Глава 2 Когато отворих очи за първи път, след като

Глава 2

Когато отворих очи за първи път, откакто ги бях затворила в резиденцията на Фернандо Матос, видях, че съм оплетена с километри тръбички, забити в тяло­то ми, и съм обградена от десетки екрани, показващи виталните ми функционалности. Всичко пищеше, бучеше. Исках да преглътна слюнката си, само че се оказа, че в гърлото ми също има тръбичка. Боях се, че всеки миг може да повърна. Погледът ми се замъгли и почувствах, че изпа­дам в суматоха. Тогава един от апаратите стартира да пищи пронизващо, вратата се отвори и в стаята влетя задъха­ният Масимо. Седна до мен и ме хвана за ръката.

– Скъпа. – Очите му се оцъклиха. – Слава богу!

Лицето на Черния беше изтощено и ми се стори, че е на половина по-слаб, в сравнение с го помнех. Пое си дъл­боко мирис и ме погали по бузата, а аз при типа му изцяло забравих за задушаващата тръбичка. От очите ми започ­наха да се стичат сълзи и той избърса всяка една от тях, без да откъсва устни от дланта ми. Изведнъж в стаята влязоха медицински сестри и стопираха звука на непоноси­мия уред.

Подир тях на прага се появиха лекари.

– Господин Торичели, апелирам, напуснете. Ще се погри­жим за жена ви – сподели по-възрастният мъж в бяла прес­тилка и когато донът не отговори, повтори нареждането по-силно.

Масимо се изправи, извиси се над него и изражение­то му стана допустимо най-студено, след което процеди през стиснатите си зъби:

– Жена ми отвори очи за първи път от две седмици и в случай че мислите, че ще си потегли, ужасно се заблуждава­те – изръмжа той на британски, а лекарят махна с ръка. След като извадиха вакуумната тръбичка от гърлото ми, взех решение, че в действителност щеше да е по-добре, в случай че Черния не беше видял това. Но по този начин или другояче го видя. Малко по-късно в стаята започнаха да влизат лекари с различ­ни специалности. Последваха проучвания, безкрайни проучвания.

Масимо не излезе даже за секунда и не пусна ръката ми нито за момент. На няколко пъти ми се прииска да не беше там, само че аз също не съумях да го прогоня и убедя да се отмести дори на сантиметър, с цел да освободи място за ле­карите. Най-накрая всички изчезнаха и макар че към момента говоренето ми се удаваше мъчно, желаех да го разпи­там какво се е случило. Опитах се да си поема мирис, като изхриптях нещо неразбираемо.

– Не казвай нищо – изпъшка Черния и още веднъж опря дланта ми до прелестните си устни. – Преди да започ­неш да питаш и разпитваш... – Той въздъхна и взе да примигва нервно, като че ли сдържайки сълзите си. – Ти ме избави, Лаура – изстена той, а на мен ми стана горещо. – Така, както беше във видението ми, ти ме избави, скъпа.

Погледът му се спря върху дланта ми. Не разбирах накъде бие.

– Но…

Опитваше се да изтръгне нещо от себе си, само че не ус­пяваше.

Тогава разбрах защо може да става въпрос. Започ­нах да отмятам чаршафите с треперещи ръце. Черния се опита да ме хване за дланите, само че нещо му пречеше да се бори с мен. Накрая просто пусна китките ми.