Гжел: всичко, което трябва да знаете за тези бело-сини руски сервизи
„ Гжел “ са и заводските серийни произведения, струващи по 200 рубли, които може да си купите от всеки съветски сувенирен магазин, и авторските художествени творби, за които колекционерите се редят на опашка.
Разказваме ви за историята и класификацията на този обичаен съветски поминък.
Художниците, майстори на керамика, които работят по старинната технология на гжелската майолика, са . Техните творби нямат съвсем нищо общо с това, което хората всеобщо си показват, когато чуят думата „ гжел “: те са петцветни, с орнаменти от фолклорното изкуство.
„ Представяте ли си по какъв начин се договаряме за изложения с тези създатели “, смее се Валентин Розанов, един от водещите художници на гжел. „ Хайде да създадем галерия “, споделям аз. А той ми дава отговор: „ Виж, всичко е заето за години напред, някои произведения към момента не са довършени, а към този момент са купени “.
Музеен експонат, създател Валентин Розанов
Гжелската майолика изисква комплицирана технология на произвеждане. Има и други типове – гжелски полуфаянс, фанянс и порцелан, които се развиват редом през последните два века. Те се създават в фабрики и фамилни работилници. Има и независими художници, които са приети майстори в изкуството на бяло-синия порцелан. Те са към десетима: „ Те си имат своя сбирка в Руския исторически музей. Това към този момент не е занаятчийство, а изкуство “, споделя Валентин Розанов.
Тези майстори работят независимо над изделията през целия цикъл на основаването им: от парчето глина до изрисуването, глазирането и изпичането. „ Художникът работи по един съд по два месеца, а най-после го поставя в пещта и той се спуква. И след това всичко би трябвало да стартира отначало… Процентът на брак в авторската керамика доближава до 50. Технологията е комплицирана, до такава степен, че е допустимо проблеми да зародят даже от качеството на глината “, споделя Розанов.
Разкопки от 2022 година, на мястото на жилищния дом на един от гжелските майстори намират гжелски късчета от XVII-XIX век
Какъв път е минало това национално изкуство – от грънчарски поминък до самопризнание като един от най-руските стилове?
Гжелски куст
Гжел е името на цялостен регион на 60 км от Москва, в който попадат към 30 села. Още преди Революцията през 1917 година, когато в Русия идва „ властта на препоръките “, тази територия се счита за Гжелската енория на Броницкия уезд на Московската губерния. Днес „ Гжелски хуст “ се назовават селата, разпръснати в част от Подмосковието. И те се славят със своята глина от над 700 години.
В Гжелската енория в никакъв случай не е имало помешчици и крепостно право, по тази причина тук има грънчарски работилници, и то стотици: някои и до през днешния ден работят като фамилни бизнеси, а други са прераснали в големи фабрики, които се употребяват с нелоши държавни привилегии.
Валентин Розанов споделя, че жителите на гжелските села и до през днешния ден „ до момента в който вадят картофи от земята “, намират части от играчки или изрисувани чинии на по 200-300 години. „ Прости, еднотипни играчки, наподобяващи на димковски: кончета, птички, мечки – в предишното те са публикувани из цялата съветска низина и може би са били обредни “. В градините си хората намират единствено счупени предмети, индустриален брак, които са изхвърлени. От битовата посуда до музеите не е стигнало съвсем нищо, с изключение на 20-30 произведения.
Разкопки от 2022 година, на мястото на жилищния дом на един от гжелските майстори намират гжелски късчета от XVII-XIX век
През XVII в. жителите на Гжелската енория са включени в московския Аптекарски приказ (административен орган) и стават държавен снабдител на съдове за медикаменти. По това време аптекарските колби и булкани се изработват единствено от керамика.
В същото време глухите гори и блата, които са в обилие в местността, приютяват староверци, които бягат от гонене и от Никоновските промени. Между другото, през XVII в. старообредците се населват и в горите на Подволжието. Само че там те отнасят изкуството на златния рисунък, известно в наши дни като .
Производство на буркани: буркани от XX и от XVIII век
„ Хората се занимават с това, което може да им донесе издръжка “, споделя Валентин Розанов. „ Днес половината дървета са изсечени, само че там е имало единствено гори и мястото е било комфортно за укриване. А на повърхността на земята излизали десетки типове глина: от бяла до оранжева. Щат не щат, употребявали глината за механически потребности. Староверците живеели като общественост, строили цървки. Те постоянно носели със себе си своите занаяти, обичали ръчния труд. Благодарение на това и на глината територията на Гжел се трансформира в керамичен център “.
Петцветен рисунък, безценен колкото златото
Има разнообразни версии за произхода на думата „ гжел “.
Едно публикувано, само че неправилно мнение, е че думата „ гжел “ произлиза от „ жечь “ (горя, запалвам), защото посудата се закалява в пещи.
Най-правдоподобната версия е, че през територията на Броницкия уезд минава река Гжелка, която е главната водна артерия по тези места.
В древнославянския „ гжел “ значи „ гусла “. Между другото, до Гжелския куст има и местенце на име Гуслица.
Има и още една славянска и по-точно полска версия: гжегжелика – кукувицата, е доста постоянно срещана в тукашните гори.
Гжелските произведения, несъмнено, първоначално не са нито сини, нито порцеланови. Първо се появява обикновената терактора или „ обгорена земя “. И до през днешния ден децата обичат да си вършат сами сходни произведения: изпичат направени на ръка съдове или играчки в съветска печка или даже на огън.
Глината била доста пореста и течността постоянно се процеждала през стените, по тази причина грънчарите употребявали разнообразни способи за обработката ѝ. „ Попарвали “ я незабавно след печене, до момента в който била още гореща, потапяли я в течен разтвор, сходен на брашно за палачинки. Има и вид, при който преди печене посудата се потапяла в масло.
През XVII в. Петър I, който обича Холандия и сините ѝ плочки, вкарва модата на чиниите със наследник кант. А през XVIII в. до Гжел доближава славата за цветната европейска майолика – пореста керамика, покрита напълно с глазура. Купуват я знатни дворове, а технологията на изработката ѝ е скъпа и комплицирана. Гжелците стартират да търсят предписания и способи да опростят и подобрят производството. Така се ражда „ гжелската майолика “: петцветна, землеста, с фолклорни детайли.
До съвремието са достигнали музейни екземпляри на майолика, в това число гжелски съдове за мая с дръжки и отвор по средата. „ Има съмнение, че тези отвори са били нужни, с цел да може през тях да се вкарва парче лед, увито в парцал, с цел да се охлажда квасът “, споделя Валентин Розанов. „ Някои считат, че дупката е служела, с цел да може на ръката да се нанизват няколко съда, когато се обслужват гостите. За нас, художниците, този отвор е украсителен детайл “.
Квасник от гжелска майолика, XVIII
Валентин Розанов от дълго време изследва гжелските занаяти и е стигнал до извода, че съдовете за мая не са употребявани от никого, а са колекционерски предмети. Заедно с учени Розанов е проучвал фондовете на огромните музеи, с цел да разбере защо са се употребявали така наречен „ квасники “. „ Гледахме вътре с фенери. Дъното не беше глазирано: тук-там имаше покапала глазура, тук-там – глина, следи от пръсти, прахуляк, насъбран от XVIII век, въобще не бяха мити. И всички бяха светли: в случай че в съдовете беше наливана течност, глината щеше да потъмнее и нямаше да може да се измие. Тези предмети са чисто декоративни, държали са ги по рафтовете. Доминирали са в интериора. Романови са ги колекционирали, квасники има в сбирки на „ съветското “. Пазели са ги като драгоценност “.
Синя птица-феникс
Паралелно с майолика се развиват и други посоки в гжелските национални занаяти: полуфаянс, фаянс, порцелан. Гжелци търсят предписания за задгранична керамика, която в Русия се цени високо и коства скъпо. Така се ражда полуфаянсът: керамика, която е извънредно локална. Тя е по-груба от европейскяи фаянс, само че е и по-тънка и не е толкоз пореста. Майсторите са толкоз запалени по украсяването на повърхността, че поуфаянсът на гжелци заема изключително място в занаятчийските обичаи. След това се появява тънкият фаянс. Що се касае до порцелана: китайският, а след това и европейският фаянс в Русия по това време коства колкото златото.
Селска посуда, от асортимента на фабрика М.С. и И.Е. Кузнецови, Я.Т. Фартални, фаянс, края на XIX век
„ Китайците държат изкуството на порцелана в загадка, в Германия даже има скрито произвеждане, пробват се да го изобретят “, споделя Валентин Розанов. В Китай съставените елементи са чисти – напряко от земята. Те събират каолин и камъни, натрошават ги, смесват ги и се получава порцелан. Европейците стартират да сортират материали от личните си запаси. Когато порцеланът попада в Русия, руснаците стартират да изобретяват предписания. Затова в другите страни порцеланът е друг. В Гжел има стотици фабрики и работилници. Някои си остават на грънчарско равнище, вършат посуда. Други, по-умни, откриват порцеланово произвеждане със скъпо съоръжение “.
Отчасти поради порцелана гжелът си остава наследник. Модата на бяло-синия рисунък се връща през XIX в.: работата е там, че порцеланът се пече на доста висока температура и множеството обичайни глазури на майолика (зелени и оранжеви) изгарят. А кобалтът, от който се получава синият цвят, не изгаря. Белият цвят на фона идва от качествената глина, която става бяла след изпичането.
Един от главните и най-известни претекстове освен в гжел, само че и в цялата международна просвета на приложното изкуство, е розата. В гжелския рисунък тя е особена, споделя Валентин Розанов: „ Розата в гжела е затворена, рисува се се с три-четири щриха. Всеки художник има собствен жанр – разбираме кой е създателят от един взор и в никакъв случай не повтаряме неговата роза. Това не е елементарна маргаритка, а доблестен и скъп, необичаен цвят, който постоянно е знак за елитарност. Художниците събират друг брой цветове от двете страни на четката: с едно придвижване придават и светлосянка, и дълбочина – по този начин боята се разпределя в кръг – с еднократно придвижване “.
Чинийка и каничка, работи на Валентин РозановВалентин Розанов
За страдание, при започване на XX в., поради промишлената гражданска война, ръчният рисунък стартира да отмира – става непотребен. Заводите са национализирани, произвоството остава без притежатели. Мъжете отпътуват на война, а точно те се занимават с керамика в Гжел: „ Изобщо се счита, че до началото на XX в. с всичко се занимавали мъжете, а дамите се грижели за семейството “, прибавя Розанов. „ В нашите села мъжете работели по 14 часа дневно, по тази причина заминавали да се трудят в производството и живеели в общини, а у дома се прибирали за почивните дни или по празниците “.
През 1940-те години в Гжел, след лагерите, е изпратен да работи изкуствоведът Александър Салтиков, който стартира да възражда изкуството. Той връща служащите, пресъздава софтуерната верига, а по-късно в Москва включва гжелската керамика в музейни сбирки и инициира разкопки. Под негово управление работи известният художник Наталия Бесарабова, дружно те основават гжелска „ писменост на щрихите “. Паралелно с това, на грънчарство стартират да се образоват и учениците в техникумите. И порцеланът се трансформира в извънредно женска специалност. Когато Валентин Розанов идва да работи в завода за гжел през 1974 година, той е единственият мъж измежду служащите.
Днес в Гжел работи държавен институт с катедра по изобразително изкуство и национална художествена просвета. Производствата, които са сертифицирани и поддържат националното изкуство, са освободени от налози от страната. Разходите за огромни изложения също се компенсират. А гжелските художницисе борят за чистотата на основаването му: „ Някой вае нещо някъде? Има ужасно доста работилници. Ние също виждаме, че има сполучливи творби, а има и груби. Борим се с недобросъвестните производители. Те дискредитират гжела, като бълват на пазара неприятни, некачествени произведения “, споделя Розанов. Народното изкуство няма да почине, уверен е художникът.
създател: ДИНА СЕТДИКОВА
източник: bg.rbth.com
Разказваме ви за историята и класификацията на този обичаен съветски поминък.
Художниците, майстори на керамика, които работят по старинната технология на гжелската майолика, са . Техните творби нямат съвсем нищо общо с това, което хората всеобщо си показват, когато чуят думата „ гжел “: те са петцветни, с орнаменти от фолклорното изкуство.
„ Представяте ли си по какъв начин се договаряме за изложения с тези създатели “, смее се Валентин Розанов, един от водещите художници на гжел. „ Хайде да създадем галерия “, споделям аз. А той ми дава отговор: „ Виж, всичко е заето за години напред, някои произведения към момента не са довършени, а към този момент са купени “.
Музеен експонат, създател Валентин Розанов
Гжелската майолика изисква комплицирана технология на произвеждане. Има и други типове – гжелски полуфаянс, фанянс и порцелан, които се развиват редом през последните два века. Те се създават в фабрики и фамилни работилници. Има и независими художници, които са приети майстори в изкуството на бяло-синия порцелан. Те са към десетима: „ Те си имат своя сбирка в Руския исторически музей. Това към този момент не е занаятчийство, а изкуство “, споделя Валентин Розанов.
Тези майстори работят независимо над изделията през целия цикъл на основаването им: от парчето глина до изрисуването, глазирането и изпичането. „ Художникът работи по един съд по два месеца, а най-после го поставя в пещта и той се спуква. И след това всичко би трябвало да стартира отначало… Процентът на брак в авторската керамика доближава до 50. Технологията е комплицирана, до такава степен, че е допустимо проблеми да зародят даже от качеството на глината “, споделя Розанов.
Разкопки от 2022 година, на мястото на жилищния дом на един от гжелските майстори намират гжелски късчета от XVII-XIX век
Какъв път е минало това национално изкуство – от грънчарски поминък до самопризнание като един от най-руските стилове?
Гжелски куст
Гжел е името на цялостен регион на 60 км от Москва, в който попадат към 30 села. Още преди Революцията през 1917 година, когато в Русия идва „ властта на препоръките “, тази територия се счита за Гжелската енория на Броницкия уезд на Московската губерния. Днес „ Гжелски хуст “ се назовават селата, разпръснати в част от Подмосковието. И те се славят със своята глина от над 700 години.
В Гжелската енория в никакъв случай не е имало помешчици и крепостно право, по тази причина тук има грънчарски работилници, и то стотици: някои и до през днешния ден работят като фамилни бизнеси, а други са прераснали в големи фабрики, които се употребяват с нелоши държавни привилегии.
Валентин Розанов споделя, че жителите на гжелските села и до през днешния ден „ до момента в който вадят картофи от земята “, намират части от играчки или изрисувани чинии на по 200-300 години. „ Прости, еднотипни играчки, наподобяващи на димковски: кончета, птички, мечки – в предишното те са публикувани из цялата съветска низина и може би са били обредни “. В градините си хората намират единствено счупени предмети, индустриален брак, които са изхвърлени. От битовата посуда до музеите не е стигнало съвсем нищо, с изключение на 20-30 произведения.
Разкопки от 2022 година, на мястото на жилищния дом на един от гжелските майстори намират гжелски късчета от XVII-XIX век
През XVII в. жителите на Гжелската енория са включени в московския Аптекарски приказ (административен орган) и стават държавен снабдител на съдове за медикаменти. По това време аптекарските колби и булкани се изработват единствено от керамика.
В същото време глухите гори и блата, които са в обилие в местността, приютяват староверци, които бягат от гонене и от Никоновските промени. Между другото, през XVII в. старообредците се населват и в горите на Подволжието. Само че там те отнасят изкуството на златния рисунък, известно в наши дни като .
Производство на буркани: буркани от XX и от XVIII век
„ Хората се занимават с това, което може да им донесе издръжка “, споделя Валентин Розанов. „ Днес половината дървета са изсечени, само че там е имало единствено гори и мястото е било комфортно за укриване. А на повърхността на земята излизали десетки типове глина: от бяла до оранжева. Щат не щат, употребявали глината за механически потребности. Староверците живеели като общественост, строили цървки. Те постоянно носели със себе си своите занаяти, обичали ръчния труд. Благодарение на това и на глината територията на Гжел се трансформира в керамичен център “.
Петцветен рисунък, безценен колкото златото
Има разнообразни версии за произхода на думата „ гжел “.
Едно публикувано, само че неправилно мнение, е че думата „ гжел “ произлиза от „ жечь “ (горя, запалвам), защото посудата се закалява в пещи.
Най-правдоподобната версия е, че през територията на Броницкия уезд минава река Гжелка, която е главната водна артерия по тези места.
В древнославянския „ гжел “ значи „ гусла “. Между другото, до Гжелския куст има и местенце на име Гуслица.
Има и още една славянска и по-точно полска версия: гжегжелика – кукувицата, е доста постоянно срещана в тукашните гори.
Гжелските произведения, несъмнено, първоначално не са нито сини, нито порцеланови. Първо се появява обикновената терактора или „ обгорена земя “. И до през днешния ден децата обичат да си вършат сами сходни произведения: изпичат направени на ръка съдове или играчки в съветска печка или даже на огън.
Глината била доста пореста и течността постоянно се процеждала през стените, по тази причина грънчарите употребявали разнообразни способи за обработката ѝ. „ Попарвали “ я незабавно след печене, до момента в който била още гореща, потапяли я в течен разтвор, сходен на брашно за палачинки. Има и вид, при който преди печене посудата се потапяла в масло.
През XVII в. Петър I, който обича Холандия и сините ѝ плочки, вкарва модата на чиниите със наследник кант. А през XVIII в. до Гжел доближава славата за цветната европейска майолика – пореста керамика, покрита напълно с глазура. Купуват я знатни дворове, а технологията на изработката ѝ е скъпа и комплицирана. Гжелците стартират да търсят предписания и способи да опростят и подобрят производството. Така се ражда „ гжелската майолика “: петцветна, землеста, с фолклорни детайли.
До съвремието са достигнали музейни екземпляри на майолика, в това число гжелски съдове за мая с дръжки и отвор по средата. „ Има съмнение, че тези отвори са били нужни, с цел да може през тях да се вкарва парче лед, увито в парцал, с цел да се охлажда квасът “, споделя Валентин Розанов. „ Някои считат, че дупката е служела, с цел да може на ръката да се нанизват няколко съда, когато се обслужват гостите. За нас, художниците, този отвор е украсителен детайл “.
Квасник от гжелска майолика, XVIII
Валентин Розанов от дълго време изследва гжелските занаяти и е стигнал до извода, че съдовете за мая не са употребявани от никого, а са колекционерски предмети. Заедно с учени Розанов е проучвал фондовете на огромните музеи, с цел да разбере защо са се употребявали така наречен „ квасники “. „ Гледахме вътре с фенери. Дъното не беше глазирано: тук-там имаше покапала глазура, тук-там – глина, следи от пръсти, прахуляк, насъбран от XVIII век, въобще не бяха мити. И всички бяха светли: в случай че в съдовете беше наливана течност, глината щеше да потъмнее и нямаше да може да се измие. Тези предмети са чисто декоративни, държали са ги по рафтовете. Доминирали са в интериора. Романови са ги колекционирали, квасники има в сбирки на „ съветското “. Пазели са ги като драгоценност “.
Синя птица-феникс
Паралелно с майолика се развиват и други посоки в гжелските национални занаяти: полуфаянс, фаянс, порцелан. Гжелци търсят предписания за задгранична керамика, която в Русия се цени високо и коства скъпо. Така се ражда полуфаянсът: керамика, която е извънредно локална. Тя е по-груба от европейскяи фаянс, само че е и по-тънка и не е толкоз пореста. Майсторите са толкоз запалени по украсяването на повърхността, че поуфаянсът на гжелци заема изключително място в занаятчийските обичаи. След това се появява тънкият фаянс. Що се касае до порцелана: китайският, а след това и европейският фаянс в Русия по това време коства колкото златото.
Селска посуда, от асортимента на фабрика М.С. и И.Е. Кузнецови, Я.Т. Фартални, фаянс, края на XIX век
„ Китайците държат изкуството на порцелана в загадка, в Германия даже има скрито произвеждане, пробват се да го изобретят “, споделя Валентин Розанов. В Китай съставените елементи са чисти – напряко от земята. Те събират каолин и камъни, натрошават ги, смесват ги и се получава порцелан. Европейците стартират да сортират материали от личните си запаси. Когато порцеланът попада в Русия, руснаците стартират да изобретяват предписания. Затова в другите страни порцеланът е друг. В Гжел има стотици фабрики и работилници. Някои си остават на грънчарско равнище, вършат посуда. Други, по-умни, откриват порцеланово произвеждане със скъпо съоръжение “.
Отчасти поради порцелана гжелът си остава наследник. Модата на бяло-синия рисунък се връща през XIX в.: работата е там, че порцеланът се пече на доста висока температура и множеството обичайни глазури на майолика (зелени и оранжеви) изгарят. А кобалтът, от който се получава синият цвят, не изгаря. Белият цвят на фона идва от качествената глина, която става бяла след изпичането.
Един от главните и най-известни претекстове освен в гжел, само че и в цялата международна просвета на приложното изкуство, е розата. В гжелския рисунък тя е особена, споделя Валентин Розанов: „ Розата в гжела е затворена, рисува се се с три-четири щриха. Всеки художник има собствен жанр – разбираме кой е създателят от един взор и в никакъв случай не повтаряме неговата роза. Това не е елементарна маргаритка, а доблестен и скъп, необичаен цвят, който постоянно е знак за елитарност. Художниците събират друг брой цветове от двете страни на четката: с едно придвижване придават и светлосянка, и дълбочина – по този начин боята се разпределя в кръг – с еднократно придвижване “.
Чинийка и каничка, работи на Валентин РозановВалентин Розанов
За страдание, при започване на XX в., поради промишлената гражданска война, ръчният рисунък стартира да отмира – става непотребен. Заводите са национализирани, произвоството остава без притежатели. Мъжете отпътуват на война, а точно те се занимават с керамика в Гжел: „ Изобщо се счита, че до началото на XX в. с всичко се занимавали мъжете, а дамите се грижели за семейството “, прибавя Розанов. „ В нашите села мъжете работели по 14 часа дневно, по тази причина заминавали да се трудят в производството и живеели в общини, а у дома се прибирали за почивните дни или по празниците “.
През 1940-те години в Гжел, след лагерите, е изпратен да работи изкуствоведът Александър Салтиков, който стартира да възражда изкуството. Той връща служащите, пресъздава софтуерната верига, а по-късно в Москва включва гжелската керамика в музейни сбирки и инициира разкопки. Под негово управление работи известният художник Наталия Бесарабова, дружно те основават гжелска „ писменост на щрихите “. Паралелно с това, на грънчарство стартират да се образоват и учениците в техникумите. И порцеланът се трансформира в извънредно женска специалност. Когато Валентин Розанов идва да работи в завода за гжел през 1974 година, той е единственият мъж измежду служащите.
Днес в Гжел работи държавен институт с катедра по изобразително изкуство и национална художествена просвета. Производствата, които са сертифицирани и поддържат националното изкуство, са освободени от налози от страната. Разходите за огромни изложения също се компенсират. А гжелските художницисе борят за чистотата на основаването му: „ Някой вае нещо някъде? Има ужасно доста работилници. Ние също виждаме, че има сполучливи творби, а има и груби. Борим се с недобросъвестните производители. Те дискредитират гжела, като бълват на пазара неприятни, некачествени произведения “, споделя Розанов. Народното изкуство няма да почине, уверен е художникът.
създател: ДИНА СЕТДИКОВА
източник: bg.rbth.com
Източник: novinata.bg
КОМЕНТАРИ