Футболните легенди, които “Златната топка” подмина
Героите, които не завоюваха оценката, а трябваше
“Златната топка ” се трансформира в най-престижната, само че и най-спорната самостоятелна премия във. Мнозина я смятат за венец на кариерата на всеки футболист и отличие, което годишно отдава дължимото самопризнание на най-хубавия от хилядите герои от зеления терен.
Макар в последните години от ден на ден почитатели да откриват в нея по-скоро отживялост, която концентрира вниманието върху характерността на един съответен състезател в другояче групов спорт.
Въпреки това, годишните издания на премията притеглят голямо внимание и даже залози. Най-големият български е една от фирмите, които оферират залози за спечелилия и неговите подгласници.
Когато през 1956 година френското месечно списание “Франс Футбол ” стартира връчването на “Златната топка ”, той е премия за най-хубавия футболист от Стария континент и остава такава чак до 1995 година, когато и неевропейци от европейските клубове към този момент можеха да бъдат номинирани и да печелят оценката. През 2007 година наградата стана и световен, а три години по-късно се сплоти с самостоятелната премия на ФИФА за “Футболист на годината ”. Това обединяване продължи до 2016 година, след което “Франс Футбол ” още веднъж стартира да го връчва настрана от наградата на международната футболна централа.
Но има нещо, което никой почитател или съперник на “Златната топка не може да отхвърли - в историята на футбола има легиони от играчи, оставили незаличима диря в този спорт и спечелили безусловно всичко, което може да се завоюва, само че останали подминати от тази премия.
Заради регламента на премията, цели генерации футболисти, родени отвън Европа пропуснаха да побеждават с нея, в това число колоси като Пеле и Диего Марадона. Други пък наподобява нямаха шанса да изпреварят в гласуването други заслужили свои сътрудници. Представяме ви лист с пет изключителни митове, които останаха без “Златна топка ”.
Ако не най-великият бранител на всички времена, Паоло Малдини сигурно е един от най-големите, играли в миналото на сходен пост. Прекарал цялата си славна 25-годишна кариера в родния Милан, италианецът завоюва седем трофеи в Серия А и удивителните пет трофея в КЕШ/Шампионска лига - колкото Барселона и повече от Манчестър Юнайтед.
Всъщност той е и единственият футболист в историята, печелил европейската клубна купа в три разнообразни десетилетия - сигурен знак за несравнимо дългоденствие и неизменност на върховото равнище в играта.
И въпреки всичко, Малдини някак се размина със “Златната топка ”. Двете трети места в класацията през 1994 и 2003 година останаха неговият самостоятелен връх, съпроводени от едно второ място в класацията на ФИФА за “Играч на годината ”.
Оценяван от мнозина от най-великите бранители в историята като най-големия измежду тях, Малдини несъмнено може да се счита за ощетен, що се отнася до “Златната топка ”.
В сегашното ФИФА назова премията си за “Гол на годината ” на името на именития маджарин. Забележителното е обаче, че Ференц Пушкаш по този начин и не получи “Златната топка ”, макар фантастичната си игра и достижения за Реал Мадрид и епохалния народен тим на Унгария през 50-те на предишния век.
Може би, неговият малшанс е, че пиковият му стадий в кариерата бе тъкмо преди “Златната топка ” да бъде учредена като премия. Най-близкото му допиране до наградата бе през 1960 година, когато приключи на второ място в подреждането след “оригиналния ” Луис Суарес от Барселона.
Нападателят беше талисманът на златното потомство на Унгария, станало пък “най-великият тим без извоювана международна купа ”. След 32 следващи мача без загуба при започване на 50-те, включваща унизителни победи вкъщи и на открито против Англия, отборът на треньора Густав Шебеш загуби на финала на Мондиал 1954 от Германия, след именит поврат от 2:0 до 2:3..
На 31 години и след двугодишно наказване поради отхвърли му да се върне в Унгария след брутално потушения протест в страната през 1956 година, Пушкаш подписа с Реал Мадрид през 1958-ма. Макар и към този момент в залеза на кариерата си, той към момента вкарваше необикновен брой голове сезон след сезон, в това число тези 47 през 1959/60, който кулминира с четири попадения в най-ненормалния край за КЕШ против Айнтрахт Франкфурт, приключил 7:3 за кралския клуб.
Несъмнено един от най-великите голмайстори за всички времена, точно достиженията на Ромарио бяха една от аргументите “Златната топка ” да бъде отворена и за не-европейци, играещи на клубно равнище на Стария континент.
Когато през 1988г. дойде от “Вашку да Гама ” в ПСВ Айндховен, бразилецът правеше каквото си желае и с най-хубавите бранители от това време, в това число Малдини и Франко Барези, което през 1993 година му донесе трансфер в Барселона. Там Ромарио оформи именито партньорство с Христо Стоичков и през 1994 година мина границата от 30 гола, както стори и година по-рано в Нидерландия, а за десерт изведе Бразилия и до международната купа в Съединени американски щати след 24 години очакване.
Заради разпоредбите на “Златната топка ”, само че и поради личните си именити осъществявания, тогава Христо Стоичков завоюва лелеяната “Златна топка ”, само че Ромарио бе разгласен от ФИФА за “Играч на годината ” и за състезател на Световното състезание в Съединени американски щати.
За класата му приказва и фактът, че през 2000 година, към този момент като деец, наниза 66 гола с екипа на Вашку да Гама. Истински феномен тъкмо преди “Феномена ” Роналдо, който последва стъпките му от Айндховен към международните върхове.
До 2014 година Раул беше лидер в голмайсторската листа в КЕШ/Шампионска лига за всички времена. Това единствено по себе си е сладкодумен отзив за равнищата, които бе постигнал като футболист.
Истинска икона, знак и ентусиазъм за всички свързани с Реал Мадрид, испанският нападател беше рядко комбиниране на извънземна класа и лидерски качества, който изнесе на собствен тил акцията, с която бе прекъсната трийсет годишната суша без европейска купа на “белите ” в края на 90-те.
Неговите голове, асистенции и умения да стимулира съотборниците си помогнаха на клуба да вземе три трофея в Шампионската лига и шест трофеи в Ла Лига. Дори когато президентът Флорентино Перес стартира ерата на Лос Галактикос на “Сантиаго Бернабеу ”, Раул отново си остана знамето на Реал.
И все пак това, “седмицата ” стигна най-близо до “Златната топка ” единствено един път - през 2001 година, когато бе изпреварен от Майкъл Оуен. Не беше особена изненада, че единствено три години по-късно двамата станаха и съотборници в Мадрид. Не беше изненадващо обаче и това, че Оуен по този начин и не можа да се утвърди като титуляр и да отнеме мястото на Раул и бързо-бързо се завърна в Англия.
Само един вратар, Лев Яшин през 1963 година, е печелил “Златната топка ”. Мнозина настояват, че Джанлуиджи Буфон трябваше да бъде вторият.
През 2006 година неговият съотборник в италианския народен тим Фабио Канаваро получи премията, откакто изведе “скуадра адзура ” до международната купа. Буфон обаче също толкоз доста заслужаваше наградата.
На Мондиала в Германия вратарят на Ювентус резервира рекордните пет чисти мрежи и позволи единствено два гола в целия шампионат. За десерт, направи удивително и решаващо избавяне на голов удар с глава на Зинедин Зидан в продълженията, което докара финала с Франция до дузпи.
Кариерата на славния пазач, почнал в Парма по времето когато Стоичков “цъкаше за пенсия ”, и спечелил всичко с екипа на Юве, безспорно заслужаваше да бъде увенчана. Но уви...
“Златната топка ” се трансформира в най-престижната, само че и най-спорната самостоятелна премия във. Мнозина я смятат за венец на кариерата на всеки футболист и отличие, което годишно отдава дължимото самопризнание на най-хубавия от хилядите герои от зеления терен.
Макар в последните години от ден на ден почитатели да откриват в нея по-скоро отживялост, която концентрира вниманието върху характерността на един съответен състезател в другояче групов спорт.
Въпреки това, годишните издания на премията притеглят голямо внимание и даже залози. Най-големият български е една от фирмите, които оферират залози за спечелилия и неговите подгласници.
Когато през 1956 година френското месечно списание “Франс Футбол ” стартира връчването на “Златната топка ”, той е премия за най-хубавия футболист от Стария континент и остава такава чак до 1995 година, когато и неевропейци от европейските клубове към този момент можеха да бъдат номинирани и да печелят оценката. През 2007 година наградата стана и световен, а три години по-късно се сплоти с самостоятелната премия на ФИФА за “Футболист на годината ”. Това обединяване продължи до 2016 година, след което “Франс Футбол ” още веднъж стартира да го връчва настрана от наградата на международната футболна централа.
Но има нещо, което никой почитател или съперник на “Златната топка не може да отхвърли - в историята на футбола има легиони от играчи, оставили незаличима диря в този спорт и спечелили безусловно всичко, което може да се завоюва, само че останали подминати от тази премия.
Заради регламента на премията, цели генерации футболисти, родени отвън Европа пропуснаха да побеждават с нея, в това число колоси като Пеле и Диего Марадона. Други пък наподобява нямаха шанса да изпреварят в гласуването други заслужили свои сътрудници. Представяме ви лист с пет изключителни митове, които останаха без “Златна топка ”.
Ако не най-великият бранител на всички времена, Паоло Малдини сигурно е един от най-големите, играли в миналото на сходен пост. Прекарал цялата си славна 25-годишна кариера в родния Милан, италианецът завоюва седем трофеи в Серия А и удивителните пет трофея в КЕШ/Шампионска лига - колкото Барселона и повече от Манчестър Юнайтед.
Всъщност той е и единственият футболист в историята, печелил европейската клубна купа в три разнообразни десетилетия - сигурен знак за несравнимо дългоденствие и неизменност на върховото равнище в играта.
И въпреки всичко, Малдини някак се размина със “Златната топка ”. Двете трети места в класацията през 1994 и 2003 година останаха неговият самостоятелен връх, съпроводени от едно второ място в класацията на ФИФА за “Играч на годината ”.
Оценяван от мнозина от най-великите бранители в историята като най-големия измежду тях, Малдини несъмнено може да се счита за ощетен, що се отнася до “Златната топка ”.
В сегашното ФИФА назова премията си за “Гол на годината ” на името на именития маджарин. Забележителното е обаче, че Ференц Пушкаш по този начин и не получи “Златната топка ”, макар фантастичната си игра и достижения за Реал Мадрид и епохалния народен тим на Унгария през 50-те на предишния век.
Може би, неговият малшанс е, че пиковият му стадий в кариерата бе тъкмо преди “Златната топка ” да бъде учредена като премия. Най-близкото му допиране до наградата бе през 1960 година, когато приключи на второ място в подреждането след “оригиналния ” Луис Суарес от Барселона.
Нападателят беше талисманът на златното потомство на Унгария, станало пък “най-великият тим без извоювана международна купа ”. След 32 следващи мача без загуба при започване на 50-те, включваща унизителни победи вкъщи и на открито против Англия, отборът на треньора Густав Шебеш загуби на финала на Мондиал 1954 от Германия, след именит поврат от 2:0 до 2:3..
На 31 години и след двугодишно наказване поради отхвърли му да се върне в Унгария след брутално потушения протест в страната през 1956 година, Пушкаш подписа с Реал Мадрид през 1958-ма. Макар и към този момент в залеза на кариерата си, той към момента вкарваше необикновен брой голове сезон след сезон, в това число тези 47 през 1959/60, който кулминира с четири попадения в най-ненормалния край за КЕШ против Айнтрахт Франкфурт, приключил 7:3 за кралския клуб.
Несъмнено един от най-великите голмайстори за всички времена, точно достиженията на Ромарио бяха една от аргументите “Златната топка ” да бъде отворена и за не-европейци, играещи на клубно равнище на Стария континент.
Когато през 1988г. дойде от “Вашку да Гама ” в ПСВ Айндховен, бразилецът правеше каквото си желае и с най-хубавите бранители от това време, в това число Малдини и Франко Барези, което през 1993 година му донесе трансфер в Барселона. Там Ромарио оформи именито партньорство с Христо Стоичков и през 1994 година мина границата от 30 гола, както стори и година по-рано в Нидерландия, а за десерт изведе Бразилия и до международната купа в Съединени американски щати след 24 години очакване.
Заради разпоредбите на “Златната топка ”, само че и поради личните си именити осъществявания, тогава Христо Стоичков завоюва лелеяната “Златна топка ”, само че Ромарио бе разгласен от ФИФА за “Играч на годината ” и за състезател на Световното състезание в Съединени американски щати.
За класата му приказва и фактът, че през 2000 година, към този момент като деец, наниза 66 гола с екипа на Вашку да Гама. Истински феномен тъкмо преди “Феномена ” Роналдо, който последва стъпките му от Айндховен към международните върхове.
До 2014 година Раул беше лидер в голмайсторската листа в КЕШ/Шампионска лига за всички времена. Това единствено по себе си е сладкодумен отзив за равнищата, които бе постигнал като футболист.
Истинска икона, знак и ентусиазъм за всички свързани с Реал Мадрид, испанският нападател беше рядко комбиниране на извънземна класа и лидерски качества, който изнесе на собствен тил акцията, с която бе прекъсната трийсет годишната суша без европейска купа на “белите ” в края на 90-те.
Неговите голове, асистенции и умения да стимулира съотборниците си помогнаха на клуба да вземе три трофея в Шампионската лига и шест трофеи в Ла Лига. Дори когато президентът Флорентино Перес стартира ерата на Лос Галактикос на “Сантиаго Бернабеу ”, Раул отново си остана знамето на Реал.
И все пак това, “седмицата ” стигна най-близо до “Златната топка ” единствено един път - през 2001 година, когато бе изпреварен от Майкъл Оуен. Не беше особена изненада, че единствено три години по-късно двамата станаха и съотборници в Мадрид. Не беше изненадващо обаче и това, че Оуен по този начин и не можа да се утвърди като титуляр и да отнеме мястото на Раул и бързо-бързо се завърна в Англия.
Само един вратар, Лев Яшин през 1963 година, е печелил “Златната топка ”. Мнозина настояват, че Джанлуиджи Буфон трябваше да бъде вторият.
През 2006 година неговият съотборник в италианския народен тим Фабио Канаваро получи премията, откакто изведе “скуадра адзура ” до международната купа. Буфон обаче също толкоз доста заслужаваше наградата.
На Мондиала в Германия вратарят на Ювентус резервира рекордните пет чисти мрежи и позволи единствено два гола в целия шампионат. За десерт, направи удивително и решаващо избавяне на голов удар с глава на Зинедин Зидан в продълженията, което докара финала с Франция до дузпи.
Кариерата на славния пазач, почнал в Парма по времето когато Стоичков “цъкаше за пенсия ”, и спечелил всичко с екипа на Юве, безспорно заслужаваше да бъде увенчана. Но уви...
Източник: novsport.com
КОМЕНТАРИ