Години наред смятах, че ключът към успеха е изричането на

Години наред смятах, че ключът към триумфа е изричането на думичката „ да “. Да, на фантазията на родителите ми да стана доктор. Да, за дългите часове в медицинския университет. Да, на кариера, на която другите се възхищаваха, макар че тя ми носеше възходящо възприятие на безпокойствие.

Харесвах способността на медицината да трансформира живота на хората, само че надълбоко в себе си имах въпроси: Наистина ли желаех да бъда доктор или изпълнявах ролята, която другите чакаха от мен? Имах възприятието, че всяко „ да “ е още една крачка, която ме отдалечава от самия мен.

Един основен миг пристигна, до момента в който работех в болница на островите Кук. Лекувах пациенти със сърдечна непълнота – толкоз напреднала, че главната подвижност беше предизвикателство. Това, което ме порази най-вече, не беше неналичието на запаси, а беше чувството за познатост. Дори в системата на опазване на здравето от международна класа на Обединеното кралство бях виждал  изоставени пациенти – пренебрегнати, отхвърлени или незадоволително обслужени. Тези моменти изясниха за мен нещата, които оценявам най-вече – почтеност, правдивост и опълчване на систематичното неравноправие.