Намислих да си направя едно красиво дървено човече... из Пинокио
Глава II
Майстор Череша подарява къса дърво на приятеля си Джепето, които го взема, с цел да си направи чудно дървено дребосъче, което да умее да танцува, да се бие с тънка сабя и да прави смъртни скокове
В тоя момент се похлопа на вратата.
— Заповядайте — сподели дърводелецът, без да има мощ да се изправи на нозете си.
Тогава в работилницата влезе едно бодро старче, което се споделяше Джепето, само че съседските деца, когато желаеха да го ядосват, му прикачиха прякора Качамачко заради жълтата му перука, която приличаше доста на качамак.
Джепето беше доста избухлив. Не дай боже да го нарекат Качамачко! Изведнъж ставаше истински звяр и нямаше към този момент метод да го обуздае човек.
— Добър ден, занаятчия Антонио — сподели Джепето. — Какво правиш там на земята?
— Уча мравките да считат.
— Пожелавам ти триумф!
— Какво те носи при мен, приятелю Джепето?
— Краката ми. Дойдох при теб, занаятчия Антонио, да ти желая една услуга.
— Готов съм да ти услужа, думай — отвърна дърводелецът, като се изправяше на нозете си.
— Тази утрин ми хрумна нещо.
— Да го чуем.
— Намислих да си направя едно красиво дървено дребосъче, само че чудно дребосъче, което да умее да танцува, да се бие с тънка сабя и да прави смъртни скокове. С тая кукла желая да обикалям света, с цел да си изкарвам резен самун и чаша вино. Как ти се коства?
— Браво, Качамачко! — извика същото гласче, което не се разбираше от кое място излиза.
Като чу да го назовават Качамачко, Джепето почервеня от яд, извърна се към дърводелеца и му сподели сърдит:
— Защо ме обиждаш?
— Кой те наскърбява?
— Нарече ме Качамачко!…
— Не съм те нарекъл аз.
— Тогава би трябвало да съм аз! Казвам, че ти ме назова.
— Не!
— Да!
— Не!
— Да!
И като се разгорещяваха от ден на ден и повече, накрай се сграбчиха, започнаха да се дращят, да се хапят и да се хокат.
Като свърши боят, занаятчия Антонио откри в ръцете си жълтата перука на Джепето, а Джепето видя, че е захапал прошарената перука на дърводелеца.
— Дай ми перуката — сподели занаятчия Антонио.
— И ти ми дай моята и да се помирим.
Двамата старци, откакто всеки от тях взе личната си перука, стиснаха ръцете си и се заклеха да останат положителни другари през целия си живот.
— И така, приятелю Джепето — сподели дърводелецът в символ на помирение, — каква услуга искаш от мен?
— Да ми дадеш едно дръвце, с цел да си направя човечето; ще ми го дадеш ли?
Предоволен, занаятчия Антонио отиде незабавно да вземе от тезгяха това дърво, което го бе уплашило толкоз доста. Но когато се тъкмеше да го подаде на приятеля си, дървото се разклати и като се измъкна със мощ от ръцете му, се бухна в краката на клетия Джепето.
— Ах! По тоя учтив метод ли, занаятчия Антонио, го подаряваш? Без малко не ме окуци.
— Кълна ти се, че не бях аз!
— Тогава ще съм бил аз!…
— Цялата виновност е у това дърво…
— Знам, че е у дървото, само че ти го бухна в краката ми!
— Не съм!
— Лъжец!
— Джепето, не ме обиждай, другояче ще те нарека Качамачко!…
— Магаре!
— Качамачко!
— Муле!
— Качамачко!
— Грозна маймуна!
— Качамачко!
Като чу да го назовават за трети път Качамачко, на Джепето му причерня пред очите и се хвърли върху дърводелеца. Запердашиха се хубавичко.
Когато свърши боят, на носа на занаятчия Антонио имаше още две драскотини, а от палтото на Джепето липсваха две копчета. Като уравниха по тоя метод сметките си, те стиснаха ръцете си и се заклеха да останат положителни другари през целия си живот.
После Джепето взе дървото и откакто поблагодари на занаятчия Антонио, се насочи към къщи, като накуцваше. "
Така занаятчия Джепето се снабдява с пай дърво, от което след това се появява Пинокио...Карло Колоди (р. Карло Лоренцини роден на 24 ноември 1826 година във Флоренция) е създател на книгата „ Приключенията на Пинокио “, която стартира да излиза в подлистник към „ Детски вестник “ на 7 юли 1881 година. Взима креативното си име Колоди (Collodi) от родното място на майка си. Въпреки голямата известност на Пинокио, Колоди всячески се е опитвал да се разграничи от " детските истории " и да бъде считан за " сериозен " публицист. Но неговият воин остава в златната история на детската литература.
Превод от италиански: Петър Благоев
Оригинални илюстрации от Марайа
Майстор Череша подарява къса дърво на приятеля си Джепето, които го взема, с цел да си направи чудно дървено дребосъче, което да умее да танцува, да се бие с тънка сабя и да прави смъртни скокове
В тоя момент се похлопа на вратата.
— Заповядайте — сподели дърводелецът, без да има мощ да се изправи на нозете си.
Тогава в работилницата влезе едно бодро старче, което се споделяше Джепето, само че съседските деца, когато желаеха да го ядосват, му прикачиха прякора Качамачко заради жълтата му перука, която приличаше доста на качамак.
Джепето беше доста избухлив. Не дай боже да го нарекат Качамачко! Изведнъж ставаше истински звяр и нямаше към този момент метод да го обуздае човек.
— Добър ден, занаятчия Антонио — сподели Джепето. — Какво правиш там на земята?
— Уча мравките да считат.
— Пожелавам ти триумф!
— Какво те носи при мен, приятелю Джепето?
— Краката ми. Дойдох при теб, занаятчия Антонио, да ти желая една услуга.
— Готов съм да ти услужа, думай — отвърна дърводелецът, като се изправяше на нозете си.
— Тази утрин ми хрумна нещо.
— Да го чуем.
— Намислих да си направя едно красиво дървено дребосъче, само че чудно дребосъче, което да умее да танцува, да се бие с тънка сабя и да прави смъртни скокове. С тая кукла желая да обикалям света, с цел да си изкарвам резен самун и чаша вино. Как ти се коства?
— Браво, Качамачко! — извика същото гласче, което не се разбираше от кое място излиза.
Като чу да го назовават Качамачко, Джепето почервеня от яд, извърна се към дърводелеца и му сподели сърдит:
— Защо ме обиждаш?
— Кой те наскърбява?
— Нарече ме Качамачко!…
— Не съм те нарекъл аз.
— Тогава би трябвало да съм аз! Казвам, че ти ме назова.
— Не!
— Да!
— Не!
— Да!
И като се разгорещяваха от ден на ден и повече, накрай се сграбчиха, започнаха да се дращят, да се хапят и да се хокат.
Като свърши боят, занаятчия Антонио откри в ръцете си жълтата перука на Джепето, а Джепето видя, че е захапал прошарената перука на дърводелеца.
— Дай ми перуката — сподели занаятчия Антонио.
— И ти ми дай моята и да се помирим.
Двамата старци, откакто всеки от тях взе личната си перука, стиснаха ръцете си и се заклеха да останат положителни другари през целия си живот.
— И така, приятелю Джепето — сподели дърводелецът в символ на помирение, — каква услуга искаш от мен?
— Да ми дадеш едно дръвце, с цел да си направя човечето; ще ми го дадеш ли?
Предоволен, занаятчия Антонио отиде незабавно да вземе от тезгяха това дърво, което го бе уплашило толкоз доста. Но когато се тъкмеше да го подаде на приятеля си, дървото се разклати и като се измъкна със мощ от ръцете му, се бухна в краката на клетия Джепето.
— Ах! По тоя учтив метод ли, занаятчия Антонио, го подаряваш? Без малко не ме окуци.
— Кълна ти се, че не бях аз!
— Тогава ще съм бил аз!…
— Цялата виновност е у това дърво…
— Знам, че е у дървото, само че ти го бухна в краката ми!
— Не съм!
— Лъжец!
— Джепето, не ме обиждай, другояче ще те нарека Качамачко!…
— Магаре!
— Качамачко!
— Муле!
— Качамачко!
— Грозна маймуна!
— Качамачко!
Като чу да го назовават за трети път Качамачко, на Джепето му причерня пред очите и се хвърли върху дърводелеца. Запердашиха се хубавичко.
Когато свърши боят, на носа на занаятчия Антонио имаше още две драскотини, а от палтото на Джепето липсваха две копчета. Като уравниха по тоя метод сметките си, те стиснаха ръцете си и се заклеха да останат положителни другари през целия си живот.
После Джепето взе дървото и откакто поблагодари на занаятчия Антонио, се насочи към къщи, като накуцваше. "
Така занаятчия Джепето се снабдява с пай дърво, от което след това се появява Пинокио...Карло Колоди (р. Карло Лоренцини роден на 24 ноември 1826 година във Флоренция) е създател на книгата „ Приключенията на Пинокио “, която стартира да излиза в подлистник към „ Детски вестник “ на 7 юли 1881 година. Взима креативното си име Колоди (Collodi) от родното място на майка си. Въпреки голямата известност на Пинокио, Колоди всячески се е опитвал да се разграничи от " детските истории " и да бъде считан за " сериозен " публицист. Но неговият воин остава в златната история на детската литература.
Превод от италиански: Петър Благоев
Оригинални илюстрации от Марайа
Източник: hera.bg
КОМЕНТАРИ