Гола сцена, на нея – безформено старо дърво, покрито с

Гола сцена, на нея – безформено остаряло дърво, покрито с тюл. Блясва око на прожектор. Деян Донков лежи измежду клоните. „ Вено, клетнико – се чува гласът му, ядосан, уединен в притихналата зала, – Господ ти даде светлината на белия свят, търкулна те като зарче в тревите, а ти взе, че с кръв се разписа на тая земя. Ни дете роди, ни дом свъртя. Два човешки живота затри. С какво ще останеш, несретнико? Ще те не помнят, преди да са те погребали, в случай че изобщо те погребат. “Великолепният текст на моноспектакъла по романа „ Камбаната “ на Недялко Славов стартира стремително. Драматизацията е ярка. Всяка дума забива като камбана, ехото й отеква право в сърцето и се пръсва в страсти. Деян е съвсем гол. И незабелязано все едно някакво антично страшилище пораства на сцената и разперва крила. С него полита и публиката. Красотата и драматизмът на текста, играта му, светлината, декорът, музиката на „ Карандила “ основават магичното пространство на положителния спектакъл, какъвто Деян го умее. На излизане срещам Радина Кърджилова разплакана и щастлива. Била е измежду публиката.Двамата играят и в спектакъла за последните часове на Лора и Яворов „ Нирвана “ в Театър 199. За това приказваме в гримьорната в Народния спектакъл. На стената има тримерен макет от мед на Народния спектакъл в Будапеща, чийто шеф споделил на Деян – научиш ли маджарски, взимам те незабавно при нас. Деяне, когато те виждам на сцена, имам възприятието, че все едно се бориш с текста и го надвиваш. И в един миг все едно разперваш криле. Дали усещаш същото и ти? Да, минавам през катарзис. И аз чувствам по какъв начин изхвръквам. Докато пея песента на финала, гърлото ми се свива и е доста вълнуващо. След това се усещам като рафиниран. Озарен. Ставам лек. Душата ми пърха. И най-хубавото е, че има и фенове, които споделят, че са почувствали същото. Това е смисълът. И сценографията е забавна. Дървото е по концепция на Никола Тороманов, а тюла го измислих аз в последния миг. Вдъхнових се от двете изложения на Кристо Явашев в София през есента. Осветлението е единствено от един мощен проектор. И стана магично, грубо. Как избра „ Карандила “ да ти партнират музикално? Заради любовта на героя ми с циганката Лейла. Реших „ Карандила “ да са неговата душа. И разделих подготовките на две – едните бяха в театъра в Сливен с „ Карандила “ за музиката, която определихме с Петя Диманова. В София репетирах мизансцена с дървото. И когато най-после сглобявах всичко, все едно ангел беше кацнал на рамото ми и ме насочваше кое да махна, кое да остане. На генералната подготовка в Сливен пристигна и Недялко Славов с жена си. Много хареса драматизацията, пожела да прибавим единствено едно-две фрази. И ми вика – братко, той по този начин ми вика – усмихва се Деян, – по какъв начин си оголил целия нерв на романа! Съкратих текста на романа му на една пета, махнах всичко по-романтично и леко и си оставих единствено суровото. Сега ми се ще да го играя по-често. „ Артвент “ поеха да го менажират и ще имам представления на 16 март в НДК, на 30 май в Античния спектакъл в Пловдив. Имам концепция за нататък да включим и от дечицата на „ Карандила “, нали предават от потомство на потомство уменията си. Бил ли си камбана онлайн като героя си? Снимахме плаката на моноспектакъла на камбанарията на „ Александър Невски “, само че там не съм. Удрял съм камбана в доста античен параклис в едно неповторимо село в нашия край – Праужда. Параклисът е в скалите, има плочки с богомилски знаци по стените. Там е сниман филмът „ Стъклената река “ на Станимир Трифонов със Стефан Вълдобрев и Иван Ласкин, който аз отхвърлих едно време. Казват, че в местността е живял и Боян Мага. Та, камбанарията е като кула. На върха й е камбаната. И влизам. Качвам няколко стъпалца, тъй като е по-малка. И какво видях – цялата стена към камбаната беше в калинки – черни, червени, оранжеви… хиляди. Казвам ти – хиляди. Не бях виждал такова нещо. Реших, че е случайност, че несъмнено им харесват мъхът, камъкът. А след това отидох в камбанарията в Орешец – един парк покрай Белоградчик. Тя е много по-висока – примерно седем-осем метра. И като изкачих стълбите, видях същата картина. Калинки? Да. Явно честотата на звъна ги притегля някак си. Беше удивително. Какво ти хареса в романа? Той е по същинска история и е толкоз многопластов… Главният воин Вено е братовчед на Недялко. И в действителност са го обезглавили. Езикът на описа е доста изразителен, прецизен. Всяка дума цели в сърцето. Работих доста, до момента в който го оголя напълно. Много добре чувствам това, което е разказано, тъй като и аз имам селце, което доста обичам. И боготворя детството си в него. Там беше Раят – пали цигара, вдиша дима, притваря очи. Издишайки, споделя: – Мисля, че рамкирам живота ми, че финалът ми отново ще е някъде по тоя край, тъй като си взех къща там… с едно лозе. Не си губиш времето! (Усмихва се с притворени очи.) Трябва да се надстрои, само че наоколо живее един доста крепък проектант, който прави курсове по какъв начин да строиш с глина. Може да ми покаже и с другари и някакви служащи да надстроим. През лятото желая да стартира. И може би ще върша вино взаимно с „ Боровица “. Собственичката на избата ми предложи. И е допустимо с Радина да се венчаем на балон. Има една поляна, едно голо пространство към Белоградчик, от което излизат балони. Гледката от горната страна ще е изумително красива. Като влезеш сред самите скали, все едно си на Марс, всичко е алено. И след това да създадем италианска женитба навън под едно вековно дърво във винарната. Какво ви притегли с Радина в пиесата на Константин Илиев „ Нирвана “? Поканата да играем Лора и Яворов пристигна от режисьора Стилиян Петров. Той е доста осезателен. Беше изследвал с години историята за трагичния им край и искаше да я направи с нас двамата. Докато работехме по текста, осъзнахме, че сложността в връзките на Лора и Яворов идва от персоналния вътрешен спор на всеки от двамата, от това, че всеки от тях не харесва себе си и в какво се е трансформирал. Като се прибави и спорът посред им, става объркано. Лора се старае да превъзпитава Яворов – да се държи по-изискано, да се облича по-елегантно, което на него не му харесва. Ако го съпоставим с някакъв Еверест, тя е индивидът, който желае да го изкатери. Бори се за любовта му, само че малко утопично.