Гери Брънзова: За мен беше важно да бъде водеща фигура, в Детройт не го усещах
Гергана Брънзова гостува в предаването „ Код Спорт “ по ТВ+. Тя е първата, която проби в WNBA. Брънзова е от баскетболна фамилия и остави диря в още четири страни зад граница. Съдбата обаче реши най-голямата борба да не бъде в залата, подлагайки я на тестване, в което на карта бе заложен животът.
- Гергана, здравей! Много ни е прелестно, че одобри поканата да гостуваш в предаването „ Код Спорт “! Трудно ли ти е да приемеш това, което ни се случва на всички нас – пандемията, която до някаква степен обърква живота ни?
- Хубав въпрос. Не, не ми е мъчно. Аз не категоризирам нещата на „ мъчно “ и „ елементарно “, а ги категоризирам като такива, каквито са и просто ги одобрявам. Приемам го като следващото предизвикателство.
- Кое най-вече ти тежи в този момент? Като че ли би трябвало да се пригодим към един различен свят…
- Точно по този начин. Да ми тежи? Не! Аз съм напълно в лекост и мекост. Приспособяването е доста хубава дума. Аз съм напълно дипломат на адаптивността.
- Този нов ред може ли да попречи на огромната ти обич – баскетбола?
- Проповядвам вдишването на обич и издишването на признателност и противоположното. Затова и въздъхнах. Ами, предизвикателство е. Кара ме да изобретявам по-креативни способи, по които нещата да се случват. Смятам, че тази пандемия, тази световна обстановка е добър метод за всички нас да преразгледаме нещата от вътрешната страна на открито. Това са тъкмо неща, с които съм доста на „ ти “. Това е трансформиращ интервал, в това число и за баскетбола. Пак наблягам, че е предизвикателство. Но ние, спортистите сме тъкмо такива и обичаме провокациите. Разбира се, приказвам за себе си. Аз в много огромна степен го върша.
- Връщам те години обратно – всичко ли беше предопределено за теб? Имам поради, че надали си се замисляла за различен спорт, в случай че татко ти е именитият Бойчо Брънзов…
- Прав си, даже не съм се замисляла за различен спорт. Израснах в залата, това беше моята позната атмосфера. Знаеш ли – не че не съм се замисляла, а просто в действителност като че ли съм си знаела, че на мен това ми е пътеката. Винаги съм казвала, че обичам да танцувам, обичам художествена гимнастика, обичам всякаква гимнастика. Ето и в този момент се занимавам много интензивно с йога, с гъвкавост и така нататък Но баскетболът си ми е в кръвта и очевидно това е ДНК. Не знам дали бих употребила думата „ предопределено “, само че начертано, осветено… Беше ми доста елементарно да го последвам. Просто всичко се случи доста елементарно.
- На какъв брой години беше, когато за първи път влезе в баскетболната зала? Спомняш ли си какво си сподели, когато стартира да тренираш?
- Просто съм отраснала с миризмата на топките, с миризмата на потните спортисти. Не знам какво съм си помислила. Просто супер позната атмосфера. Не бих могла да кажа, че съм имала доста огромна мотивация. Когато влязох в залата на Детройт Пистънс в Обърн Хилс, когато към този момент бях в WNBA, може би тогава почувствах грандиозното и огромното. Аха, към този момент съм стъпила тук! Това, което постоянно съм виждала и съм говорела за него. Хората са ме осмивали или не са ме взимали насериозно, че ще играя в тази конюнктура. Може би тогава почувствах едно облекчение и усетих мащаба.
- Кога пристигна огромното самопризнание на труда, който си положила? Преди Щатите нямаше ли задоволеност от постигнатото?
- Много благодаря за въпроса, тъй като това е нещо, което постоянно ми е било предизвикателство – аз да усещам точката на задоволеност. Всъщност в никакъв случай не я усещах, тъй като нямаше да имам мотивация да продължа да се състезавам, да се съревновавам, да съм на игрището, въобще за житейската задоволеност. Научих се да изпитвам задоволеност, когато животът ме срещна с спомагателното предизвикателство, което ме накара да заставам неподвижна, да преразгледам целия си живот, да обърна всичко от вътрешната страна на открито. Тогава се научих да изпитвам задоволеност.
- Какво ти споделяше татко ти в тези години? Той ти беше треньор в тима на дискови запаметяващи устройства (Стара Загора)…
- Баща ми постоянно ми е казвал да бъда себе си. Показвал ми е повече неща, в сравнение с казвал вербално. С него имахме доста мощна връзка. Неговата връзка с мен постоянно е била – бъди себе си, имай религия в себе си и в това, което правиш!
- Заминаваш да учиш в Щатите в Международния университет във Флорида. С кое ти беше най-трудно да свикнеш? Как успяваше да съчетаваш лекциите с тренировките? Разкажи ни за този период…
- Всъщност там е доста елементарно, тъй като всичко върви редом. След като изцяло съм отдадена на баскетбола 24/7, за мен в никакъв случай не е било предизвикателство това. Ние сме доста добре рутинирани от България с това да се отдаваме изцяло на тренировки. Там просто беше следващото предизвикателство. Трябваше да изучавам и да получавам положителни оценки, тъй като съм отличничка по принцип.
- Ти си първата българска баскетболистка, която стана част от WNBA . Разкажи ни за драфта, за тима на Детройт Шок, за разликата сред университетския баскетбол и този в WNBA …
- Като казваш драфт, очакваш, че това е драфта, който в този момент е прочут на хората с цялата глобализация – Интернет и всичко се дава по малкия екран. Тогава аз това нещо не го изпитах. Очаквахме резултатите по телефона, чаках доста нетърпеливо да пристигна това позвъняване и да ми кажат къде съм определена. Тогава почувствах задоволеност – добре, определена съм някъде. Разликата сред университетския и професионалния баскетбол – в Америка те приготвят добре. Аз съм тъкмо в класическия случай – от университет към пролигата. Тогава лигата беше във втората си година. Разликата е класата на спортистите. Просто си там и се докосваш до тяхната менталност, до метода им на мислене, до метода им на работа, треньорите са разнообразни. Още едно ходило, още едно леко шамарче да се посъбудиш и да те провокират да бъдеш по-добър. Разлика е, че към този момент си единствено с баскетбола, към този момент не мислиш за учебно заведение. Можеш да разполагаш с другото си време.
- Как те одобриха в тима?
- Мисля, че на всички места съм била одобрявана окей. Те ме одобриха като следващото попълнение, следващото “rookie”. Гледаха ме по-различно, тъй като на всички места съм привикнала да съм титуляр, да съм се наложила, да не се тормозя. Винаги съм била подготвена за конкуренция, за сръчкване, за работа и така нататък Това, че те наблягаха на думата „ rookie”, доста ме приземяваше. Казвах: „ Защо? Кога към този момент ще стане втора година, с цел да не съм “rookie”?”
- Защо реши да продължиш кариерата си в Европа?
- Благодаря и за този прекрасен въпрос. Тогава се сблъсках в WNBA с политиканството и с това какъв брой е значим методът ти на взор на живота отвън баскетбола, с цел да можеш да схванеш огромната картина, а освен да гледаш баскетбола и да си мислиш, че колкото си по-добър, толкоз по-добре се представяш и толкоз си по-добре признат в атмосферата. За мен в действителност беше значимо да съм водеща фигура в тима. Не особено какъв брой точки въвеждам или какъв брой минути играя, само че в действителност да съм си на мястото и да се усещам добре. А в Детройт това нещо ми беше плитко, не можех да го чувствам. Просто бях доста млада. Може би, в случай че можех да се върна в WNBA, бих го направила след 30.
- Франция, Гърция, Турция и Словакия са страните, в които играеш – къде се усещаше най-добре? Кой бе тимът, с който реализира най-хубави резултати? Къде беше най-добре призната?
- Навсякъде съм била одобрявана добре, защото даже не съм имала някакви упования да бъда одобрявана за нещо или да се имам за чужденка. Да, по принцип ние сме от това потомство, което на всички места сме чужденки. Ти се котираш, тъй като отиваш там, поради качеството си на играта. Чувствала съм се удобно във Фенербахче, в Словакия, на всички места. Но тъй като останах по-дълго в Турция и към този момент бях наясно с културата, беше по-лесна транзицията. Там беше забавна динамичността, тъй като последните години играех с турски паспорт. Бях чужденка, а в действителност съм омъжена за турчин. Бях в доста забавна обстановка. Но на всички места съм одобрявана добре и на всички места съм се чувствала удобно. С Фенербахче съм печелила най-вече купи, в Словакия също. Другите тимове постоянно са били транзиционни, тъй като обичам разнообразието. Това, че съвсем всяка година съм в нов тим и с нов треньор, единствено обогатява кариерата ми. Сега разбирам скъпото на това.
- Какво не съумя да постигнеш с националния тим на България?
- Много не съм постигнала с националния тим. Писала съм и съм говорила за това. Просто преходното време, тази транзиция, която изживява България в спорта и еволюцията, която се случва сега. Националният тим е мястото, където не съм спечелила никаква купа. Това е безконечното вървене на квалификации! Не знам от какъв брой квалификации съм била част. Хубавото е, че от 17-годишна станах част от женския народен тим. Имала съм удоволствието и благосъстоянието да бъда в един тим с такива играчи като Полина Цекова, сестра ми. Те са образец, както и всички други, с които съм играла. Но става въпрос за по-голямото потомство – с Владка сме играли. За мен това е благосъстояние, одобрявам го като плюс. Работата с треньорите също. Но като организация, просто държавната политика за спорта…
- Преди 10 години реши да кажеш стоп – елементарно ли взе това решение и от какво бе подбудено то?
- Не за пръв път бях споделила стоп на баскетбола. При мен нищо не е дефинитивно. Тогава споделих стоп, тъй като мотивацията ми понижа, а имах потребност от отмора. Никога не е било дефинитивно, в никакъв случай не съм закачала кецовете и да съм споделила дотук и до момента. Аз и в този момент мога да се обуя, да вляза и да играя. Даже по-късно съм играла във Втора лига – 2013 година Преди диагнозата ми аз играех, само че беше единствено на другарски начала, с цел да оказа помощ да влезе в Първа лига турският тим на две мои приятелки. Окончателно в никакъв случай не съм споделила „ не “ на баскетбола! Той е част от мен.
- Сега като гледаш женския баскетбол у нас не ти ли е малко мъчително? Има някакво сходство на баскетбол, някакво сходство на състезание и нищо повече.
- Интересно, че по този начин го казваш. Да, това са нещата. Това е стичане на събитията, това е резултатът на това, за което ме попита за националния тим. Това е просто деградация. Но това е държавната политика за спорта, за жалост. Обичам да виждам огромната картина и да диря първопричината на нещата. За да не подценявам труда на тези девойки, които са част от тази лига и на експертите, които са в нея, бих споделила, че това е резултатът на държавната политика. Това е, което виждам. Не, не ми става мъчително. Просто виждам опция за напредък и за смяна. Точно по тази причина съм стимулирана да работя.
- Оглавяваш публичния съвет към федерацията по баскетбол. В какво се показва работата ти? По какви планове работиш?
- Да, това е един нов орган в българския баскетбол, който има цел и задача, тъй като всички ние сме запалянковци и хора, които в действителност живеят за спорта и по-специално за баскетбола и имат предпочитание да създадат смяна. Да видят тази смяна, да я изживеят, да я приложат по изобретателен метод. Това е задачата на този публичен съвет, всички сме смели. Много въпроси имаше – вие какво ще вършиме, какви сте вие, какво ще бъде в този момент? Да, разбираемо е, тъй като това е нещо ново, а всяко ново нещо идва с огромна въпросителна. И ние сме огромната въпросителна. Трудно се приема.
- Обществото е по-консервативно.
- По принцип, да и в баскетбола много се сблъсквам с това и го виждам. Но съм отворен човек. Готова съм за провокации и най-много запретнала съм крепко ръкави, а даже съм навила и панталоните. Влязла съм и с ръцете, и с краката, напълно съм вътре, само че най-много със сърцето си.
- Връщам те към нещо, което те направи още по-силна и не можем да не го споменем в това изявление – борбата ти с множествената склероза. Кога разбра за заболяването? Как се случи всичко?
- Битка не съм водила, това не е борба, това беше едно тестване, предизвикателство. Научих на 1 януари 2013 година за новогодишен подарък. Събудих се и не виждам с едното око. И оттова нататък към този момент се потегля по лекари, по обичайна медицина, алопатията, която за всички е позната и в последна сметка август месец бях публично диагностицирана с двете букви, които за мен бяха познати от диагнозата на майка ми. Това апропо ми оказа помощ, тъй като бях осведомена със положението. Но не бях осведомена това да бъде на мен.
- Зададе ли си въпроса – за какво навръх мен се случи?
- Не! Този въпрос в никакъв случай не е бил на напред във времето – за какво навръх мен! Просто си споделих – за какво това нещо ме изненада? Как по този начин не бях готова? Започнах да проверявам, да проучвам, да играя детектив, тъй като разбрах, че това не е инцидентно. Не може татко ми, майка ми и в този момент аз на ред да бъда диагностицирана с дегенеративно автоимунно положение. Затова и се записах да изучавам натурална, естествена медицина, по тази причина и я приключих, по тази причина имам и докторска степен. Просто, тъй като ми е забавно и това отвори една нова врата към алтернативата, която в действителност ми даде светлината да прекатурна всичко и да схвана себе си.
- Кои бяха хората до теб в този сложен миг?
- Семейството. Единствените хора, на които бях споделила и знаеха за диагнозата тогава, бяха брачният партньор ми и сестра ми. Други не съм желала да включа в групата на подкрепящия фактор, тъй като си мислех, че те ще ме съжаляват може би и в тяхната страст, която изпитват, аз ще се огледам и в действителност това ще ме разконцентрира. Затова избрах да споделя много по-късно, когато даже не знаех, че ще имам тези резултати.
- Какво си сподели, когато завоюва най-важния мач в живота ти досега, когато към този момент разбра, че си излекувана?
- Просто разреших на сълзите ми да текнат. Беше огромна страст, освобождение. Казах – да, всичко е допустимо! Значи, това да вярваш в себе си е окей.
- Защо реши да напишеш книги за множествената склероза? Кое те накара? Имаше ли хора, които да те питат по какъв начин съумя да преодолееш тази болест?
- Да, доста хора непрекъснато ме питат. Непрекъснато съм по отношение на такива хора. Всъщност по тази причина и написах тези книги, с цел да споделя историята си. Това не е било книга за Министерски съвет, а шерване на моята персонална история и методът, по който аз съм съумяла, с цел да мога да вдъхна вяра на хората, че всичко е допустимо. След като аз мога, значи всеки може! Да осветя една пътека.
- Сега, когато всичко това е зад тила ти, по какъв начин гледаш на дребните неща в живота?
- Пред вратата съм си поставила нещо и всякога, когато излизам от у дома, го виждам. Това е: „ Обичай и се радвай на дребните неща! “ Преди не знаех какво е да изпиташ задоволство, а в този момент намирам по какъв начин да се веселя на доста дребни неща. Това ме държи, това ме стимулира. Малките неща са постоянно най-важните. Ние мислим, че са доста дребни, а те в действителност са доста значими, те те държат. Малките неща за някои са дребни, а за други са огромни.
- Имаш три деца – някое от тях ще играе ли баскетбол или пък играе ли към този момент?
- Добър въпрос, тъй като единствено те си знаят и единствено те могат да отговорят. Дъщеря ми се занимава с езда, само че в случай че видиш физиката, всички ще кажат: „ Дайте я в залата! “ Но те самите не знаят кой какво може. Затова съм ги оставила да бъдат безусловно свободни и да показват пристрастеностите си към всичко, с цел да могат да обогатят мирогледа си. Аз съм с доста умни деца! Както постоянно – наше неприятно няма! Генерацията след 2000 година е специфична, те са наши учители. Винаги споделям, че се изучавам от децата си. Дали ще играят баскетбол? Може да ги интервюираш по някое време по-късно.
- Какво ще ни кажеш за край?
- Нищо не е дефинитивно. Преди да дойда за това изявление, си поговорих с една жена. Казах, че в действителност за мен време няма. Единственото време е тук и в този момент. Да се любуваме на дребните неща. Да се научим да бъдем това, което сме, а не това, което другите чакат от нас. Да имаме религия в себе си, да сме същински и почтени най-много към себе си. Нека бъдем здрави, само че от вътрешната страна на открито!
- Гергана, здравей! Много ни е прелестно, че одобри поканата да гостуваш в предаването „ Код Спорт “! Трудно ли ти е да приемеш това, което ни се случва на всички нас – пандемията, която до някаква степен обърква живота ни?
- Хубав въпрос. Не, не ми е мъчно. Аз не категоризирам нещата на „ мъчно “ и „ елементарно “, а ги категоризирам като такива, каквито са и просто ги одобрявам. Приемам го като следващото предизвикателство.
- Кое най-вече ти тежи в този момент? Като че ли би трябвало да се пригодим към един различен свят…
- Точно по този начин. Да ми тежи? Не! Аз съм напълно в лекост и мекост. Приспособяването е доста хубава дума. Аз съм напълно дипломат на адаптивността.
- Този нов ред може ли да попречи на огромната ти обич – баскетбола?
- Проповядвам вдишването на обич и издишването на признателност и противоположното. Затова и въздъхнах. Ами, предизвикателство е. Кара ме да изобретявам по-креативни способи, по които нещата да се случват. Смятам, че тази пандемия, тази световна обстановка е добър метод за всички нас да преразгледаме нещата от вътрешната страна на открито. Това са тъкмо неща, с които съм доста на „ ти “. Това е трансформиращ интервал, в това число и за баскетбола. Пак наблягам, че е предизвикателство. Но ние, спортистите сме тъкмо такива и обичаме провокациите. Разбира се, приказвам за себе си. Аз в много огромна степен го върша.
- Връщам те години обратно – всичко ли беше предопределено за теб? Имам поради, че надали си се замисляла за различен спорт, в случай че татко ти е именитият Бойчо Брънзов…
- Прав си, даже не съм се замисляла за различен спорт. Израснах в залата, това беше моята позната атмосфера. Знаеш ли – не че не съм се замисляла, а просто в действителност като че ли съм си знаела, че на мен това ми е пътеката. Винаги съм казвала, че обичам да танцувам, обичам художествена гимнастика, обичам всякаква гимнастика. Ето и в този момент се занимавам много интензивно с йога, с гъвкавост и така нататък Но баскетболът си ми е в кръвта и очевидно това е ДНК. Не знам дали бих употребила думата „ предопределено “, само че начертано, осветено… Беше ми доста елементарно да го последвам. Просто всичко се случи доста елементарно.
- На какъв брой години беше, когато за първи път влезе в баскетболната зала? Спомняш ли си какво си сподели, когато стартира да тренираш?
- Просто съм отраснала с миризмата на топките, с миризмата на потните спортисти. Не знам какво съм си помислила. Просто супер позната атмосфера. Не бих могла да кажа, че съм имала доста огромна мотивация. Когато влязох в залата на Детройт Пистънс в Обърн Хилс, когато към този момент бях в WNBA, може би тогава почувствах грандиозното и огромното. Аха, към този момент съм стъпила тук! Това, което постоянно съм виждала и съм говорела за него. Хората са ме осмивали или не са ме взимали насериозно, че ще играя в тази конюнктура. Може би тогава почувствах едно облекчение и усетих мащаба.
- Кога пристигна огромното самопризнание на труда, който си положила? Преди Щатите нямаше ли задоволеност от постигнатото?
- Много благодаря за въпроса, тъй като това е нещо, което постоянно ми е било предизвикателство – аз да усещам точката на задоволеност. Всъщност в никакъв случай не я усещах, тъй като нямаше да имам мотивация да продължа да се състезавам, да се съревновавам, да съм на игрището, въобще за житейската задоволеност. Научих се да изпитвам задоволеност, когато животът ме срещна с спомагателното предизвикателство, което ме накара да заставам неподвижна, да преразгледам целия си живот, да обърна всичко от вътрешната страна на открито. Тогава се научих да изпитвам задоволеност.
- Какво ти споделяше татко ти в тези години? Той ти беше треньор в тима на дискови запаметяващи устройства (Стара Загора)…
- Баща ми постоянно ми е казвал да бъда себе си. Показвал ми е повече неща, в сравнение с казвал вербално. С него имахме доста мощна връзка. Неговата връзка с мен постоянно е била – бъди себе си, имай религия в себе си и в това, което правиш!
- Заминаваш да учиш в Щатите в Международния университет във Флорида. С кое ти беше най-трудно да свикнеш? Как успяваше да съчетаваш лекциите с тренировките? Разкажи ни за този период…
- Всъщност там е доста елементарно, тъй като всичко върви редом. След като изцяло съм отдадена на баскетбола 24/7, за мен в никакъв случай не е било предизвикателство това. Ние сме доста добре рутинирани от България с това да се отдаваме изцяло на тренировки. Там просто беше следващото предизвикателство. Трябваше да изучавам и да получавам положителни оценки, тъй като съм отличничка по принцип.
- Ти си първата българска баскетболистка, която стана част от WNBA . Разкажи ни за драфта, за тима на Детройт Шок, за разликата сред университетския баскетбол и този в WNBA …
- Като казваш драфт, очакваш, че това е драфта, който в този момент е прочут на хората с цялата глобализация – Интернет и всичко се дава по малкия екран. Тогава аз това нещо не го изпитах. Очаквахме резултатите по телефона, чаках доста нетърпеливо да пристигна това позвъняване и да ми кажат къде съм определена. Тогава почувствах задоволеност – добре, определена съм някъде. Разликата сред университетския и професионалния баскетбол – в Америка те приготвят добре. Аз съм тъкмо в класическия случай – от университет към пролигата. Тогава лигата беше във втората си година. Разликата е класата на спортистите. Просто си там и се докосваш до тяхната менталност, до метода им на мислене, до метода им на работа, треньорите са разнообразни. Още едно ходило, още едно леко шамарче да се посъбудиш и да те провокират да бъдеш по-добър. Разлика е, че към този момент си единствено с баскетбола, към този момент не мислиш за учебно заведение. Можеш да разполагаш с другото си време.
- Как те одобриха в тима?
- Мисля, че на всички места съм била одобрявана окей. Те ме одобриха като следващото попълнение, следващото “rookie”. Гледаха ме по-различно, тъй като на всички места съм привикнала да съм титуляр, да съм се наложила, да не се тормозя. Винаги съм била подготвена за конкуренция, за сръчкване, за работа и така нататък Това, че те наблягаха на думата „ rookie”, доста ме приземяваше. Казвах: „ Защо? Кога към този момент ще стане втора година, с цел да не съм “rookie”?”
- Защо реши да продължиш кариерата си в Европа?
- Благодаря и за този прекрасен въпрос. Тогава се сблъсках в WNBA с политиканството и с това какъв брой е значим методът ти на взор на живота отвън баскетбола, с цел да можеш да схванеш огромната картина, а освен да гледаш баскетбола и да си мислиш, че колкото си по-добър, толкоз по-добре се представяш и толкоз си по-добре признат в атмосферата. За мен в действителност беше значимо да съм водеща фигура в тима. Не особено какъв брой точки въвеждам или какъв брой минути играя, само че в действителност да съм си на мястото и да се усещам добре. А в Детройт това нещо ми беше плитко, не можех да го чувствам. Просто бях доста млада. Може би, в случай че можех да се върна в WNBA, бих го направила след 30.
- Франция, Гърция, Турция и Словакия са страните, в които играеш – къде се усещаше най-добре? Кой бе тимът, с който реализира най-хубави резултати? Къде беше най-добре призната?
- Навсякъде съм била одобрявана добре, защото даже не съм имала някакви упования да бъда одобрявана за нещо или да се имам за чужденка. Да, по принцип ние сме от това потомство, което на всички места сме чужденки. Ти се котираш, тъй като отиваш там, поради качеството си на играта. Чувствала съм се удобно във Фенербахче, в Словакия, на всички места. Но тъй като останах по-дълго в Турция и към този момент бях наясно с културата, беше по-лесна транзицията. Там беше забавна динамичността, тъй като последните години играех с турски паспорт. Бях чужденка, а в действителност съм омъжена за турчин. Бях в доста забавна обстановка. Но на всички места съм одобрявана добре и на всички места съм се чувствала удобно. С Фенербахче съм печелила най-вече купи, в Словакия също. Другите тимове постоянно са били транзиционни, тъй като обичам разнообразието. Това, че съвсем всяка година съм в нов тим и с нов треньор, единствено обогатява кариерата ми. Сега разбирам скъпото на това.
- Какво не съумя да постигнеш с националния тим на България?
- Много не съм постигнала с националния тим. Писала съм и съм говорила за това. Просто преходното време, тази транзиция, която изживява България в спорта и еволюцията, която се случва сега. Националният тим е мястото, където не съм спечелила никаква купа. Това е безконечното вървене на квалификации! Не знам от какъв брой квалификации съм била част. Хубавото е, че от 17-годишна станах част от женския народен тим. Имала съм удоволствието и благосъстоянието да бъда в един тим с такива играчи като Полина Цекова, сестра ми. Те са образец, както и всички други, с които съм играла. Но става въпрос за по-голямото потомство – с Владка сме играли. За мен това е благосъстояние, одобрявам го като плюс. Работата с треньорите също. Но като организация, просто държавната политика за спорта…
- Преди 10 години реши да кажеш стоп – елементарно ли взе това решение и от какво бе подбудено то?
- Не за пръв път бях споделила стоп на баскетбола. При мен нищо не е дефинитивно. Тогава споделих стоп, тъй като мотивацията ми понижа, а имах потребност от отмора. Никога не е било дефинитивно, в никакъв случай не съм закачала кецовете и да съм споделила дотук и до момента. Аз и в този момент мога да се обуя, да вляза и да играя. Даже по-късно съм играла във Втора лига – 2013 година Преди диагнозата ми аз играех, само че беше единствено на другарски начала, с цел да оказа помощ да влезе в Първа лига турският тим на две мои приятелки. Окончателно в никакъв случай не съм споделила „ не “ на баскетбола! Той е част от мен.
- Сега като гледаш женския баскетбол у нас не ти ли е малко мъчително? Има някакво сходство на баскетбол, някакво сходство на състезание и нищо повече.
- Интересно, че по този начин го казваш. Да, това са нещата. Това е стичане на събитията, това е резултатът на това, за което ме попита за националния тим. Това е просто деградация. Но това е държавната политика за спорта, за жалост. Обичам да виждам огромната картина и да диря първопричината на нещата. За да не подценявам труда на тези девойки, които са част от тази лига и на експертите, които са в нея, бих споделила, че това е резултатът на държавната политика. Това е, което виждам. Не, не ми става мъчително. Просто виждам опция за напредък и за смяна. Точно по тази причина съм стимулирана да работя.
- Оглавяваш публичния съвет към федерацията по баскетбол. В какво се показва работата ти? По какви планове работиш?
- Да, това е един нов орган в българския баскетбол, който има цел и задача, тъй като всички ние сме запалянковци и хора, които в действителност живеят за спорта и по-специално за баскетбола и имат предпочитание да създадат смяна. Да видят тази смяна, да я изживеят, да я приложат по изобретателен метод. Това е задачата на този публичен съвет, всички сме смели. Много въпроси имаше – вие какво ще вършиме, какви сте вие, какво ще бъде в този момент? Да, разбираемо е, тъй като това е нещо ново, а всяко ново нещо идва с огромна въпросителна. И ние сме огромната въпросителна. Трудно се приема.
- Обществото е по-консервативно.
- По принцип, да и в баскетбола много се сблъсквам с това и го виждам. Но съм отворен човек. Готова съм за провокации и най-много запретнала съм крепко ръкави, а даже съм навила и панталоните. Влязла съм и с ръцете, и с краката, напълно съм вътре, само че най-много със сърцето си.
- Връщам те към нещо, което те направи още по-силна и не можем да не го споменем в това изявление – борбата ти с множествената склероза. Кога разбра за заболяването? Как се случи всичко?
- Битка не съм водила, това не е борба, това беше едно тестване, предизвикателство. Научих на 1 януари 2013 година за новогодишен подарък. Събудих се и не виждам с едното око. И оттова нататък към този момент се потегля по лекари, по обичайна медицина, алопатията, която за всички е позната и в последна сметка август месец бях публично диагностицирана с двете букви, които за мен бяха познати от диагнозата на майка ми. Това апропо ми оказа помощ, тъй като бях осведомена със положението. Но не бях осведомена това да бъде на мен.
- Зададе ли си въпроса – за какво навръх мен се случи?
- Не! Този въпрос в никакъв случай не е бил на напред във времето – за какво навръх мен! Просто си споделих – за какво това нещо ме изненада? Как по този начин не бях готова? Започнах да проверявам, да проучвам, да играя детектив, тъй като разбрах, че това не е инцидентно. Не може татко ми, майка ми и в този момент аз на ред да бъда диагностицирана с дегенеративно автоимунно положение. Затова и се записах да изучавам натурална, естествена медицина, по тази причина и я приключих, по тази причина имам и докторска степен. Просто, тъй като ми е забавно и това отвори една нова врата към алтернативата, която в действителност ми даде светлината да прекатурна всичко и да схвана себе си.
- Кои бяха хората до теб в този сложен миг?
- Семейството. Единствените хора, на които бях споделила и знаеха за диагнозата тогава, бяха брачният партньор ми и сестра ми. Други не съм желала да включа в групата на подкрепящия фактор, тъй като си мислех, че те ще ме съжаляват може би и в тяхната страст, която изпитват, аз ще се огледам и в действителност това ще ме разконцентрира. Затова избрах да споделя много по-късно, когато даже не знаех, че ще имам тези резултати.
- Какво си сподели, когато завоюва най-важния мач в живота ти досега, когато към този момент разбра, че си излекувана?
- Просто разреших на сълзите ми да текнат. Беше огромна страст, освобождение. Казах – да, всичко е допустимо! Значи, това да вярваш в себе си е окей.
- Защо реши да напишеш книги за множествената склероза? Кое те накара? Имаше ли хора, които да те питат по какъв начин съумя да преодолееш тази болест?
- Да, доста хора непрекъснато ме питат. Непрекъснато съм по отношение на такива хора. Всъщност по тази причина и написах тези книги, с цел да споделя историята си. Това не е било книга за Министерски съвет, а шерване на моята персонална история и методът, по който аз съм съумяла, с цел да мога да вдъхна вяра на хората, че всичко е допустимо. След като аз мога, значи всеки може! Да осветя една пътека.
- Сега, когато всичко това е зад тила ти, по какъв начин гледаш на дребните неща в живота?
- Пред вратата съм си поставила нещо и всякога, когато излизам от у дома, го виждам. Това е: „ Обичай и се радвай на дребните неща! “ Преди не знаех какво е да изпиташ задоволство, а в този момент намирам по какъв начин да се веселя на доста дребни неща. Това ме държи, това ме стимулира. Малките неща са постоянно най-важните. Ние мислим, че са доста дребни, а те в действителност са доста значими, те те държат. Малките неща за някои са дребни, а за други са огромни.
- Имаш три деца – някое от тях ще играе ли баскетбол или пък играе ли към този момент?
- Добър въпрос, тъй като единствено те си знаят и единствено те могат да отговорят. Дъщеря ми се занимава с езда, само че в случай че видиш физиката, всички ще кажат: „ Дайте я в залата! “ Но те самите не знаят кой какво може. Затова съм ги оставила да бъдат безусловно свободни и да показват пристрастеностите си към всичко, с цел да могат да обогатят мирогледа си. Аз съм с доста умни деца! Както постоянно – наше неприятно няма! Генерацията след 2000 година е специфична, те са наши учители. Винаги споделям, че се изучавам от децата си. Дали ще играят баскетбол? Може да ги интервюираш по някое време по-късно.
- Какво ще ни кажеш за край?
- Нищо не е дефинитивно. Преди да дойда за това изявление, си поговорих с една жена. Казах, че в действителност за мен време няма. Единственото време е тук и в този момент. Да се любуваме на дребните неща. Да се научим да бъдем това, което сме, а не това, което другите чакат от нас. Да имаме религия в себе си, да сме същински и почтени най-много към себе си. Нека бъдем здрави, само че от вътрешната страна на открито!
Източник: sportal.bg
КОМЕНТАРИ