Георги Георгиев е роден през 1991 година. Завършва средното си

Георги Георгиев е роден през 1991 година. Завършва междинното си обучение в спортно учебно заведение, след което продължава в Стопанската академия " Димитър А. Ценов ". Георги, или както е прочут в спортните среди Джопето, е някогашен народен играч на България по лека атлетика в дисциплините – 60 м и 100 м и е най-бързият българин. Той има редица триумфи на пистата - вицешампион и бронзов медалист на 60 м от Балканско състезание, първенец на България на 100 и 60 м, шампион-щафета на 4х100 м, участник на Европейското състезание в Хелзинки. По време на присъединяване си на Европейското състезание получава доста тежка травма, а видеото от надпреварата обикаля целия свят. И когато алтернативата е дали ще проходи още веднъж, Джопето демонстрира страхотна воля и след година и половина е още веднъж първенец на България и бронзов медалист от Балканското състезание.

От 2015 година е част от Тева като Медицински представител в екип Неврология, Психиатрия и Болка.

За доста хора е любопитно какъв е животът на един професионален състезател след края на кариерата му?

Това е огромна смяна за всеки един състезател. Причината е, че когато се занимаваш професионално със спорт, цялото ти всекидневие е подчинено на избрана цел. Изведнъж това се трансформира и би трябвало бързо да се приспособиш и да излезеш от рутината си. Определено е сложна смяна, защото се отказваш от нещо, което доста обичаш, с което си зает от дете и затваряш една страница от живота си, която знаеш че в никакъв случай няма да се върне.

Как запълваш празнината от тази пристрастеност към спорта и адреналина от надпреварата?

След като завърших с моята професионална кариера се отдадох на фитнес. Бях много непрекъснат - упражнявах 5 пъти в седмицата. Знам, че е доста, само че очевидно ми беше сурогат. И най-странното е, че откакто започнах с фитнеса, имаше интервал от към 2 години, в който не съм бягал въобще. Знаех, че в случай че стартира да тичам това ще ми върне още веднъж желанието да се състезавам, а към този момент бях решил изрично да приключа спортна активност.

Ще те върна към един противен миг за теб – ужасната травма на Европейското в Хелзинки. Какво се случи?

Да, това събитие предопредели моя път в атлетиката, а точно че няма да мога да реализира върхов резултат или връх на България на 100 метра. През 2012 година станах републикански първенец на 100 м с време 10,32 секунди в Сливен, на което съревнование участваше и рекордьорът на Азия - Самуел Франсис (Катар) и съумях да го победя за повторно. На идващия ден от надпреварата бягах на 200 м и още в сериите получих разтежение на задното бедро и се контузих, а до Европейското състезание оставаха 10 дни. Останах в Сливен една седмица, в което време върших извършения и леко разбягване с концепцията да се възстановя, но и да не изгубвам форма. Няколко дни преди заминаването се усещах много по-добре и това ми върна вярата за положително показване на Европейското. Така пристигна денят на надпреварата. На загряващата писта се нещата се получаваха доста добре. Усещах, че съм много бърз, а и за мен бе доста значимо да съумея да се класирам на положително място, защото това ми беше дебют на огромно съревнование. Няма състезател, който да не се стреми към присъединяване на Европейско, Световно или Олимпиада. Точно преди да ни изведат на спортната писта усетих още веднъж болежка. Дилемата беше ужасна – да вземам участие или да се откажа. С моя треньор Валя Демирева се разбрахме въпреки всичко да пускам и да спра на 10-ия метър, с цел да се предпазя от по-сериозна травма. Застанах на старта и револверът гръмна. Тръгнах чудесно, бях измежду първите трима и адреналинът ме обзе. Усещах, че съм на път да сбъдна една от фантазиите си. Не послушах напътствията на треньора ми и продължих да форсирам. Между 50-ия и 60-ия метър получих скъсване на заден бедрен мускул. Започнах да куцукам и тъкмо преди финалната линия, към този момент съвсем бях спрял. Паднах напред протягайки десния си крайник и той се огъна. После разбрах, че гледката е била ужасна. Усетих, че съм направил огромна пакост. Изкараха ме на носилка и за по-малко от 30-ина минути се озовах в болничното заведение, където незабавно ме пое известния финландски хирург проф. Юки Толикура. Направиха ми резонанс и се откри разкъсване на предни кръстни връзки, Ко-латерална връзка и отлепяне на подбедрицата. Тогава си помислих: „ Това е краят. Повече няма да мога да тичам “. Видеото от това тичане и травмата ми е било въртяно в цяла Европа дълго време след надпреварата. Гледал съм го и аз, само че това е към този момент минало.

Последващите прогнози са били, че битката по възобновяване ти е да продължиш да вървиш, а за спортуване изобщо не е ставало въпрос. Но тази прогноза не се сбъдва и ти ставаш републикански първенец единствено две години по-късно. Как го направи?

Няколко дни след травмата се прибрах в България с помощник и в инвалидна количка. На летището ме чакаха доста хора, публицисти и несъмнено, майка ми. Тя беше извънредно обезпокоена, което е обикновено за всеки родител. Затова отхвърлих да сляза с инвалидната количка от самолета, даже и единствено, с цел да й спестя тази панорама. На идващия ден бях на обзор при един от водещите експерти в региона на коленната хирургия. Той ми изясни, че контузията е огромна и упованието след интервенцията е да мога да вървя, само че не и да спортувам. „ Да спортуваш и да продължиш с бягането - изрично не помни “, ми сподели той и тези думи ме унищожиха. Веднага потърсих друго мнение – доктор Иван Василев удостовери, че контузията е извънредно сериозна, само че имаше вяра, че в случай че всичко върви добре с възобновяване ми, ще мога вероятно да се върна още веднъж на пистата. Това беше всичко, което желаех да чуя и взех решение, че даже да има най-малък късмет, аз съм задължен да се възползвам от него. След 20-ина дни ме оперира, а възобновяване стартира незабавно след интервенцията. Беше доста сложен развой, процедурите бяха два пъти дневно заран и след обяд, всеки ден в продължение на 6-7 месеца. На 11-ия месец участвах в съревнование, на което бягах с огромен боязън. Още на идната година станах още веднъж републикански първенец на 60 м и взех бронз от Балканско състезание.

Какви уроци научи от спортната си кариера и по какъв начин ги прилагаш в работата си в този момент?

Спортът ме научи на неизменност, отдаденост, всеотдайност, дисциплинираност и гонене на задачите си. Също по този начин ме научи, че с изключение на конкуренция в спорта, има и голямо почитание. Винаги съм се опитвал в работата си в този момент, уповавам се сполучливо, да подобавам с нужната почтителност.

Вече 10 години си в Тева като медицински представител. Как стартира?

В годината, в която се отхвърлих от спорта аплайвах в Тева. Бях утвърден и започнах в отдел Неврология, Психиатрия и Болка. Тогава завършвах и второто си обучение по компетентност „ Рехабилитация “ в Медицински лицей „ Йорданка Филаретова “. Винаги съм преследвал високите цели и това бе повода да потърся още веднъж висока цел. Състезателният дух да бъдеш измежду първите, се предава и в живота. Затова се насочих към компания със стандарти от най-високо равнище във всяко едно отношение – професионализъм, имидж, отношение към чиновниците си. Тева дава отговор на всичките тези стандарти.

Какво помниш от първите си дни в Тева?

Първите ми дни бяха доста забавни, тъй като сферата не беше добре позната за мен. А и внезапно попаднах в огромна компания с доста хора и отдели. Имаше прилив на адреналин от непознатото, възприятие, което се изпитва преди да застанеш на стартова позиция на пистата за тичане. Задавах си същите въпроси: „ Ще съумея ли? Ще се оправя ли? “. Но когато видиш отсреща си усмихнати и положителни хора – оптимизмът те обзема. Екипът ме посрещна доста сърдечно и бързо ме вкара в работния развой. В големите компании се следи нещо любопитно – доста хора, само че пък има топло отношение измежду сътрудниците. Поне при нас е по този начин. Имаше провокации, само че ги одобрявах умерено и дори нямах самообладание за нови. Самият факт, че към този момент 10 години съм част от тази компания приказва красноречиво.

Какво ти дава работата в Тева и намираш ли общо със спорта?

Работата ми е обвързвана с всекидневно предизвикателство, задоволство, както и задача. Защото задачата на Тева е да дава здраве, да вдъхва кураж, да дава късмет. Аз и целият ни екип сме целеустремени в тази задача. За сътрудниците си мога да кажа, че са невероятни експерти с голям опит, който е скъп, и от който се изучавам. Не спирам да абсорбирам нови неща непрекъснато. В чисто човешки проект съзнавам чудесно какъв брой е значимо да вдъхваш доверие и да помагаш. Особено, когато индивидът насреща е обезпокоен, се стремя да вдъхна кураж, тъй като съм минал през най-тежкото за един състезател и съм се преборил. Знаете ли какво е удовлетворението да получиш противоположна връзка, че си вдъхнал сили или оказал помощ на някой? Усещането, че си дал нещичко от себе си, с цел да окажеш помощ на чужд – би трябвало да се изпита, с цел да се опише. С две думи казано – извънредно прелестно. Защото човек има потребност от най-голяма поддръжка тогава, когато всичко наподобява невероятно. Изпитал съм го персонално, а в този момент имам опцията да предавам поддръжката и помощта си посредством работата ми в Тева. А що се отнася до това какво е общото?! Както в спорта се стремиш да се подобряваш за всяко едно съревнование, и да даваш все по-добри резултати, по този начин е и в Тева. Компанията надгражда с всяка минала година, преследва по-високи резултати и се стреми към водачеството в световен мащаб. Аз пък се стремя да оказвам помощ на повече хора.

Посланието ти към сътрудниците?

Всеки един от нас е част от нещо по-голямо. С напъните, концепциите и отдадеността си, ние освен реализираме цели - ние градим доверие, триумфи и бъдеще. Нека продължим да даваме най-хубавото от себе си, да се поддържаме и вървим напред дружно. Успехът ни стартира с вярата в нашите благоприятни условия. Нека бъдем дружно за по-добро здраве.