Ахмед Доган: Урната решава кой да вземе властта! Политическият катарзис не се е състоял
“Глобалната финансово-икономическа рецесия в Западния свят е справедлив факт, който слага Европейски Съюз в обстановка на безалтернативен избор, а точно: тактиките за оцеляване и за развиване на страните-членки би трябвало да образуват общ, сбит вектор на ускорено лидерско развиване на Общността! В противоположен случай „ Хоризонт 2020 “ ще си остане единствено в границите на стандартна тактика за оцеляване в търсене на положителен излаз от Кризата и всяка страна-членка ще се избавя както може. И тъкмо в това отношение са моите терзания за водачеството на Европейски Съюз в международен мащаб... Защото това непосредствено ще рефлектира върху положението и ориста на България ”.
Това не са думи от през днешния ден, това е тирада на водача на Движение за права и свободи доктор Ахмед Доган пред актива на партията отпреди 10 години.
Много е писано и говорено за пророческото виждане на философа Доган, който събитията трансформират във “вечния ” политик на България.
Отдавна Доган ни сподели:
- Политическият катарзис не се е състоял. Участниците на политическия терен не са пречистени и актуализирани.
- Основният проблем в дневния ред на страната е намирането на тактика за излаз от рецесията, а не разделянето на обществото на положителни и неприятни, на обективни и отговорни.
- Темата за виновността и справедливостта и показното очистване на „ неприятните ”, е типична поведенческа матрица на Героите-Спасители в актуалните политически легенди.
- Много инцидентни хора има в политиката. Хора, които влизат в политиката, с цел да вършат персонална кариера, а не да оказват помощ с визия и тактика за развиването на страната. Политическият терен се трансформира в спортна площадка, на която кой бил, кой кого победил… Ще се осъзнае грешката след време, само че ще платим доста висока цена...
Днес обаче, в деня на неговата 69-та годишнина, ще се върнем още малко по-назад във времето - в 2004-та, когато Доган се изправи пред смразяващия спомен от предишното.
В този роман е събрано всичко - и политическо обръщение, и урок, и оценка, и болежка от несбъднатия ни преход
3 декември 2004 година
В изявление за „ Труд ” Мая Вапцарова, племенницата на разстреляния стихотворец, огласи обстоятелството, че в смъртната килия на Никола Вапцаров е лежал и Ахмед Доган. Това е единочка №18 на третия етаж в Софийския централен затвор – в тогавашното VII поделение, а през днешния ден I група. Историята приказва, че на вратата на тази килия през 1942 година поетът издрасква с кабарче от обувката си фамозното стихотворение „ Прощално “.
Мая Вапцарова знае за този надпис, само че едвам през 1987 година научава, че в килията на чичо ú в този миг е затворен отново интелектуалец − мъдрец. „ Турчин е и се споделя Меди Доганов. Като скитник е, обаче е ужасно интелигентен, единствено написа и чете. “ Това ú оповестява шефът на следствието Богдан Карайотов, който по това време е и съветник на един от филмите ú...
Едва през 2000 година Мая Вапцарова и водачът на Движение за права и свободи се срещат. Случайно. И Доган ú споделя: „ Ти не знаеш какво възприятие е да ти е произнесена смъртната присъда и да седнеш да пишеш това стихотворение. А знаеш ли какъв смут изпитвах аз, че съм първо в смъртна килия, и второ, че това стихотворение е против мен. Това сякаш прекатурна целия ми живот. “ Прочел интервюто на Мая, Доган продължи спомените си пред кореспондент на „ Труд “: „ Тази килия е в така наречен кулоар на гибелта. Осъдените там са сложени в условия на цялостна изолираност. Аз влязох там на 32 години, бях на същата възраст като Вапцаров... “
Тогава в редакцията на " Труд " се роди концепцията да върнем Доган още веднъж в пандиза. Да отключим оня сейф в душата му с насъбрани прекарвания, от които той под паника бяга. Доган одобри.
Само ден ми трябваше, с цел да му кажа: „ Уредихме всичко, с цел да те вкараме отново в пандиза! “
2004. Доган пред Софийския затвор: Пред мен имаше вероятност да се насоча към водещите страни във философията и най-много в нейната същина − симетрията. Можех да отпътува за Русия, Съединени американски щати или Канада. Е, аз загърбих всичко това...
Влизаме в Софийския затвор дружно с господин Румен Милев. По „ коридора на гибелта “ на някогашния VII отряд Доган оглежда вратите в търсене на своята килия. За да стигне дотук през април 1987-а, тогавашният Меди Доганов е наказан на 10 години отнемане от независимост за „ основаване на група, целяща намаляване на държавната власт “.
„ Смърт има − връщане няма! “, споделя пред съда философът, дръзнал да се изправи „ против политиката на геноцид на българското държавно управление “ по време на възродителния развой.
По „ коридора на гибелта “ на някогашния VII отряд Доган оглежда вратите в търсене на своята килия. За да стигне дотук през април 1987-а, тогавашният Меди Доганов е наказан на 10 години отнемане от независимост за „ основаване на група, целяща намаляване на държавната власт “.
И ето ни в сряда, 1 декември 2004 година, в 14,00 пред вратата на Софийския централен затвор. Доган е обезпокоен. Признава, че предходната нощ не е спал. Чакаме няколко минути, до момента в който пристигна някой от управата да ни поеме. Ръкуваме се с Румен Милев, зам.-началник на пандиза. Повежда ни. Проверка на документите. Доган е оставил персоналната си карта в колата, само че го пускат. В шефския кабинет ни посреща началникът на пандиза Димитър Райчев. Усмихнат. Кафе, вода, пепелник...
Доган незабавно пали цигара. Влиза и шефът на Главна дирекция „ Изпълнения на наказванията “ ген. Петър Василев. Обяснявам за какво сме пристигнали. Искаме да забележим килията на Вапцаров, в която е лежал и Доган. „ Да, в случай че господин Доган си я спомни, всичко ще ви покажем, само че ние не знаем коя е “, слага се в услугите ни господин Райчев.
„ А „ Прощално “ ще можем ли да го прочетем? “, запитвам, бързайки да стигна до „ своето изобретение “. И на часа получавам леден душ. „ Правихме поправки на тези килии през 1992 година Всички стени са боядисани отначало, вратите − също “, дава отговор ген. Василев. Едва съумявам да скрия разочарованието си. Една баданарка е заличила един талантлив стих! Откъснала е величествен момент от историята! Защо никой не е избавил тази скъпа врата? Защо не я е пренесъл в музея?
Докато тези въпроси блъскат главата ми, шефовете на пандиза описват, че тогавашният VII отряд през днешния ден към този момент е I група. Онзи VII отряд е събирал наказаните по глава I от Наказателен кодекс − за посягане против страната. Днес такива закононарушения няма. В тогавашните „ смъртни “ килии на политическите пандизчии в този момент лежат наказаните на доживотна присъда без право на подмяна: убийци, рецидивисти, престъпни нарушители. Това поделение е особена зона за сигурност, режимът е специфичен и там женски крайник в никакъв случай не е стъпвал, отсича генералът.
„ Но за вас ще създадем изключение “, споделя ми с усмивка Димитър Райчев... Доган към този момент е напълнил пепелника. От дума на дума излиза наяве, че по времето на ареста му в Софийския затвор през 1987 година ген. Василев (тогава още не е бил генерал) е отговарял за режима на пандизчиите. Палач и жертва един против различен! − жегва ме мисълта.
2004. По коридорите на Софийския затвор: В пандиза желаеха да ме пречупят, да ме пречупят, тогава построих самоконтрола върху себе си
Наблюдавам и двамата. „ Как приемате през днешния ден господин Доган, откакто преди време за вас е бил нарушител “, запитвам генерала. Доган сепнато се усмихва. „ В пандиза влиза индивидът, нарушителят остава на открито “, отвърна ме с мотото си ген. Василев. Ледовете са стопени.
След час ставаме. Минута-две по коридорите и към този момент сме в централната кръгова част на пандиза. Качваме се на третия етаж. Табелата „ I отряд “ с разкривени букви се набива в очите ни. Отключват железна врата с решетки. Охрана с бронежилетки. Втора врата с решетки се отваря... и пред нас се опва кулоар, необятен най-малко 4-5 метра и дълъг към 30-35 метра. От двете му стени – ниски порти. Надписи: пожизнен, пожизнен. Тук е събрана част от историята на България − и Вапцаров, и Доган, и убийците на Луканов. (По-късно ги оправдаха.)
Доган забавя крачки. Оглежда се. Изведнъж потегля бързо по коридора, минавайки от врата на врата. Вървим след него и чакаме да си познае килията. Той стига до края на коридора. Вдига плещи. Смутен. Обръща се. Започва да гледа вратите от другата страна.
Крачка след крачка... Спира се. „ Тази е! 18-а! Седем месеца бях в 18-а, а по-късно в 17-а. Това бяха „ смъртните “. Лицето му се оживява. „ Може ли да влезем? − запитвам незабавно. Има ли вътре някой? “ „ Да, и в двете килии в този момент лежат наказани на „ до живот “, дава отговор ни господин Райчев. Единият е за тройно ликвидиране, осъществено по изключително нечовечен метод, другият − също. И въпреки всичко „ шансът “ е с нас.
Обитателят на 17-а килия сега има рандеву. И тя е празна. Влизаме двамата с Доган. Белосани стени, нашарени с отрязъци от вестници и списания. Легло с два дюшека, одеяло, кофа с похлупак, празни буркани, облекла на пирони, джапанки на пода... Тежка миризма. Доган оглежда жадно стените. Прозореца, на който виси парцал в ролята на перде.
2004. Доган още веднъж влиза в килия 17-а на Софийския затвор със спомените за страшното време на тоталитаризма
Лицето му е бяло като платно. Преглъща.
Сядаме. Той на нара, аз на леглото.
Чакам го да стартира самичък:
− Надписът на „ Прощално “ беше на вратата на 18-а килия. Но тогава вратите бяха сиви, а в този момент са кафяви. (Продължава да оглежда стените. Чудя се какво търси.) По това време не можеш да намериш леке ненаписано. Всеки е оставил някакво обръщение. А в този момент всичко са замазали.... Евроизисквания. И списания дори им дават в този момент.
− Ти какво написа?
− Слагах знаци за дните, тъй като губиш визия за времето. Днес, на следващия ден, вчера. Сменили са и ламарините на прозорците. По мое време бяха пробити с дупки и в случай че те видят, че надзърташ − веднага карцер. Кофата с капака обаче е същата. В нея правиш всичко...Сутрин преди закуска ти отварят вратата, (излизахме един по един, с цел да не се засечем), на тичешком до тоалетната, изсипваш кофата, тя вони, от една туба плисваш застояла вода и отново се връщаш. За друго нямаш време...
− Защо одобри да дойдем?
− Да върна лентата. Досега умишлено потисках тези мемоари. Сега, като видях стените и вратата, някакви вълни ме изпълват, души ме! Онази миризма влиза в съзнанието ми!
− Преглъщаш тежко!
− Да. Не ни даваха да лежим. През деня си единствено седнал. Ако се отвори вратата, би трябвало да се изправиш и да застанеш с тил към нея. Имах едно дюшече, вмирисано, с хлебарки. Влизаш в един бункер, където времето е спряло. Не можеш да оцениш продължителността на мига...
− Затворен сред тези високи и дебели стени на Софийския затвор, не си ли си мислил: не беше ли по-добре да се откажа?
− Може и подобен миг да е имало, само че аз бях доста афектиран на властта, че позволи възродителния развой. Разбираш ли какво значи да посегнат на името ти, на личността ти? В знак на митинг отхвърлих да защитя дисертацията си. А да се занимавам с просвета беше най-голямото ми предпочитание. Пред мен имаше вероятност да се насоча към водещите страни във философията и най-много в нейната същина − симетрията. Можех да отпътува за Русия, Съединени американски щати или Канада. Е, аз загърбих всичко това... А стените в действителност са дебели. Но отново успявахме да си споделяме сред килиите. Като чукнеш един път, е „ А “, и по този начин – цялата писменост. Успя да ме върнеш в това време.
− Някъде в душата ти има ли утаена ненавист?
− Не. Нямам я тази ненавист. В пандиза не се заяждах нито с началници, нито с защита, нито със пандизчиите.
− Какво ти коства този спомен в този момент?
− Споменът не е един, това е мозайка от случки. Най-връхлитащи са тази миризма, изчезналото пространство и чувството за безвремие − не можеш да си представиш по какъв начин всичко се слива в едно. В началото не разбирах за какво в пандиза доста хора си приказват сами. Сега изискванията са либерализирани. Но тогава ни изкарваха на открито един път седмично. И не за час, а за 10 минути. Един по един. Да не се засичаме, да няма продан на информация. Сега разбрах, че психологът ми от Софийския затвор е починал (самоубил се пред 2-3 години, откакто изпаднал в меланхолия − б. а.). Той беше банката информация за нас. (Из характеристиката, дадена му от психолога на пандиза Липчев: Извършеното от него (Меди Доганов) закононарушение съставлява самобитна реакция на съпротива, на митинг и отрицателна засегнатост. Воденият с него образователен развой не е дал резултати, имайки поради консерватизма в разбиранията му във връзка с осъществения у нас възродителен развой. Упорит и пореден при отбраняване на своето виждане, концепция, схващане.)
– Ще изтъквам ген. Владо Тодоров, някогашния началник на бившето I основно управление на Държавна сигурност: „ Доган беше наша неточност! “ И все пак никой от Държавна сигурност не те защити на процеса, никой не изиска намаляване на присъдата. Защо?
− Когато научих за възродителния развой, аз предизвестих управляващите, че това няма да го приема. Но те не му обърнаха внимание. Нещо повече − споделих им, че ще направя нещо. Наскоро разбрах, че като са ме водели на разпити в следствието или в Държавна сигурност, е имало екип от психолози, които авансово са дефинирали въпросите към мен. Защото огромна част от информацията за организацията прекъсваше при мен. Бяха респектирани от обстоятелството, че ние си поставяхме за цел да водим битка единствено с мирни средства. Борба без оръжие, безкръвно опълчване на режима. Аз да вземем за пример стопирах акция по спирането на електропровода Русия-България. Това щеше да взриви страната. И все пак в Държавна сигурност не можаха да си обяснят за какво занемарявам научната си кариера на млад академик и съм се захванал с това.
− Ти си бил готвен да служиш на тази власт, готвен си за работа на открито. В кой миг се получи пробивът в мисленето ти, пречупването в душата?
− Като човек, добре школуван в системата на марксизма, аз одобрявах хуманизма като служене на обществото. Когато открих дефинитивно, че стартират акция за промяна на имената, „ непринудено и непринудено “, разбрах, че нямам нищо общо с тази власт. Че тя ползва система от фашистки способи за обработка на публичното мнение. Целият екип на Българска комунистическа партия беше включен в тази акция, цялата милиция, целият уред на страната. Затова през днешния ден считаме за безсмислено да възбуждаме правосъден развой против отговорните за възродителния развой. Та това беше страната!Като разбрах мащаба на действието, като научих, че има убийства, въобще не се замислих, че би трябвало да избирам между това, което съм постигнал със зъби и нокти, и другото − битката. Просто нямаше опция сред духа, науката и нещо практично, което ще насочи живота ми в напълно друга посока. Почувствах се потиснат, сплескан! Все отново с цел да правиш просвета, би трябвало да имаш достолепие. Казах им, че решението за започване на възродителния развой е взето в полупияно положение. И това е записано. И е докладвано. Казах им, че няма да оставя нещата по този начин.
− И все пак са те оставили да създадеш организация. Защо?
− Тази власт беше толкоз мощна, че те не са вярвали, че някой може да сътвори незаконна организация. После схванаха, че аз съм основал най- огромната незаконна организация по това време − с над 200 души, 18 от които влязоха в пандиза! Благодарен съм на Румен Данов, от който по-късно научих, че 60-70% от членовете на организацията са били подписали преди този момент заявления за съдействие с Държавна сигурност. Но нито един не съобщи организацията.
− Откъде потегли тогава провалът?
− От един преподавател от Тервел, интелигентен човек. Забравил 4-5 позива в чантата си и при една от постоянните инспекции ги намерили.
− А какво бе наличието на позивите?
− Тогава имаше локални избори − да бойкотират изборите. Имаше послания: да не създават за страната, а единствено за себе си. Затова съм наказан по член 107 – за стопански бойкот. Призивите бяха за стачки, демонстрации, да не вървим на работа. Тогава някой да си разреши да прескочи страната?! Страшно беше! Дадохме и жертви по време на майските събития през 1989 година − 9 души.
− Минавала ли ти е мисълта за самоубийство?
− Не! Самоубийството не е решение на казуса. Аз увлякох доста хора след себе си, не можех по този метод да ги предам. Знаех, че заловен ли те, системата няма да ти елементарни. Притеснявал съм се за хората от организацията, само че не и за себе си. В тази 18-а килия бездействието беше ужасяващо. Като ме трансферираха в пандиза в Стара Загора, а след това и в Пазарджишкия, към този момент можех да чета вестници. Направо се родих! Но тук, в този затвор, построих самоконтрола върху себе си.Един другар затворник ми споделяше: „ Затворът или те унижава, или те прави като челик, като стомана! “
− Как поддържаше волята си за живот 9 месеца в тези условия?
− Докато дишаш − се надяваш. Нямаш различен излаз, с изключение на да се самоубиеш. На 3 месеца – един път рандеву. Останалото е тишина. Слухът ти се преобразява. Когато ме водиха в пандиза в Стара Загора, имах недостатък в връзката. Чувах по какъв начин някой ми приказва, само че не го разбирах, чувах боботене, а не членоразделна тирада. Първия месец виках: апелирам, апелирам, моля. И това продължи дълго време. Виждаш в този момент в „ Биг брат “ до какво довежда човека изолацията. А те са в прелестна къща. И споделят. А аз от общо три години и половина дейно излежана присъда имам 17 месеца в изискванията единствено на килия.
− Защо са те поставили в килия „ смъртен “, щом нямаш смъртна присъда?
− За да ме смачкат! Искаха да ме пречупят. При тези условия това е допустимо. Страхуваха се от контактите ми с другите пандизчии, тъй като знаеха кой съм. Наложиха ми най-тежкия режим. Нямаха право, само че ме държаха тук 9 месеца!
− Интересувал ли си се кой те е „ уредил “ с този режим?
− Задавал съм си този въпрос, само че не желая да знам. Това е под достолепието ми на политик.
− По чие разпореждане си напуснал тази килия?
− И това не знам.
− Ужасно стресиращи са тези надписи „ до живот “ или пък „ смъртен “ по вратите на килиите.
− Да, пандизчията знае, че в тази килия ще почине. Тя е неговата последна къща. В момента ние сме нахълтали в къщата му (обитателят на 17-а килия е на свиждане). В другата (18-а) килия има пандизчия, който нали чу по какъв начин викаше – наподобява беше рисков и по тази причина не ни отвориха вратата.
− Докато търсеше килията си, ти отиде до края на коридора, по-късно се върна и се спря на 18-а. Какво си мислеше?
− Нещо ме душеше. Девет месеца по 30 дни, по 24 часа, по 60 минути, по 60 секунди. Животът на открито върви, а ти си в тази дупка. Усещаш безизходицата, само че нищо не можеш да направиш. Дори и яростта си няма върху кого да излееш.
− Какво ще правиш довечера?
− Ще се прибера, само че несъмнено дълго време ще имам чувството за миризмата на тази дупка. Не допусках, че възприятието за безвремие и капсулирано пространство ще ме връхлети по този начин мощно. Изживях всичко още веднъж...
Месец преди този момент на политическата сцена у нас още веднъж са разпали дебатът - чия дата е 10 ноември. И диалогът ни с Доган по стъпките на историческата истина бе почнал:
− Защо на 15-ата година от 10 ноември се разгоря разногласието чия е тази дата? И Българска социалистическа партия, и Съюз на демократичните сили, и доктор Желев не си я дават.
− Тази годишнина може да се трансформира в мотив за преосмисляне на предишното от позиция на бъдещето. Преди 5-10 година политическият ни хайлайф имаше друга настройка, страната имаше различен дневен ред, европейската визия на страната не беше толкоз близка. За първи път от 15 година насам вероятността на развиването ни е ясна. Следващият мандат в подтекста на растежа на брутния артикул, на повишаването на бюджетното перо, на скока на виталния стандарт на българина, на асимилиране на еврофондовете и даже на остатъка от бюджета ще бъде може би най-голямото предизвикателство за всеки политически индивид. През този интервал ще влезе в деяние мощен капиталов инструментариум с вътрешни и външни запаси. Този мандат ще има мултиплициращ резултат − който сформира управническа коалиция, ще има шанса не за един, а за два мандата.
− Какво отношение има това за принадлежността на даден политик към събитията от 10 ноември?
− Огромно. Защото прекрачвайки прага на Европа през 2007 година, за политиците ни ще бъде доста значимо кой кой е. Личната биография става изключително настояща. А 10 ноември 1989-а се трансформира в лакмус, в призма, през която те пречупват предишното си, изтъквайки заслугите си за демокрацията. Това е ключът. Затова претенциите за благосъстоятелност и съсобственост, за субектност към 10 ноември занапред ще нарастват. За Европа да имаш актив за изграждането на демократична народна власт в страната, за налагането на пазарна стопанска система и за разграждане на предходната система – де факто ти си воин! За страдание, през последните 15 година у нас бяха основани условия да се стъкмява или купува политическа биография.
− Е, историята не може да скрие, че на 10 ноември част от днешните демократи са псували властта в кухничките си, други са писали публикации в „ Работническо дело “, трети са били в органите на Централен комитет на Българска комунистическа партия, а пък всички заедно през днешния ден се хвалят какъв брой шампанско са изпили след вестта за рухването на Живков. Защо мълчите за вашия 10 ноември?
− Не е морално човек да самоизтъква заслугите си. Ако обществото е задоволително зряло, би трябвало да има сетивност за оценка на даден политик и за ролята му в целия преход.
− Всъщност на 10 ноември вие сте в килия „ смъртен “, по този начин ли?
− Не. Тогава към този момент бяха ме изкарали от 8-а килия. Бях на непоколебим режим при други условия. 42 дни след 10 ноември бях амнистиран дружно с много политически пандизчии. И се включих в политиката. Големият принос на представителите на турското съпротивително придвижване бе, че ние подготвихме майските събития през 1989 година Протестите за отваряне на границата започнаха през май и се нажежиха през юни, юли, август, септември. Месец по-късно смъкнаха Живков. Именно подготовката за майските събития считам за собствен максимален персонален политически принос.
− Тогава чий е 10 ноември?
− Според мен трима са субектите на 10 ноември. Реформаторите в Българска комунистическа партия, дисидентите, клубовете, които сътвориха Съюз на демократичните сили, и турската опозиция против възродителния развой. Но паралелно с въпроса чия дата е 10 ноември би трябвало да се сложи и въпросът по какъв начин се появи Съюз на демократичните сили. Отгледана ли беше тази съпротива в България, или действително израсна в горнилото на отрицанието на режима и на построяването на демократични ценностни системи и правила? Този въпрос занапред ще се задава.
− Вашият отговор?
− В началото ние нямахме съпротива. Имахме дисидентство − митинг в границите на свободата на словото и инструмента за правата на индивида. Правата на индивида бяха в основата на възродителния развой. Тогава дисидентите в лицето на доктор Желев, като техен ръководител и представител, споделяха: „ Ние не желаеме власт, желаеме смяна в обществото. “ Това означаваше, че тази българска съпротива с преобладаващи сегменти на дисидентство към момента не знаеше защо става въпрос. Да искаш смяна, а да не искаш власт − значи не си узрял да използваш властта и още не си станал съпротива като опция на статуквото. Това стана след няколко години. Затова първият Съюз на демократичните сили се възползваше най-вече от главните полезности на европейската народна власт − правата на индивида и свободата на словото, публичност, гласност. А посредством Кръглата маса се задаваха нови понятия − разговор, единодушие, синдикализъм, плурализъм.
− Искате да кажете, че тогава Българска комунистическа партия (днес БСП) е водела за носа тази странна симбиоза сред дисидентство и съпротива?
− Да, тъй като реформаторите на Българска комунистическа партия споделяха: „ Ние сме подготвени да споделим властта. “ С кого? Българска комунистическа партия оферираше власт! Власт не се предлага по този начин! Урната взема решение кой да вземе властта. Ето оттова стартира процесът на развъждане на опозицията такава, каквато тя е нужна за мирния преход на Българска комунистическа партия. И се роди втората симбиоза – сред реформаторите в Българска комунистическа партия и отгледаната от тях съпротива. Как се получи това? В огромната си част тези дисиденти бяха доста почтени хора. Но като не обявиха, че желаят властта, а единствено смяна, се появи обликът на използвача, на глухара, който отива и търси готово гнездо. И тогава изникнаха персони като Костов и компания, които нямаха никакъв принос за 10 ноември, като се изключи че са пили шампанско след свалянето на Живков. Но към този момент имаха политически и стопански апетити за властта. Този миг се изпуска от анализаторите. Днес би трябвало да се признае, че симбиозата дисидентство-опозиция не беше подготвена за властта. Как ще осъществиш смяната, като не искаш власт? Кой ще ръководи, кой ще владее технологията на властта за тази смяна в обществото? Априори се приемаше, че с тези дейности ще преобразим Българска комунистическа партия в по-демократична и − дай, Боже! − един ден да можем да се научим и да управляваме. Това беше съществена неточност на опозицията, директно след 10 ноември.
− В това ли се крие неуспехът на десните за тези 15 години преход?
− Да. Десницата не можа да отърси комплекса си от тази симбиоза. Като цяло тя няма действителен принос за 10 ноември. Личности като доктор Желев, Петко Симеонов, доктор Тренчев, Петър Дертлиев, Луджев, които имат огромни заслуги за налагането на дисидентството като част от опозицията, носеха своя честен митинг, само че те не бяха съпротива като опция на властта. Докато част от реформаторите в Българска комунистическа партия бяха квалифицираният индивид за тази власт. Луканов, лека му пръст, не беше наясно, че тези дисиденти, които се вършат на опозиционери, хабер си нямат от властта, а пък от горната страна на това и не я желаят.
− Представям си какво ще каже десницата за тази ваша оценка, по какъв начин ще се обиден участниците в Кръглата маса!
− Аз не съм единствено наблюдаващ, аз съм участник в тези събития. Не знам кой от десницата ще отхвърли това нещо. Това е огромният проблем – имаше развой на съществено развъждане на българската съпротива, до момента в който тя се отърсваше от недоносеността си. Отлюспванията в Съюз на демократичните сили бяха свързани точно с това.
− Тук ли би трябвало да търсим разковничето за днешното положение на десницата за това, че третото и четвъртото потомство в нея се ненавижда с първото и второто след 10 ноември?
− Десницата няма действително изстрадана биография, тя има спорадична биография. Първото потомство не беше готово за власт, второто не можа да се оправи с властта, третото и четвъртото стартира да я употребява за персонално одобряване и за пълнене на джобове, а не за построяването на нова демократична страна. Всъщност какво направи 10 ноември? Първо, в профил Живков и наложи реформаторите. Второ, започва ремонт на тоталитарната система. Трето, стартира търсенето на формула за етнически мир. За всичко това си имаше политически субекти и огромна част от тях не са в днешната десница. С едно изречение − на 10 ноември се промени матрицата на политическото мислене и политическото деяние. Тази матрица наложи всички останали промени.
− Каква е вашата оценка за прехода?
− От политическа и икономическа позиция преходът завърши − законово той е необратим като развой. Машината е програмирана и се движи нормативно. Но като стандарт на живота ние сме надалеч от стандарта на холандците, австрийците или даже на приблизително развитите европейски страни. Това е главната неточност на нашия преход − процесът на очистване на предпоставките за бедността у нас ще завърши най-рано след 6-7 година След като разрушихме системата, ние не знаехме какво желаеме. Не бяхме подготвени. Не бяхме наясно какъв модел на прехода да изберем. А това е обвързвано с данъчни закони, с мястото на гражданското общество, на институциите. Основната причина за тези неточности е субективната неопитност на българския политически хайлайф.
− Успя ли Българска социалистическа партия да се реформира за тези 15 година?
− В съществени линии да. Но от позиция на владеенето на властовите принадлежности в изискванията на демократична народна власт, на плурализъм, Българска социалистическа партия към момента се ориентира. Естествено, всяка партия си има своята остаряла генерация, остаряла номенклатура, която с тъга приема новостите и продължава да премисля по какъв начин ще ръководи страната. По отношение на икономическата промяна – в Българска социалистическа партия има съществени сигнали, че към този момент е подготвена, само че различен е въпросът дали действително са подготвени да ръководят. Все още имам запаси за това. Все още не преставам да се колебая в насоките на тяхната икономическа стратегия. Защото съм уверен, че програмата за развиването на страната би трябвало да бъде десноцентристка. Няма значение дали е ляв политическият индивид, или е десен. Това би трябвало да се одобри априори. Повтарям – още един-два мандата страната има потребност от десноцентристко ръководство!
− Искате да кажете, че даже и Българска социалистическа партия да завоюва вота, би трябвало да ръководи с дясна политика?
− Да! И политик, който не осъзнава това − няма значение дали е отдясно или отляво на политическия набор, значи не знае защо става въпрос. Дори и левицата да завоюва властта, какво може да направи тя, когато евроинтеграцията ни е задала макрорамката с съответни параметри. Излезеш ли от тях − незабавно ще има наказания на европейско ниво. Ако пък левицата реши да ръководи сама − всички други политически сили ще се обединят и ще стане това, което видяхме при Виденов. Ще почнат офанзиви, че спъваме процеса на действителното ни консолидиране в Европейски Съюз.
Историята е жестока съдница. Но каквито и стихии и ветрове да завихря, в историята се остава със диря, с политически багаж, с визионерство и с идея. В това отношение Доган е написал своите трагични страници.
Последвайте Епицентър.БГ към този момент и в и !
Това не са думи от през днешния ден, това е тирада на водача на Движение за права и свободи доктор Ахмед Доган пред актива на партията отпреди 10 години.
Много е писано и говорено за пророческото виждане на философа Доган, който събитията трансформират във “вечния ” политик на България.
Отдавна Доган ни сподели:
- Политическият катарзис не се е състоял. Участниците на политическия терен не са пречистени и актуализирани.
- Основният проблем в дневния ред на страната е намирането на тактика за излаз от рецесията, а не разделянето на обществото на положителни и неприятни, на обективни и отговорни.
- Темата за виновността и справедливостта и показното очистване на „ неприятните ”, е типична поведенческа матрица на Героите-Спасители в актуалните политически легенди.
- Много инцидентни хора има в политиката. Хора, които влизат в политиката, с цел да вършат персонална кариера, а не да оказват помощ с визия и тактика за развиването на страната. Политическият терен се трансформира в спортна площадка, на която кой бил, кой кого победил… Ще се осъзнае грешката след време, само че ще платим доста висока цена...
Днес обаче, в деня на неговата 69-та годишнина, ще се върнем още малко по-назад във времето - в 2004-та, когато Доган се изправи пред смразяващия спомен от предишното.
В този роман е събрано всичко - и политическо обръщение, и урок, и оценка, и болежка от несбъднатия ни преход
3 декември 2004 година
В изявление за „ Труд ” Мая Вапцарова, племенницата на разстреляния стихотворец, огласи обстоятелството, че в смъртната килия на Никола Вапцаров е лежал и Ахмед Доган. Това е единочка №18 на третия етаж в Софийския централен затвор – в тогавашното VII поделение, а през днешния ден I група. Историята приказва, че на вратата на тази килия през 1942 година поетът издрасква с кабарче от обувката си фамозното стихотворение „ Прощално “.
Мая Вапцарова знае за този надпис, само че едвам през 1987 година научава, че в килията на чичо ú в този миг е затворен отново интелектуалец − мъдрец. „ Турчин е и се споделя Меди Доганов. Като скитник е, обаче е ужасно интелигентен, единствено написа и чете. “ Това ú оповестява шефът на следствието Богдан Карайотов, който по това време е и съветник на един от филмите ú...
Едва през 2000 година Мая Вапцарова и водачът на Движение за права и свободи се срещат. Случайно. И Доган ú споделя: „ Ти не знаеш какво възприятие е да ти е произнесена смъртната присъда и да седнеш да пишеш това стихотворение. А знаеш ли какъв смут изпитвах аз, че съм първо в смъртна килия, и второ, че това стихотворение е против мен. Това сякаш прекатурна целия ми живот. “ Прочел интервюто на Мая, Доган продължи спомените си пред кореспондент на „ Труд “: „ Тази килия е в така наречен кулоар на гибелта. Осъдените там са сложени в условия на цялостна изолираност. Аз влязох там на 32 години, бях на същата възраст като Вапцаров... “
Тогава в редакцията на " Труд " се роди концепцията да върнем Доган още веднъж в пандиза. Да отключим оня сейф в душата му с насъбрани прекарвания, от които той под паника бяга. Доган одобри.
Само ден ми трябваше, с цел да му кажа: „ Уредихме всичко, с цел да те вкараме отново в пандиза! “
2004. Доган пред Софийския затвор: Пред мен имаше вероятност да се насоча към водещите страни във философията и най-много в нейната същина − симетрията. Можех да отпътува за Русия, Съединени американски щати или Канада. Е, аз загърбих всичко това...
Влизаме в Софийския затвор дружно с господин Румен Милев. По „ коридора на гибелта “ на някогашния VII отряд Доган оглежда вратите в търсене на своята килия. За да стигне дотук през април 1987-а, тогавашният Меди Доганов е наказан на 10 години отнемане от независимост за „ основаване на група, целяща намаляване на държавната власт “.
„ Смърт има − връщане няма! “, споделя пред съда философът, дръзнал да се изправи „ против политиката на геноцид на българското държавно управление “ по време на възродителния развой.
По „ коридора на гибелта “ на някогашния VII отряд Доган оглежда вратите в търсене на своята килия. За да стигне дотук през април 1987-а, тогавашният Меди Доганов е наказан на 10 години отнемане от независимост за „ основаване на група, целяща намаляване на държавната власт “.
И ето ни в сряда, 1 декември 2004 година, в 14,00 пред вратата на Софийския централен затвор. Доган е обезпокоен. Признава, че предходната нощ не е спал. Чакаме няколко минути, до момента в който пристигна някой от управата да ни поеме. Ръкуваме се с Румен Милев, зам.-началник на пандиза. Повежда ни. Проверка на документите. Доган е оставил персоналната си карта в колата, само че го пускат. В шефския кабинет ни посреща началникът на пандиза Димитър Райчев. Усмихнат. Кафе, вода, пепелник...
Доган незабавно пали цигара. Влиза и шефът на Главна дирекция „ Изпълнения на наказванията “ ген. Петър Василев. Обяснявам за какво сме пристигнали. Искаме да забележим килията на Вапцаров, в която е лежал и Доган. „ Да, в случай че господин Доган си я спомни, всичко ще ви покажем, само че ние не знаем коя е “, слага се в услугите ни господин Райчев.
„ А „ Прощално “ ще можем ли да го прочетем? “, запитвам, бързайки да стигна до „ своето изобретение “. И на часа получавам леден душ. „ Правихме поправки на тези килии през 1992 година Всички стени са боядисани отначало, вратите − също “, дава отговор ген. Василев. Едва съумявам да скрия разочарованието си. Една баданарка е заличила един талантлив стих! Откъснала е величествен момент от историята! Защо никой не е избавил тази скъпа врата? Защо не я е пренесъл в музея?
Докато тези въпроси блъскат главата ми, шефовете на пандиза описват, че тогавашният VII отряд през днешния ден към този момент е I група. Онзи VII отряд е събирал наказаните по глава I от Наказателен кодекс − за посягане против страната. Днес такива закононарушения няма. В тогавашните „ смъртни “ килии на политическите пандизчии в този момент лежат наказаните на доживотна присъда без право на подмяна: убийци, рецидивисти, престъпни нарушители. Това поделение е особена зона за сигурност, режимът е специфичен и там женски крайник в никакъв случай не е стъпвал, отсича генералът.
„ Но за вас ще създадем изключение “, споделя ми с усмивка Димитър Райчев... Доган към този момент е напълнил пепелника. От дума на дума излиза наяве, че по времето на ареста му в Софийския затвор през 1987 година ген. Василев (тогава още не е бил генерал) е отговарял за режима на пандизчиите. Палач и жертва един против различен! − жегва ме мисълта.
2004. По коридорите на Софийския затвор: В пандиза желаеха да ме пречупят, да ме пречупят, тогава построих самоконтрола върху себе си
Наблюдавам и двамата. „ Как приемате през днешния ден господин Доган, откакто преди време за вас е бил нарушител “, запитвам генерала. Доган сепнато се усмихва. „ В пандиза влиза индивидът, нарушителят остава на открито “, отвърна ме с мотото си ген. Василев. Ледовете са стопени.
След час ставаме. Минута-две по коридорите и към този момент сме в централната кръгова част на пандиза. Качваме се на третия етаж. Табелата „ I отряд “ с разкривени букви се набива в очите ни. Отключват железна врата с решетки. Охрана с бронежилетки. Втора врата с решетки се отваря... и пред нас се опва кулоар, необятен най-малко 4-5 метра и дълъг към 30-35 метра. От двете му стени – ниски порти. Надписи: пожизнен, пожизнен. Тук е събрана част от историята на България − и Вапцаров, и Доган, и убийците на Луканов. (По-късно ги оправдаха.)
Доган забавя крачки. Оглежда се. Изведнъж потегля бързо по коридора, минавайки от врата на врата. Вървим след него и чакаме да си познае килията. Той стига до края на коридора. Вдига плещи. Смутен. Обръща се. Започва да гледа вратите от другата страна.
Крачка след крачка... Спира се. „ Тази е! 18-а! Седем месеца бях в 18-а, а по-късно в 17-а. Това бяха „ смъртните “. Лицето му се оживява. „ Може ли да влезем? − запитвам незабавно. Има ли вътре някой? “ „ Да, и в двете килии в този момент лежат наказани на „ до живот “, дава отговор ни господин Райчев. Единият е за тройно ликвидиране, осъществено по изключително нечовечен метод, другият − също. И въпреки всичко „ шансът “ е с нас.
Обитателят на 17-а килия сега има рандеву. И тя е празна. Влизаме двамата с Доган. Белосани стени, нашарени с отрязъци от вестници и списания. Легло с два дюшека, одеяло, кофа с похлупак, празни буркани, облекла на пирони, джапанки на пода... Тежка миризма. Доган оглежда жадно стените. Прозореца, на който виси парцал в ролята на перде.
2004. Доган още веднъж влиза в килия 17-а на Софийския затвор със спомените за страшното време на тоталитаризма
Лицето му е бяло като платно. Преглъща.
Сядаме. Той на нара, аз на леглото.
Чакам го да стартира самичък:
− Надписът на „ Прощално “ беше на вратата на 18-а килия. Но тогава вратите бяха сиви, а в този момент са кафяви. (Продължава да оглежда стените. Чудя се какво търси.) По това време не можеш да намериш леке ненаписано. Всеки е оставил някакво обръщение. А в този момент всичко са замазали.... Евроизисквания. И списания дори им дават в този момент.
− Ти какво написа?
− Слагах знаци за дните, тъй като губиш визия за времето. Днес, на следващия ден, вчера. Сменили са и ламарините на прозорците. По мое време бяха пробити с дупки и в случай че те видят, че надзърташ − веднага карцер. Кофата с капака обаче е същата. В нея правиш всичко...Сутрин преди закуска ти отварят вратата, (излизахме един по един, с цел да не се засечем), на тичешком до тоалетната, изсипваш кофата, тя вони, от една туба плисваш застояла вода и отново се връщаш. За друго нямаш време...
− Защо одобри да дойдем?
− Да върна лентата. Досега умишлено потисках тези мемоари. Сега, като видях стените и вратата, някакви вълни ме изпълват, души ме! Онази миризма влиза в съзнанието ми!
− Преглъщаш тежко!
− Да. Не ни даваха да лежим. През деня си единствено седнал. Ако се отвори вратата, би трябвало да се изправиш и да застанеш с тил към нея. Имах едно дюшече, вмирисано, с хлебарки. Влизаш в един бункер, където времето е спряло. Не можеш да оцениш продължителността на мига...
− Затворен сред тези високи и дебели стени на Софийския затвор, не си ли си мислил: не беше ли по-добре да се откажа?
− Може и подобен миг да е имало, само че аз бях доста афектиран на властта, че позволи възродителния развой. Разбираш ли какво значи да посегнат на името ти, на личността ти? В знак на митинг отхвърлих да защитя дисертацията си. А да се занимавам с просвета беше най-голямото ми предпочитание. Пред мен имаше вероятност да се насоча към водещите страни във философията и най-много в нейната същина − симетрията. Можех да отпътува за Русия, Съединени американски щати или Канада. Е, аз загърбих всичко това... А стените в действителност са дебели. Но отново успявахме да си споделяме сред килиите. Като чукнеш един път, е „ А “, и по този начин – цялата писменост. Успя да ме върнеш в това време.
− Някъде в душата ти има ли утаена ненавист?
− Не. Нямам я тази ненавист. В пандиза не се заяждах нито с началници, нито с защита, нито със пандизчиите.
− Какво ти коства този спомен в този момент?
− Споменът не е един, това е мозайка от случки. Най-връхлитащи са тази миризма, изчезналото пространство и чувството за безвремие − не можеш да си представиш по какъв начин всичко се слива в едно. В началото не разбирах за какво в пандиза доста хора си приказват сами. Сега изискванията са либерализирани. Но тогава ни изкарваха на открито един път седмично. И не за час, а за 10 минути. Един по един. Да не се засичаме, да няма продан на информация. Сега разбрах, че психологът ми от Софийския затвор е починал (самоубил се пред 2-3 години, откакто изпаднал в меланхолия − б. а.). Той беше банката информация за нас. (Из характеристиката, дадена му от психолога на пандиза Липчев: Извършеното от него (Меди Доганов) закононарушение съставлява самобитна реакция на съпротива, на митинг и отрицателна засегнатост. Воденият с него образователен развой не е дал резултати, имайки поради консерватизма в разбиранията му във връзка с осъществения у нас възродителен развой. Упорит и пореден при отбраняване на своето виждане, концепция, схващане.)
– Ще изтъквам ген. Владо Тодоров, някогашния началник на бившето I основно управление на Държавна сигурност: „ Доган беше наша неточност! “ И все пак никой от Държавна сигурност не те защити на процеса, никой не изиска намаляване на присъдата. Защо?
− Когато научих за възродителния развой, аз предизвестих управляващите, че това няма да го приема. Но те не му обърнаха внимание. Нещо повече − споделих им, че ще направя нещо. Наскоро разбрах, че като са ме водели на разпити в следствието или в Държавна сигурност, е имало екип от психолози, които авансово са дефинирали въпросите към мен. Защото огромна част от информацията за организацията прекъсваше при мен. Бяха респектирани от обстоятелството, че ние си поставяхме за цел да водим битка единствено с мирни средства. Борба без оръжие, безкръвно опълчване на режима. Аз да вземем за пример стопирах акция по спирането на електропровода Русия-България. Това щеше да взриви страната. И все пак в Държавна сигурност не можаха да си обяснят за какво занемарявам научната си кариера на млад академик и съм се захванал с това.
− Ти си бил готвен да служиш на тази власт, готвен си за работа на открито. В кой миг се получи пробивът в мисленето ти, пречупването в душата?
− Като човек, добре школуван в системата на марксизма, аз одобрявах хуманизма като служене на обществото. Когато открих дефинитивно, че стартират акция за промяна на имената, „ непринудено и непринудено “, разбрах, че нямам нищо общо с тази власт. Че тя ползва система от фашистки способи за обработка на публичното мнение. Целият екип на Българска комунистическа партия беше включен в тази акция, цялата милиция, целият уред на страната. Затова през днешния ден считаме за безсмислено да възбуждаме правосъден развой против отговорните за възродителния развой. Та това беше страната!Като разбрах мащаба на действието, като научих, че има убийства, въобще не се замислих, че би трябвало да избирам между това, което съм постигнал със зъби и нокти, и другото − битката. Просто нямаше опция сред духа, науката и нещо практично, което ще насочи живота ми в напълно друга посока. Почувствах се потиснат, сплескан! Все отново с цел да правиш просвета, би трябвало да имаш достолепие. Казах им, че решението за започване на възродителния развой е взето в полупияно положение. И това е записано. И е докладвано. Казах им, че няма да оставя нещата по този начин.
− И все пак са те оставили да създадеш организация. Защо?
− Тази власт беше толкоз мощна, че те не са вярвали, че някой може да сътвори незаконна организация. После схванаха, че аз съм основал най- огромната незаконна организация по това време − с над 200 души, 18 от които влязоха в пандиза! Благодарен съм на Румен Данов, от който по-късно научих, че 60-70% от членовете на организацията са били подписали преди този момент заявления за съдействие с Държавна сигурност. Но нито един не съобщи организацията.
− Откъде потегли тогава провалът?
− От един преподавател от Тервел, интелигентен човек. Забравил 4-5 позива в чантата си и при една от постоянните инспекции ги намерили.
− А какво бе наличието на позивите?
− Тогава имаше локални избори − да бойкотират изборите. Имаше послания: да не създават за страната, а единствено за себе си. Затова съм наказан по член 107 – за стопански бойкот. Призивите бяха за стачки, демонстрации, да не вървим на работа. Тогава някой да си разреши да прескочи страната?! Страшно беше! Дадохме и жертви по време на майските събития през 1989 година − 9 души.
− Минавала ли ти е мисълта за самоубийство?
− Не! Самоубийството не е решение на казуса. Аз увлякох доста хора след себе си, не можех по този метод да ги предам. Знаех, че заловен ли те, системата няма да ти елементарни. Притеснявал съм се за хората от организацията, само че не и за себе си. В тази 18-а килия бездействието беше ужасяващо. Като ме трансферираха в пандиза в Стара Загора, а след това и в Пазарджишкия, към този момент можех да чета вестници. Направо се родих! Но тук, в този затвор, построих самоконтрола върху себе си.Един другар затворник ми споделяше: „ Затворът или те унижава, или те прави като челик, като стомана! “
− Как поддържаше волята си за живот 9 месеца в тези условия?
− Докато дишаш − се надяваш. Нямаш различен излаз, с изключение на да се самоубиеш. На 3 месеца – един път рандеву. Останалото е тишина. Слухът ти се преобразява. Когато ме водиха в пандиза в Стара Загора, имах недостатък в връзката. Чувах по какъв начин някой ми приказва, само че не го разбирах, чувах боботене, а не членоразделна тирада. Първия месец виках: апелирам, апелирам, моля. И това продължи дълго време. Виждаш в този момент в „ Биг брат “ до какво довежда човека изолацията. А те са в прелестна къща. И споделят. А аз от общо три години и половина дейно излежана присъда имам 17 месеца в изискванията единствено на килия.
− Защо са те поставили в килия „ смъртен “, щом нямаш смъртна присъда?
− За да ме смачкат! Искаха да ме пречупят. При тези условия това е допустимо. Страхуваха се от контактите ми с другите пандизчии, тъй като знаеха кой съм. Наложиха ми най-тежкия режим. Нямаха право, само че ме държаха тук 9 месеца!
− Интересувал ли си се кой те е „ уредил “ с този режим?
− Задавал съм си този въпрос, само че не желая да знам. Това е под достолепието ми на политик.
− По чие разпореждане си напуснал тази килия?
− И това не знам.
− Ужасно стресиращи са тези надписи „ до живот “ или пък „ смъртен “ по вратите на килиите.
− Да, пандизчията знае, че в тази килия ще почине. Тя е неговата последна къща. В момента ние сме нахълтали в къщата му (обитателят на 17-а килия е на свиждане). В другата (18-а) килия има пандизчия, който нали чу по какъв начин викаше – наподобява беше рисков и по тази причина не ни отвориха вратата.
− Докато търсеше килията си, ти отиде до края на коридора, по-късно се върна и се спря на 18-а. Какво си мислеше?
− Нещо ме душеше. Девет месеца по 30 дни, по 24 часа, по 60 минути, по 60 секунди. Животът на открито върви, а ти си в тази дупка. Усещаш безизходицата, само че нищо не можеш да направиш. Дори и яростта си няма върху кого да излееш.
− Какво ще правиш довечера?
− Ще се прибера, само че несъмнено дълго време ще имам чувството за миризмата на тази дупка. Не допусках, че възприятието за безвремие и капсулирано пространство ще ме връхлети по този начин мощно. Изживях всичко още веднъж...
Месец преди този момент на политическата сцена у нас още веднъж са разпали дебатът - чия дата е 10 ноември. И диалогът ни с Доган по стъпките на историческата истина бе почнал:
− Защо на 15-ата година от 10 ноември се разгоря разногласието чия е тази дата? И Българска социалистическа партия, и Съюз на демократичните сили, и доктор Желев не си я дават.
− Тази годишнина може да се трансформира в мотив за преосмисляне на предишното от позиция на бъдещето. Преди 5-10 година политическият ни хайлайф имаше друга настройка, страната имаше различен дневен ред, европейската визия на страната не беше толкоз близка. За първи път от 15 година насам вероятността на развиването ни е ясна. Следващият мандат в подтекста на растежа на брутния артикул, на повишаването на бюджетното перо, на скока на виталния стандарт на българина, на асимилиране на еврофондовете и даже на остатъка от бюджета ще бъде може би най-голямото предизвикателство за всеки политически индивид. През този интервал ще влезе в деяние мощен капиталов инструментариум с вътрешни и външни запаси. Този мандат ще има мултиплициращ резултат − който сформира управническа коалиция, ще има шанса не за един, а за два мандата.
− Какво отношение има това за принадлежността на даден политик към събитията от 10 ноември?
− Огромно. Защото прекрачвайки прага на Европа през 2007 година, за политиците ни ще бъде доста значимо кой кой е. Личната биография става изключително настояща. А 10 ноември 1989-а се трансформира в лакмус, в призма, през която те пречупват предишното си, изтъквайки заслугите си за демокрацията. Това е ключът. Затова претенциите за благосъстоятелност и съсобственост, за субектност към 10 ноември занапред ще нарастват. За Европа да имаш актив за изграждането на демократична народна власт в страната, за налагането на пазарна стопанска система и за разграждане на предходната система – де факто ти си воин! За страдание, през последните 15 година у нас бяха основани условия да се стъкмява или купува политическа биография.
− Е, историята не може да скрие, че на 10 ноември част от днешните демократи са псували властта в кухничките си, други са писали публикации в „ Работническо дело “, трети са били в органите на Централен комитет на Българска комунистическа партия, а пък всички заедно през днешния ден се хвалят какъв брой шампанско са изпили след вестта за рухването на Живков. Защо мълчите за вашия 10 ноември?
− Не е морално човек да самоизтъква заслугите си. Ако обществото е задоволително зряло, би трябвало да има сетивност за оценка на даден политик и за ролята му в целия преход.
− Всъщност на 10 ноември вие сте в килия „ смъртен “, по този начин ли?
− Не. Тогава към този момент бяха ме изкарали от 8-а килия. Бях на непоколебим режим при други условия. 42 дни след 10 ноември бях амнистиран дружно с много политически пандизчии. И се включих в политиката. Големият принос на представителите на турското съпротивително придвижване бе, че ние подготвихме майските събития през 1989 година Протестите за отваряне на границата започнаха през май и се нажежиха през юни, юли, август, септември. Месец по-късно смъкнаха Живков. Именно подготовката за майските събития считам за собствен максимален персонален политически принос.
− Тогава чий е 10 ноември?
− Според мен трима са субектите на 10 ноември. Реформаторите в Българска комунистическа партия, дисидентите, клубовете, които сътвориха Съюз на демократичните сили, и турската опозиция против възродителния развой. Но паралелно с въпроса чия дата е 10 ноември би трябвало да се сложи и въпросът по какъв начин се появи Съюз на демократичните сили. Отгледана ли беше тази съпротива в България, или действително израсна в горнилото на отрицанието на режима и на построяването на демократични ценностни системи и правила? Този въпрос занапред ще се задава.
− Вашият отговор?
− В началото ние нямахме съпротива. Имахме дисидентство − митинг в границите на свободата на словото и инструмента за правата на индивида. Правата на индивида бяха в основата на възродителния развой. Тогава дисидентите в лицето на доктор Желев, като техен ръководител и представител, споделяха: „ Ние не желаеме власт, желаеме смяна в обществото. “ Това означаваше, че тази българска съпротива с преобладаващи сегменти на дисидентство към момента не знаеше защо става въпрос. Да искаш смяна, а да не искаш власт − значи не си узрял да използваш властта и още не си станал съпротива като опция на статуквото. Това стана след няколко години. Затова първият Съюз на демократичните сили се възползваше най-вече от главните полезности на европейската народна власт − правата на индивида и свободата на словото, публичност, гласност. А посредством Кръглата маса се задаваха нови понятия − разговор, единодушие, синдикализъм, плурализъм.
− Искате да кажете, че тогава Българска комунистическа партия (днес БСП) е водела за носа тази странна симбиоза сред дисидентство и съпротива?
− Да, тъй като реформаторите на Българска комунистическа партия споделяха: „ Ние сме подготвени да споделим властта. “ С кого? Българска комунистическа партия оферираше власт! Власт не се предлага по този начин! Урната взема решение кой да вземе властта. Ето оттова стартира процесът на развъждане на опозицията такава, каквато тя е нужна за мирния преход на Българска комунистическа партия. И се роди втората симбиоза – сред реформаторите в Българска комунистическа партия и отгледаната от тях съпротива. Как се получи това? В огромната си част тези дисиденти бяха доста почтени хора. Но като не обявиха, че желаят властта, а единствено смяна, се появи обликът на използвача, на глухара, който отива и търси готово гнездо. И тогава изникнаха персони като Костов и компания, които нямаха никакъв принос за 10 ноември, като се изключи че са пили шампанско след свалянето на Живков. Но към този момент имаха политически и стопански апетити за властта. Този миг се изпуска от анализаторите. Днес би трябвало да се признае, че симбиозата дисидентство-опозиция не беше подготвена за властта. Как ще осъществиш смяната, като не искаш власт? Кой ще ръководи, кой ще владее технологията на властта за тази смяна в обществото? Априори се приемаше, че с тези дейности ще преобразим Българска комунистическа партия в по-демократична и − дай, Боже! − един ден да можем да се научим и да управляваме. Това беше съществена неточност на опозицията, директно след 10 ноември.
− В това ли се крие неуспехът на десните за тези 15 години преход?
− Да. Десницата не можа да отърси комплекса си от тази симбиоза. Като цяло тя няма действителен принос за 10 ноември. Личности като доктор Желев, Петко Симеонов, доктор Тренчев, Петър Дертлиев, Луджев, които имат огромни заслуги за налагането на дисидентството като част от опозицията, носеха своя честен митинг, само че те не бяха съпротива като опция на властта. Докато част от реформаторите в Българска комунистическа партия бяха квалифицираният индивид за тази власт. Луканов, лека му пръст, не беше наясно, че тези дисиденти, които се вършат на опозиционери, хабер си нямат от властта, а пък от горната страна на това и не я желаят.
− Представям си какво ще каже десницата за тази ваша оценка, по какъв начин ще се обиден участниците в Кръглата маса!
− Аз не съм единствено наблюдаващ, аз съм участник в тези събития. Не знам кой от десницата ще отхвърли това нещо. Това е огромният проблем – имаше развой на съществено развъждане на българската съпротива, до момента в който тя се отърсваше от недоносеността си. Отлюспванията в Съюз на демократичните сили бяха свързани точно с това.
− Тук ли би трябвало да търсим разковничето за днешното положение на десницата за това, че третото и четвъртото потомство в нея се ненавижда с първото и второто след 10 ноември?
− Десницата няма действително изстрадана биография, тя има спорадична биография. Първото потомство не беше готово за власт, второто не можа да се оправи с властта, третото и четвъртото стартира да я употребява за персонално одобряване и за пълнене на джобове, а не за построяването на нова демократична страна. Всъщност какво направи 10 ноември? Първо, в профил Живков и наложи реформаторите. Второ, започва ремонт на тоталитарната система. Трето, стартира търсенето на формула за етнически мир. За всичко това си имаше политически субекти и огромна част от тях не са в днешната десница. С едно изречение − на 10 ноември се промени матрицата на политическото мислене и политическото деяние. Тази матрица наложи всички останали промени.
− Каква е вашата оценка за прехода?
− От политическа и икономическа позиция преходът завърши − законово той е необратим като развой. Машината е програмирана и се движи нормативно. Но като стандарт на живота ние сме надалеч от стандарта на холандците, австрийците или даже на приблизително развитите европейски страни. Това е главната неточност на нашия преход − процесът на очистване на предпоставките за бедността у нас ще завърши най-рано след 6-7 година След като разрушихме системата, ние не знаехме какво желаеме. Не бяхме подготвени. Не бяхме наясно какъв модел на прехода да изберем. А това е обвързвано с данъчни закони, с мястото на гражданското общество, на институциите. Основната причина за тези неточности е субективната неопитност на българския политически хайлайф.
− Успя ли Българска социалистическа партия да се реформира за тези 15 година?
− В съществени линии да. Но от позиция на владеенето на властовите принадлежности в изискванията на демократична народна власт, на плурализъм, Българска социалистическа партия към момента се ориентира. Естествено, всяка партия си има своята остаряла генерация, остаряла номенклатура, която с тъга приема новостите и продължава да премисля по какъв начин ще ръководи страната. По отношение на икономическата промяна – в Българска социалистическа партия има съществени сигнали, че към този момент е подготвена, само че различен е въпросът дали действително са подготвени да ръководят. Все още имам запаси за това. Все още не преставам да се колебая в насоките на тяхната икономическа стратегия. Защото съм уверен, че програмата за развиването на страната би трябвало да бъде десноцентристка. Няма значение дали е ляв политическият индивид, или е десен. Това би трябвало да се одобри априори. Повтарям – още един-два мандата страната има потребност от десноцентристко ръководство!
− Искате да кажете, че даже и Българска социалистическа партия да завоюва вота, би трябвало да ръководи с дясна политика?
− Да! И политик, който не осъзнава това − няма значение дали е отдясно или отляво на политическия набор, значи не знае защо става въпрос. Дори и левицата да завоюва властта, какво може да направи тя, когато евроинтеграцията ни е задала макрорамката с съответни параметри. Излезеш ли от тях − незабавно ще има наказания на европейско ниво. Ако пък левицата реши да ръководи сама − всички други политически сили ще се обединят и ще стане това, което видяхме при Виденов. Ще почнат офанзиви, че спъваме процеса на действителното ни консолидиране в Европейски Съюз.
Историята е жестока съдница. Но каквито и стихии и ветрове да завихря, в историята се остава със диря, с политически багаж, с визионерство и с идея. В това отношение Доган е написал своите трагични страници.
Последвайте Епицентър.БГ към този момент и в и !
Източник: epicenter.bg
КОМЕНТАРИ