиративност, се причисляват към четата. Последва ги още един член на организацията. Така през май 1945 година четата към този момент е от 11 души и работи в триъгълника Кюстендил-Гюешево-Царево село.
В началото ТАНО заседава в учебната постройка. Снабдява се с пишеща машина, отпечатва и популяризира позиви с антикомунистическо наличие. Ръководството на организацията изпраща писмо до началника на милицията в Кюстендил, в което се споделя, че
“организацията ще
отмъсти за всички действия,
осъществени върху разплакания български народ ”. А в апел, публикуван от организацията, се споделя:
“Предатели на България, вие освен че предадохте Родината ни на болшевиките, само че станахте и палачи на народа си. Часът на разплатата ще удари. Помнете това. ”
Кюстендилската чета се именува бригада “Д-р Г. М. Димитров ” и доближава 21 души. Тя си слага за задача да води агитация против “комунистическата партия и да основава незаконни организации по селата ”. Убеждава популацията, че “правителството, дирижирано от комунистите с поддръжката на Москва ”, ще падне и ще се сътвори държавно управление, отпред с Никола Петков, който от пролетта на 1945 година се утвърждава като водач на опозицията в страната.
Освен това на популацията се споделя, че след отдръпването на руските окупационни войски
комунистите не могат
да удържат властта
Поради това трябвало да се основават незаконни организации и въоръжени групи, които ще се “задействат, когато изискванията станат удобни ”.
Четата е въоръжена с три автомата, две пушки със 700 патрона, три револвера и няколко бомби. През идващите месеци тя следва тактичност на самостоятелен гнет, като отстъпва от началните си позиции. Командирът изпраща младежите Милчо Борисов и Йордан Григоров да убият началника на милицията в Кюстендил. Но още преди да пристъпят към осъществяването на задачата, те са разкрити. И тогава службите на Държавна сигурност, като употребяват отдръпването на популацията от четата, провеждат акция за нейното очистване през септември 1945 година
Службите подхождат прекомерно хитро и преди да стартират акцията, задържат 360 души от града и близките села и печелят с принуждение “доброволни ” сътрудници измежду тях. Следващата по време е Светиврачката чета от 1947 година, работила в региона на Сандански. По същото време се провеждат отрядите на Асеновградската организация “Национален християнски кръст ”, настоящи в Родопите.
Четата на Герасим Тодоров е образувана напролет на 1947 година за “да работи измежду популацията за отбрана на българщината ” в Пиринска Македония. В началото на 1948 година, отрядът наброява 42-ма четници. В свое писмо Герасим Тодоров декларира: “По-добре славна гибел, в сравнение с срамен живот. ”
През март 1948 година милицията в Благоевград стартира всеобща акция. Според архивите в хода й са убити 7 горяни, хванати са 31, а единствено четирима се измъкват от блокадата. Но горяните не се забравени.
От 14 души първоначално четата доближава до 42 души и организира акции против локални представители на властта за преустановяване на насилствената македонизация на Пиринска Македония, осъществявана от компартията, както и против режима.
През 1947-1948 година четата на Тодоров управлява Санданска околия, част от Разложко и стига до Гоцеделчевско и част от някогашната Горноджумайска околия – територия, за която режимът признава, че на нея
“народната власт е
сведена до най-малко ”
Шести пирински отряд освен е най-големият в района, само че и с най-силно въздействие от горянските чети в страната. По тази причина режимът провежда една от най-големите си акции за очистване на четата. Операцията под кодово име “Елен ” в края март 1948 година включва цялостна неколкодневна обсада на региона с масирано наличие на полицаи, агентура и чиновници на Държавна сигурност.
Четата е обградена, атакувана и разрушена. Самият Тодоров не се предава и поставя завършек на живота си с последната му останала граната на 30 март 1948 година
Следващите години - 1949, 1950 и 1951, народът се подвига съвсем на всеобщ протест с появяването на Съюза на свободните войни в Пазарджишко, Нелегалния регионален център на Български земеделски народен съюз № 1 в Русенско, ОСДБ - Горяни отряд “Н. Петков ” в Казанлъшко и Пловдивско и чети в Родопите, Хасковско, Софийско, Трънско, Брезнишко, Бургаско...
Една от кулминационните точки на битката на горяните е в Сливенско. През пролетта на 1951 година цяла войска от полицаи и военни от 13 000 въоръжени до зъби мъже обсажда Сливенския Балкан, с цел да ликвидира групата на Търпана. На 1 и 2 юни 1951 година тя влиза в яростен пердах с тази войска, която е над 1000 пъти по-многочислена. Въпреки превъзходството боят е яростен,
а Търпана съумява да
избави четата си, въпреки
да е ранен на 12 места
Историята на Георги Стоянов-Търпана е в детайли разказана в книгата на Петко Огойски “Записки по българските премеждия. ” Авторът е събрал многочислени свидетелства за трагичната му орис.
Георги Маринов Стоянов е роден през 1915 година в с. Желю челник, Сливенско. По прозвището на тъста си почнали да го назовават Търпанов или Търпана. Баща му е погубен в Сърбия през Междусъюзническата война още до момента в който майка му е бременна с него. Като боец Георги е изпратен на фронта по време на Отечествената война и служи като хигиеничен подофицер. Пословично смел и почтен, той се прочува, като рискува живота си и под дъжд от патрони изнася ранени от окопите, за което получава три ордена за смелост.
Но като се връща в родното му село, стартират репресии. След фалшификацията на изборите за земеделците, почитатели на Никола Петков,
настават тежки времена
Затова като неоспорим престиж към него се групират уплашени селяни освен от неговото, само че и от близките села - Блатец, Сотиря, Кермен, Драгоданово, Трапоклово, Камен, Калояново, Горно Александрово и други Отначало Георги и съратниците му вземат решение да напишат писмо до Президиума на Народното събрание - митинг против насилията, против вкарването в Трудово-кооперативно земеделско стопанство и нарядите, срещу отнемането на земята на невлезлите в Трудово-кооперативно земеделско стопанство и заменянето й с пустеещи земи. Уговарят се и в същия ден да забият камбаните в 23 села като знак хората да излязат на площадите и да се насочат към Сливен, с цел да предявят своите претенции. А сред тях
има и искане
да бъдат осъдени
локални управници
- нещо доста самоуверено за тези години, както и за организирането на референдум по въпроса желаят или не желаят образуването на Трудово-кооперативно земеделско стопанство. А ако управляващите ги атакуван - “да се води пердах, та каквото ще да става ” и да се отдръпват към Балкана.
По мемоари на оживели в началото се събрали 78 души. Тъй като нямали хранителни запаси, отишли в една мелница и взели към 300 кг брашно. Но за разлика от партизаните преди 9 септември те платили за него.
Търпанов, който към този момент всички наричали Бенковски, се обърнал към събралите се:
“На две неща съм се спрял - или да нападнем и да освободим пандизчиите, или да се разделим на 10 чети със свои командири, които да отидат в 10 окръга и там да се мисли за нещо общо - въстание ли, гражданска война ли ще го назовем, не знам. Но по този начин да чакаме другарите да се приготвят и да ни избият като пилци, не трябва да позволяваме. ”
Това става на 31 май 1951 година, а в нощта против 1 юни
управляващите изпращат
с камиони бойци
от Вътрешни войски, полицаи и сътрудници на Държавна сигурност. Операцията се управлява от зам.-министъра на вътрешните работи Георги Кумбилиев. На сутринта идва и самият Вълко Червенков, придружаван от министъра Георги Цанков. Един селяндур от Тополчане обаче с риск за живота си размахал пояс и по този начин съумял да даде знак на въстаниците, че ги обкръжават.
Търпанов мигновено разделя малобройния си отряд на ударни групи и стартират люти битки за скъсване на обсадата с неведнъж превъзхождащия съперник. Той търчал като разгневен лъв от група на група и викал: “Напред! Две смърти няма, а без една не може! ” Заповядал обаче да се целят единствено в офицери и да се щади животът на бойците.
Разбиват въстаниците в деня на Ботев - 2 юни, на петолъчката при разклона за Котел и Сливен. Но въпреки всичко не съумяват да ги победят - убити и пленени са единствено 15-20 души. Останалите съумяват да избягат и се укриват при ятаците си.
Но както е ставало и в други такива моменти в историята ни, най-после измяната свършва това, което оръжието не е съумяло.
Василка Димитрова от Пловдивско, която има за ухажор един полицай, издава цялата група. Чрез нея съумелите да се измъкнат са натикани в капан - подмамени са да се съединят с измисления родопски отряд “Д-р Г. М. Димитров ” и са задържани. Дори имало камион, който сякаш събирал хора за измислената чета и от който
незаконните се озовавали право в килиите на Държавна сигурност
На процесите против тях са издадени общо 45 смъртни присъди, останалите са изпратени за дълги години по лагери и затвори.
Но героят Търпанов не попаднал незабавно в клопката, споделя Огойски в книгата си. Според удостоверение в книгата на М. Асенов Търпана имал 12 рани от патрони, само че до края на август 1951 година благодарение на правилни хора съвсем излекуван. Чак тогава съумяват да подмамят и него да тръгне към Родопите през Пловдив и тръпнещите от боязън сътрудници съумяват да го вържат. Откаран е в Старозагорския затвор,
където е малтретиран
Въпреки че е докаран до положение на жив мъртвец, по нечия височайша волност преди разстрела му уредили прощална среща на Търпанов-Бенковски с десетина от най-близките му съратници, спомнят си по-късно оживели. Донесли войводата на ръце, само че за всеобщо удивление той съумял да се вдигне на крайници и дълго се вглеждал във всеки един поотделно. Накрая спрял взор на Петър Караманов и с едвам изтръгващ се от гърлото глас споделил:
“Вие всички сте млади. Особено ти, Петре. Много ще теглиш, само че жив ще излезеш. Кажи тогава на хората, които ме знаят и помнят, че водих война за положително, само че го изкараха зло. Отивам си чист пред себе си и мисля и пред вас, и пред всички! "
Кимнал за довиждане и се отправил към килията си.
Забележително е, че даже и без своя пълководец и макар жертвите тази чета продължава битката. През 1952 година се сплотява с дребни чети и доближава 156 души, като още веднъж стартира да завладява села. Един от триумфите на горянството е завладяването на с. Раково, Сливенско, за близо 3 дни през 1952 година
Но сведенията на службите на Държавна сигурност за незаконните организации и горянските чети, предопределени за Централен комитет на Българска комунистическа партия, не дават цялостни данни. В тях проличава блян да се понижава броят им и да се омаловажава съпротивата на популацията. Така полк. Ст. Илиев, шеф на отдел XII в Дирекцията на Държавна сигурност, в информация и квалифициран към нея проект “за битка с бандитизма ” през 1952 година отбелязва, че са решили “да се заяви в Политбюро на Централен комитет на Българска комунистическа партия,
че има единствено 600 лица незаконни и горяни ”
В докладите, откакто се показват допусканите недостатъци на службите за “бързото очистване на бандитизма ”, постоянно се твърди, че те сполучливо се оправят с “реакционните сили ” или “реакционните детайли ” в страната. Такава е господстващата лексика в отчетите на Държавна сигурност.
По-важно е, че чиновниците в нея пазят ревниво своите длъжности и се нагаждат към желанията на тези, от които зависи кариерата им в тайните служби.
Но даже през 1956 година, откакто в разнообразни краища на България и с цената на огромни старания на властта сякаш битката е позатихнала, по документи, открити от в. “168 часа ”,
има данни за сериозна опозиция против властта
Това сочи и информация до Тодор Живков от министъра Георги Цанков, който рапортува:
“През пролетта на 1956 година най-активните враждебни детайли на село: кулаците, някогашните неразоръжили се опозиционери, някогашни служители на реда, някои някогашни царски офицери и други, подстрекавани от вражеските радиостанции, от разпръскваните със самолети противников позиви и по инструкции на капиталистическите разузнавания и задграничните контрареволюционни централи, се активизираха и пречеха за всеобщото нахлуване на селските стопани в кооперативите.
Отделни противников детайли се ориентираха към остри форми на битка, прибягвайки към терористични дейности по отношение на дейни пропагандатори, почтени коопeратори, партийни и административни органи. ”/Иван Бутовски, 168chasa.bg
Този извод се постанова от открити документи за размера на съпротивата против комунизма в България.
Противно на налаганата дълги години теза, че у нас не е имало опозиция, горяните са едно от първите и най-масови придвижвания против комунизма в цяла Източна Европа.
Движението им поражда непринудено, предизвикано от безскрупулните ограничения на режима. Счита се, че горяните са нищожно въоръжени, четите им са дребни, постоянно от по няколко души, само че влизат героичен в неравни борби с неведнъж надминаващ ги съперник.
По-нови проучвания обаче демонстрират, че България е била на процедура в революция, и то за дълго време. В последните десетилетия въпреки всичко се появиха и по-подробни изследвания на това придвижване.
Част от данните идват от архиви на някогашната Държавна сигурност и дават доста детайлна информация за мащабите на горянството.
В том 2 на своите “Български летописи ” Стефан Цанев цитира архивни документи, съгласно които броят на участниците в придвижването е сред 4000 и 6000 в другите интервали, а дружно с помагачите той набъбва до над 10 000 души.
За съпоставяне по пресмятания на починалия проф. Пламен Цветков към 1943 година у нас има към 800 партизани. И даже когато Червената войска е към този момент на границата ни, броят им не е надхвърлял 2200 души.
Макар публично за начало на горянското придвижване да се приема 1945 година, на процедура
то стартира незабавно след
преврата на 9 септември
В справките на службите на Държавна сигурност от декември 1944 година и първите месеци на 1945 година се изнасят прекалено много данни за формиращите се и разкрити незаконни организации и към 100 въоръжени групи. На 12 април 1945 година министърът на вътрешните работи Антон Югов рапортува, че на всички места в страната
се основават незаконни “фашистки организации ”,
а в Пирин и Рила към този момент има проведени групи от “шумци ”.
Според него техният брой “ще се усили напролет и лятото ”. Прогнозата на министъра се удостоверява. А началникът на военното разузнаване ген. Вранчев в “Разузнавателно уведомление ” от 26 октомври 1945 година дава сведения за образувани горянски чети и групи в Кюстендилска, Карловска, Пловдивска, Неврокопска, Хасковска и други околии, общо 21 на брой със 128 души състав.
Първата чета, прераснала в бригада “Д-р Г. М. Димитров ”, е формирана в Кюстендилско още напролет на 1945 година Тя се укрива в горите на Осоговската планина, заради което народът оттогава я назовава “горяни ”.
До началото на 1945 година в Кюстендилска околия се основават 15 незаконни групи и организации. Само две от тях са в Кюстендил, останалите са по селата. Тези организации стават и база за образуване през април 1945 година на въоръжена група от 7 души. Неин пълководец е Васил Иванов Златевски-Гебрето, член на Вътрешна македонска революционна организация - Иван Михайлов. Месец след товакомандването на групата се поема от Иван Йорданов Лешников, занаятчия стругар в брикетната фабрика в Перник, незаконен от септември 1944 година
През пролетта на 1945 година в Кюстендил се основава незаконната организация “Тайна антиболшевишка национална организация – ТАНО ”. Тя се учредява по самодейност на Кирил Христов Ряпов, Милчо Димитров Борисов и Йордан Григоров Гоцев. За ръководител е определен Йордан Григоров, а за секретар – Милчо Борисов.
Те влизат във
връзка с четата
и непрекъснато я подкрепят. После тримата основатели за основаването на ТАНО, които към този момент са минали в конспиративност, се причисляват към четата. Последва ги още един член на организацията. Така през май 1945 година четата към този момент е от 11 души и работи в триъгълника Кюстендил-Гюешево-Царево село.
В началото ТАНО заседава в учебната постройка. Снабдява се с пишеща машина, отпечатва и популяризира позиви с антикомунистическо наличие. Ръководството на организацията изпраща писмо до началника на милицията в Кюстендил, в което се споделя, че
“организацията ще
отмъсти за всички действия,
осъществени върху разплакания български народ ”. А в апел, публикуван от организацията, се споделя:
“Предатели на България, вие освен че предадохте Родината ни на болшевиките, само че станахте и палачи на народа си. Часът на разплатата ще удари. Помнете това. ”
Кюстендилската чета се именува бригада “Д-р Г. М. Димитров ” и доближава 21 души. Тя си слага за задача да води агитация против “комунистическата партия и да основава незаконни организации по селата ”. Убеждава популацията, че “правителството, дирижирано от комунистите с поддръжката на Москва ”, ще падне и ще се сътвори държавно управление, отпред с Никола Петков, който от пролетта на 1945 година се утвърждава като водач на опозицията в страната.
Освен това на популацията се споделя, че след отдръпването на руските окупационни войски
комунистите не могат
да удържат властта
Поради това трябвало да се основават незаконни организации и въоръжени групи, които ще се “задействат, когато изискванията станат удобни ”.
Четата е въоръжена с три автомата, две пушки със 700 патрона, три револвера и няколко бомби. През идващите месеци тя следва тактичност на самостоятелен гнет, като отстъпва от началните си позиции. Командирът изпраща младежите Милчо Борисов и Йордан Григоров да убият началника на милицията в Кюстендил. Но още преди да пристъпят към осъществяването на задачата, те са разкрити. И тогава службите на Държавна сигурност, като употребяват отдръпването на популацията от четата, провеждат акция за нейното очистване през септември 1945 година
Службите подхождат прекомерно хитро и преди да стартират акцията, задържат 360 души от града и близките села и печелят с принуждение “доброволни ” сътрудници измежду тях. Следващата по време е Светиврачката чета от 1947 година, работила в региона на Сандански. По същото време се провеждат отрядите на Асеновградската организация “Национален християнски кръст ”, настоящи в Родопите.
Четата на Герасим Тодоров е образувана напролет на 1947 година за “да работи измежду популацията за отбрана на българщината ” в Пиринска Македония. В началото на 1948 година, отрядът наброява 42-ма четници. В свое писмо Герасим Тодоров декларира: “По-добре славна гибел, в сравнение с срамен живот. ”
През март 1948 година милицията в Благоевград стартира всеобща акция. Според архивите в хода й са убити 7 горяни, хванати са 31, а единствено четирима се измъкват от блокадата. Но горяните не се забравени.
От 14 души първоначално четата доближава до 42 души и организира акции против локални представители на властта за преустановяване на насилствената македонизация на Пиринска Македония, осъществявана от компартията, както и против режима.
През 1947-1948 година четата на Тодоров управлява Санданска околия, част от Разложко и стига до Гоцеделчевско и част от някогашната Горноджумайска околия – територия, за която режимът признава, че на нея
“народната власт е
сведена до най-малко ”
Шести пирински отряд освен е най-големият в района, само че и с най-силно въздействие от горянските чети в страната. По тази причина режимът провежда една от най-големите си акции за очистване на четата. Операцията под кодово име “Елен ” в края март 1948 година включва цялостна неколкодневна обсада на региона с масирано наличие на полицаи, агентура и чиновници на Държавна сигурност.
Четата е обградена, атакувана и разрушена. Самият Тодоров не се предава и поставя завършек на живота си с последната му останала граната на 30 март 1948 година
Следващите години - 1949, 1950 и 1951, народът се подвига съвсем на всеобщ протест с появяването на Съюза на свободните войни в Пазарджишко, Нелегалния регионален център на Български земеделски народен съюз № 1 в Русенско, ОСДБ - Горяни отряд “Н. Петков ” в Казанлъшко и Пловдивско и чети в Родопите, Хасковско, Софийско, Трънско, Брезнишко, Бургаско...
Една от кулминационните точки на битката на горяните е в Сливенско. През пролетта на 1951 година цяла войска от полицаи и военни от 13 000 въоръжени до зъби мъже обсажда Сливенския Балкан, с цел да ликвидира групата на Търпана. На 1 и 2 юни 1951 година тя влиза в яростен пердах с тази войска, която е над 1000 пъти по-многочислена. Въпреки превъзходството боят е яростен,
а Търпана съумява да
избави четата си, въпреки
да е ранен на 12 места
Историята на Георги Стоянов-Търпана е в детайли разказана в книгата на Петко Огойски “Записки по българските премеждия. ” Авторът е събрал многочислени свидетелства за трагичната му орис.
Георги Маринов Стоянов е роден през 1915 година в с. Желю челник, Сливенско. По прозвището на тъста си почнали да го назовават Търпанов или Търпана. Баща му е погубен в Сърбия през Междусъюзническата война още до момента в който майка му е бременна с него. Като боец Георги е изпратен на фронта по време на Отечествената война и служи като хигиеничен подофицер. Пословично смел и почтен, той се прочува, като рискува живота си и под дъжд от патрони изнася ранени от окопите, за което получава три ордена за смелост.
Но като се връща в родното му село, стартират репресии. След фалшификацията на изборите за земеделците, почитатели на Никола Петков,
настават тежки времена
Затова като неоспорим престиж към него се групират уплашени селяни освен от неговото, само че и от близките села - Блатец, Сотиря, Кермен, Драгоданово, Трапоклово, Камен, Калояново, Горно Александрово и други Отначало Георги и съратниците му вземат решение да напишат писмо до Президиума на Народното събрание - митинг против насилията, против вкарването в Трудово-кооперативно земеделско стопанство и нарядите, срещу отнемането на земята на невлезлите в Трудово-кооперативно земеделско стопанство и заменянето й с пустеещи земи. Уговарят се и в същия ден да забият камбаните в 23 села като знак хората да излязат на площадите и да се насочат към Сливен, с цел да предявят своите претенции. А сред тях
има и искане
да бъдат осъдени
локални управници
- нещо доста самоуверено за тези години, както и за организирането на референдум по въпроса желаят или не желаят образуването на Трудово-кооперативно земеделско стопанство. А ако управляващите ги атакуван - “да се води пердах, та каквото ще да става ” и да се отдръпват към Балкана.
По мемоари на оживели в началото се събрали 78 души. Тъй като нямали хранителни запаси, отишли в една мелница и взели към 300 кг брашно. Но за разлика от партизаните преди 9 септември те платили за него.
Търпанов, който към този момент всички наричали Бенковски, се обърнал към събралите се:
“На две неща съм се спрял - или да нападнем и да освободим пандизчиите, или да се разделим на 10 чети със свои командири, които да отидат в 10 окръга и там да се мисли за нещо общо - въстание ли, гражданска война ли ще го назовем, не знам. Но по този начин да чакаме другарите да се приготвят и да ни избият като пилци, не трябва да позволяваме. ”
Това става на 31 май 1951 година, а в нощта против 1 юни
управляващите изпращат
с камиони бойци
от Вътрешни войски, полицаи и сътрудници на Държавна сигурност. Операцията се управлява от зам.-министъра на вътрешните работи Георги Кумбилиев. На сутринта идва и самият Вълко Червенков, придружаван от министъра Георги Цанков. Един селяндур от Тополчане обаче с риск за живота си размахал пояс и по този начин съумял да даде знак на въстаниците, че ги обкръжават.
Търпанов мигновено разделя малобройния си отряд на ударни групи и стартират люти битки за скъсване на обсадата с неведнъж превъзхождащия съперник. Той търчал като разгневен лъв от група на група и викал: “Напред! Две смърти няма, а без една не може! ” Заповядал обаче да се целят единствено в офицери и да се щади животът на бойците.
Разбиват въстаниците в деня на Ботев - 2 юни, на петолъчката при разклона за Котел и Сливен. Но въпреки всичко не съумяват да ги победят - убити и пленени са единствено 15-20 души. Останалите съумяват да избягат и се укриват при ятаците си.
Но както е ставало и в други такива моменти в историята ни, най-после измяната свършва това, което оръжието не е съумяло.
Василка Димитрова от Пловдивско, която има за ухажор един полицай, издава цялата група. Чрез нея съумелите да се измъкнат са натикани в капан - подмамени са да се съединят с измисления родопски отряд “Д-р Г. М. Димитров ” и са задържани. Дори имало камион, който сякаш събирал хора за измислената чета и от който
незаконните се озовавали право в килиите на Държавна сигурност
На процесите против тях са издадени общо 45 смъртни присъди, останалите са изпратени за дълги години по лагери и затвори.
Но героят Търпанов не попаднал незабавно в клопката, споделя Огойски в книгата си. Според удостоверение в книгата на М. Асенов Търпана имал 12 рани от патрони, само че до края на август 1951 година благодарение на правилни хора съвсем излекуван. Чак тогава съумяват да подмамят и него да тръгне към Родопите през Пловдив и тръпнещите от боязън сътрудници съумяват да го вържат. Откаран е в Старозагорския затвор,
където е малтретиран
Въпреки че е докаран до положение на жив мъртвец, по нечия височайша волност преди разстрела му уредили прощална среща на Търпанов-Бенковски с десетина от най-близките му съратници, спомнят си по-късно оживели. Донесли войводата на ръце, само че за всеобщо удивление той съумял да се вдигне на крайници и дълго се вглеждал във всеки един поотделно. Накрая спрял взор на Петър Караманов и с едвам изтръгващ се от гърлото глас споделил:
“Вие всички сте млади. Особено ти, Петре. Много ще теглиш, само че жив ще излезеш. Кажи тогава на хората, които ме знаят и помнят, че водих война за положително, само че го изкараха зло. Отивам си чист пред себе си и мисля и пред вас, и пред всички! "
Кимнал за довиждане и се отправил към килията си.
Забележително е, че даже и без своя пълководец и макар жертвите тази чета продължава битката. През 1952 година се сплотява с дребни чети и доближава 156 души, като още веднъж стартира да завладява села. Един от триумфите на горянството е завладяването на с. Раково, Сливенско, за близо 3 дни през 1952 година
Но сведенията на службите на Държавна сигурност за незаконните организации и горянските чети, предопределени за Централен комитет на Българска комунистическа партия, не дават цялостни данни. В тях проличава блян да се понижава броят им и да се омаловажава съпротивата на популацията. Така полк. Ст. Илиев, шеф на отдел XII в Дирекцията на Държавна сигурност, в информация и квалифициран към нея проект “за битка с бандитизма ” през 1952 година отбелязва, че са решили “да се заяви в Политбюро на Централен комитет на Българска комунистическа партия,
че има единствено 600 лица незаконни и горяни ”
В докладите, откакто се показват допусканите недостатъци на службите за “бързото очистване на бандитизма ”, постоянно се твърди, че те сполучливо се оправят с “реакционните сили ” или “реакционните детайли ” в страната. Такава е господстващата лексика в отчетите на Държавна сигурност.
По-важно е, че чиновниците в нея пазят ревниво своите длъжности и се нагаждат към желанията на тези, от които зависи кариерата им в тайните служби.
Но даже през 1956 година, откакто в разнообразни краища на България и с цената на огромни старания на властта сякаш битката е позатихнала, по документи, открити от в. “168 часа ”,
има данни за сериозна опозиция против властта
Това сочи и информация до Тодор Живков от министъра Георги Цанков, който рапортува:
“През пролетта на 1956 година най-активните враждебни детайли на село: кулаците, някогашните неразоръжили се опозиционери, някогашни служители на реда, някои някогашни царски офицери и други, подстрекавани от вражеските радиостанции, от разпръскваните със самолети противников позиви и по инструкции на капиталистическите разузнавания и задграничните контрареволюционни централи, се активизираха и пречеха за всеобщото нахлуване на селските стопани в кооперативите.
Отделни противников детайли се ориентираха към остри форми на битка, прибягвайки към терористични дейности по отношение на дейни пропагандатори, почтени коопeратори, партийни и административни органи. ”/Иван Бутовски, 168chasa.bg
Източник: dnesplus.bg
КОМЕНТАРИ