Гледайки чуждата валута, с която ще ми се налага да

Гледайки непознатата валута, с която иска ми се постанова да се изплащам все по-често след февруари, се усещам по този начин, като че ли към този момент не съм в родната си страна.

Когато се прибирах в България след пътешестване, постоянно се радвах да чуя родния език и да извадя от портфейла си левове: познати, свои, български. Те не бяха просто средство за разплащане, а дребен, само че значим знак за принадлежност.

Днешните управници се стараят да наподобяват като послушни европейци. Говорят с клишета, не помнят текста на химна, а на интернационалната сцена се изявяват с негоден британски и заучени изречения. Те се пробват да бъдат примерни, само че постоянно за сметка на достолепието и самоуважението. Забравят, че колкото и да се стараят, не могат да избягат от корените си.

Колкото и да се пробват да пренаписват историята и да облепят метрото и рейсовете с реклами на еврото, чувството за загуба не изчезва.

Защото идентичността не се сменя с курс „ лев-евро “, нито с афиш и ухилен слоган. Тя живее в езика, в паметта и в знаците, които сме наследили. А когато стартираме безгрижно да се отхвърляме от тях, рискът е не просто да сменим валутата си, а последователно да се откажем и от част от себе си. ”