Украйна. Полигонът „Яворов“
Георги Борисов е стихотворец, есеист, преводач и редактор на списание " Факел ".
Тази заран въздушно-космическите сили на РФ изстреляли 30 ракети от аеродрума си в Саратов на река Волга против военния полигон край град Яворов. Този полигон е още от руско време, а от 1995-а на територията му се организират интернационалните учения „ Щит на мира “ в границите на програмата на НАТО „ Партньорство за мир “. Полигонът е прочут като Международен център за мир и сигурност и е единствено на 20 км от Полша и на някакви си 30 от Лвов.
Убити са 35 и ранени 134 души.
До този час – 13.00 – на 13 март 2022 година
Не можах да се сдържа и взех решение да предложа на българските читатели фрагмент от книгата „ Хиатус. Пътешествие до пъпа на Земята и назад “, поставена под щемпел от известно българско издателство, чието име няма да загатна, с цел да може въпреки всичко да излезе един ден. Написах я в съавторство с огромния съветски белетрист Анатолий Корольов, а този мой фрагмент от нея е от 2019 година.
ХИАТУС. До пъпа на Земята и назад
…Защото аз скоро в Русия няма да стъпя!
Просто не изпитвам предпочитание. Там съветската Дума на всеки работен час приема по един забранителен закон, а президентите получават доживотен имунитет, даже в случай че в разцвета на силите си или в разгара на мандата инцидентно гръмнат дамите си – като мъчително мнителният грузинец Джугашвили, да речем. Градовете и селата гъмжат от задгранични сътрудници и за всичко в Русия е отговорна Америка – от тровенето с „ Новичок “ и сухия режим в изтрезвителните до зловонните сметища край разрушените пътища и багра в трудово-изправителните лагери, където също е цялостно с задгранични сътрудници, освен това хомосексуалисти.
Във въпросния Литературен институт, в който Анатолий Корольов към този момент беше доцент и водеше креативен семинар по прозаичност („ уъркшоп по изобретателно писане “, с цел да бъда по-ясен за днешните начинаещи създатели на бестселъри), бях изкарал цяла петилетка като студент. Докато един ден, 40 години по-късно, от които 30 прекарах над техни ръкописи в списание „ Факел “, руснаците взеха решение да ме поканят. Присъдили ми специфичната премия на Фонда „ Елцин “ „ за принос в доближаването и развиването на традициите на съветската просвета отвън границите на Руската федерация”.
Беше средата на април 2015-а и на летището не ме посрещна никой от уредниците. Добре, че към този момент бяха пуснали експреса от Шереметиево до Белоруската гара и че там ме чакаше с колата си различен правилен другар и деец на словото – разсъдливият сатирик Евгений Попов*. Валеше дъжд, който преминаваше в влажен сняг и се стелеше на езера по необятния колкото самия проспект тротоар. След къса директива за утрешното празненство Женя ме настани в стаята и като се увери, че съм задоволително отпаднал, с цел да не хукна нанякъде, ме остави с опаковка „ напълно безвредни “ успокоителни на „ билкова основа “. Едва изчаках да си тръгне и изскочих с празна раница да диря хранителен магазин. Закусвалня или уютно заведение за разтоварване в близост нямаше да намеря.
Макар и ранен следобяд беше почнало да се смрачава и от двете страни на проспекта към този момент палеха грамадните неонови витрини на магазини за мебели, порцелан, артикули за бита, минах даже около един блестящ куб от алуминий и стъкло с подредени по конец леки коли вътре, вносни до една и пъстри като тропически риби в аквариум на Световната банка. В началото заобикалях – къде на пръсти, къде на пети – локвите, най-после подкарах, без да си виждам в краката. Спрях да запитвам един от редките минувачи – мокра до кости госпожица с алено чадърче в ръка – да не би да съм объркал посоката и какъв брой още има до магазина, тя радостно закима: да, да, натам е, на две крачки е. Продължих слепешком в хлъзгавата лапавица, само че нито някоя най-обикновена бакалия, нито връщане обратно имаше. Ругаех на разум и се чудех къде тук вървят за самун и мляко хората зад прозорците, вградени като урни в безкрайните жълтозелени стени на блоковете по проспекта. Не знам какъв брой крачки съм извървял, хиляди несъмнено, до момента в който не се озовах в приказна пещера на блестящ супермаркет без нито един покупател в него. Помислих си, че е поради времето, само че последователно започнах да свестявам се.
По сергиите лежаха в лакирани кошници или на цели купчини преди малко откъснати банани и десертно италианско грозде, мандарини от Мароко, кървавочервени портокали и сочни аржентински лимони, грейпфрути от Флорида, бодливи ананаси и кадифено индийско манго, китайско и брюкселско зеле, клончета култивиран домати от Холандия, къдрави като пинии броколи, сандъчета със стриди от Нормандия… Край бутилките с бира – от най-прочутите немски и чешки до изцяло незнайните ми турски и японски марки – минах със затворени очи. И популярност Богу, тъй като на нито един от рафтовете нямаше да видя позната от студентските години марка, някоя светла Жигульовска или тъмна Балтика; нито пък мярнах за момент измежду десетките типове камамбер, чедър и ементал обичаното топено сирене „ Дружба “ за 23 копейки, огромно колкото кутия кибрит и като него избавително за всеки уединен странник в Русия. Какво оставаше за парче черен орловски хляб…
Въртях се като насън сред щандовете и пълнех раницата с изцяло ненужни артикули. Малко преди да стигна до касите, взех решение да надникна в отдела за спиртни питиета. Дали взех решение, или бях неудържимо привлечен от северните сияния на бутилките зад витрините от бронирано стъкло, е различен въпрос. Отделът беше самостоятелен в уместно за задачата помещение и пред строените за вечерна инспекция шишета водка в парадни униформи се възвисяваше възвишен бюст на Петър Велики във тип на бутилка. Бях изцяло зашеметен и на крачка от непоправимия завършък на първата ми нощ в Москва. Между витрините стояха разкрачени и щракаха с ключодържатели двама охранители, непроницаеми като гвардейци пред мавзолея на Ленин. Понечих да прекрача, само че те ме изгледаха по този начин, че замръзнах. Обърнах се доста постепенно кръгом и с раницата на тил деликатно се насочих към касите. Платих космична за елементарния деец, само че търпима за предстоящ лауреат сума и се прибрах в хотела. Бях твърдо решил да не се обаждам на никакви другари и до връчването на премията в хотел „ Президент “ на идната вечер да не си депозирам носа навън; плашеше ме този безчовечен мегаполис и ме караше да се усещам безсилен като дъртак, попаднал в друго измерение. Бях споделил това свое чувство със суровия Павел Васев, оглавил неотдавна Българския културен институт в Москва, и той ме поряза: „ Да, Георги, прав си, тук по улиците чужденците ги колят! “. Знаех, че процентът да бъда пребит някъде из центъра на София е надалеч по-висок, само че за какво да укривам: боязън ме беше – първо от себе си, след това да не се подхлъзна някъде, и в двата смисъла на тази дума. Проверих дали добре съм заключил вратата и пуснах тв приемника.
Даваха вести. Украйна и Съединени американски щати организираха взаимни военни учения на Яворовския полигон. Кой – Яворовския? Помислих, че ми се е счуло или аз оглушавам и усилих звука. Американците още веднъж се държаха като господари на света и дрънкаха с оръжие против Русия, освен това най-нагло, под носа ѝ. Абе тия хора не си ли даваха сметка, че с едно натискане на копчето ще изчезнат от лицето на Украйна с всичките им там платени и неплатени сътрудници, или си мислят, че ще им цепим басмата?! Не си ли спомнят какво им рече право в очите самият Путин незабавно след преврата в Киев: по какъв начин бил на ръба да приведе в бойна подготвеност и нуклеарните сили! Говорителят повтори и този път ясно чух: Яворовският полигон. Обля ме топла вълна на признателност към братята украинци от Тарас Шевченко до Сергий Жадан и Юрий Андрухович – да нарекат цялостен полигон на името на нашия Яворов, поетически талант и герой за освобождението на българска Македония от турците! Разположих се пред тв приемника и колкото и да бях изтощен, започнах да променям каналите. Сменях и хвърлях по някой различен взор към вратата: май в действителност бях попаднал в друго измерение, полузабравено, само че до болежка познато още от студентските ми години. Политици и необятно известни общественици, елементарни трудови хора и хора на изкуството, някои от които даже персонално познавах, именити дисиденти и хора на властта с нескривана ненавист и правоверен яд плюеха Америка, отговорна за всички мръсотии по планетата и в гордото им родно място. Стори ми се даже, че някакъв невнимателен кавказец с брада до гърдите я назова Големият шейтан, за международен стражар да не приказваме, този изхабен израз от времето на студената война множеството събеседници избягваха, най-много тъй като Америка към този момент не притежаваше същата мощност да ръководи света и Русия…
Не се прави, че не ме чуваш, Толя!
*За мое учудване – и на ред други мои сътрудници, измежду които и Корольов, – Евгений Попов подписа позорното послание на съветските писатели „ Кой желае жертви “ в отбрана на „ специфичната военна интервенция на съветската войска в Донбас и на територията на Украйна “. Може би в качеството си на президент на съветския ПЕН-център, на който той застана отпред през 2016 година, откакто Андрей Битов се отхвърли от поста си. Битов несъмнено в гроба ще се обърне, в случай че научи каква позиция е заел наследникът му, преди време той беше подписал намерено писмо против анексирането на Крим. А Попов е измежду основателите на именития сборник „ Метропол “ дружно с Аксьонов, Виктор Ерофеев и упоменатия Битов, създател и помощник на не по-малко именитото у нас сп. „ Факел “. Явно нещо доста ужасно става в Русия и то към този момент пълзи към България, веднага като такива чисти другари и писатели-дисиденти, преследвани дълги години от Комитет за Държавна сигурност (на СССР), през днешния ден се афишират отбрана на един някогашен негов чиновник. При състояние, че неведнъж са заявявали: „ При всевъзможни условия и изключително по време на война творбите на изкуството не би трябвало да служат на национални и политически пристрастености. “ А в писма до мен са споделяли: „ Всички политици у нас са мошеници и аз не желая да имам никаква работа с тях! “
Тази заран въздушно-космическите сили на РФ изстреляли 30 ракети от аеродрума си в Саратов на река Волга против военния полигон край град Яворов. Този полигон е още от руско време, а от 1995-а на територията му се организират интернационалните учения „ Щит на мира “ в границите на програмата на НАТО „ Партньорство за мир “. Полигонът е прочут като Международен център за мир и сигурност и е единствено на 20 км от Полша и на някакви си 30 от Лвов.
Убити са 35 и ранени 134 души.
До този час – 13.00 – на 13 март 2022 година
Не можах да се сдържа и взех решение да предложа на българските читатели фрагмент от книгата „ Хиатус. Пътешествие до пъпа на Земята и назад “, поставена под щемпел от известно българско издателство, чието име няма да загатна, с цел да може въпреки всичко да излезе един ден. Написах я в съавторство с огромния съветски белетрист Анатолий Корольов, а този мой фрагмент от нея е от 2019 година.
ХИАТУС. До пъпа на Земята и назад
…Защото аз скоро в Русия няма да стъпя!
Просто не изпитвам предпочитание. Там съветската Дума на всеки работен час приема по един забранителен закон, а президентите получават доживотен имунитет, даже в случай че в разцвета на силите си или в разгара на мандата инцидентно гръмнат дамите си – като мъчително мнителният грузинец Джугашвили, да речем. Градовете и селата гъмжат от задгранични сътрудници и за всичко в Русия е отговорна Америка – от тровенето с „ Новичок “ и сухия режим в изтрезвителните до зловонните сметища край разрушените пътища и багра в трудово-изправителните лагери, където също е цялостно с задгранични сътрудници, освен това хомосексуалисти.
Във въпросния Литературен институт, в който Анатолий Корольов към този момент беше доцент и водеше креативен семинар по прозаичност („ уъркшоп по изобретателно писане “, с цел да бъда по-ясен за днешните начинаещи създатели на бестселъри), бях изкарал цяла петилетка като студент. Докато един ден, 40 години по-късно, от които 30 прекарах над техни ръкописи в списание „ Факел “, руснаците взеха решение да ме поканят. Присъдили ми специфичната премия на Фонда „ Елцин “ „ за принос в доближаването и развиването на традициите на съветската просвета отвън границите на Руската федерация”.
Беше средата на април 2015-а и на летището не ме посрещна никой от уредниците. Добре, че към този момент бяха пуснали експреса от Шереметиево до Белоруската гара и че там ме чакаше с колата си различен правилен другар и деец на словото – разсъдливият сатирик Евгений Попов*. Валеше дъжд, който преминаваше в влажен сняг и се стелеше на езера по необятния колкото самия проспект тротоар. След къса директива за утрешното празненство Женя ме настани в стаята и като се увери, че съм задоволително отпаднал, с цел да не хукна нанякъде, ме остави с опаковка „ напълно безвредни “ успокоителни на „ билкова основа “. Едва изчаках да си тръгне и изскочих с празна раница да диря хранителен магазин. Закусвалня или уютно заведение за разтоварване в близост нямаше да намеря.
Макар и ранен следобяд беше почнало да се смрачава и от двете страни на проспекта към този момент палеха грамадните неонови витрини на магазини за мебели, порцелан, артикули за бита, минах даже около един блестящ куб от алуминий и стъкло с подредени по конец леки коли вътре, вносни до една и пъстри като тропически риби в аквариум на Световната банка. В началото заобикалях – къде на пръсти, къде на пети – локвите, най-после подкарах, без да си виждам в краката. Спрях да запитвам един от редките минувачи – мокра до кости госпожица с алено чадърче в ръка – да не би да съм объркал посоката и какъв брой още има до магазина, тя радостно закима: да, да, натам е, на две крачки е. Продължих слепешком в хлъзгавата лапавица, само че нито някоя най-обикновена бакалия, нито връщане обратно имаше. Ругаех на разум и се чудех къде тук вървят за самун и мляко хората зад прозорците, вградени като урни в безкрайните жълтозелени стени на блоковете по проспекта. Не знам какъв брой крачки съм извървял, хиляди несъмнено, до момента в който не се озовах в приказна пещера на блестящ супермаркет без нито един покупател в него. Помислих си, че е поради времето, само че последователно започнах да свестявам се.
По сергиите лежаха в лакирани кошници или на цели купчини преди малко откъснати банани и десертно италианско грозде, мандарини от Мароко, кървавочервени портокали и сочни аржентински лимони, грейпфрути от Флорида, бодливи ананаси и кадифено индийско манго, китайско и брюкселско зеле, клончета култивиран домати от Холандия, къдрави като пинии броколи, сандъчета със стриди от Нормандия… Край бутилките с бира – от най-прочутите немски и чешки до изцяло незнайните ми турски и японски марки – минах със затворени очи. И популярност Богу, тъй като на нито един от рафтовете нямаше да видя позната от студентските години марка, някоя светла Жигульовска или тъмна Балтика; нито пък мярнах за момент измежду десетките типове камамбер, чедър и ементал обичаното топено сирене „ Дружба “ за 23 копейки, огромно колкото кутия кибрит и като него избавително за всеки уединен странник в Русия. Какво оставаше за парче черен орловски хляб…
Въртях се като насън сред щандовете и пълнех раницата с изцяло ненужни артикули. Малко преди да стигна до касите, взех решение да надникна в отдела за спиртни питиета. Дали взех решение, или бях неудържимо привлечен от северните сияния на бутилките зад витрините от бронирано стъкло, е различен въпрос. Отделът беше самостоятелен в уместно за задачата помещение и пред строените за вечерна инспекция шишета водка в парадни униформи се възвисяваше възвишен бюст на Петър Велики във тип на бутилка. Бях изцяло зашеметен и на крачка от непоправимия завършък на първата ми нощ в Москва. Между витрините стояха разкрачени и щракаха с ключодържатели двама охранители, непроницаеми като гвардейци пред мавзолея на Ленин. Понечих да прекрача, само че те ме изгледаха по този начин, че замръзнах. Обърнах се доста постепенно кръгом и с раницата на тил деликатно се насочих към касите. Платих космична за елементарния деец, само че търпима за предстоящ лауреат сума и се прибрах в хотела. Бях твърдо решил да не се обаждам на никакви другари и до връчването на премията в хотел „ Президент “ на идната вечер да не си депозирам носа навън; плашеше ме този безчовечен мегаполис и ме караше да се усещам безсилен като дъртак, попаднал в друго измерение. Бях споделил това свое чувство със суровия Павел Васев, оглавил неотдавна Българския културен институт в Москва, и той ме поряза: „ Да, Георги, прав си, тук по улиците чужденците ги колят! “. Знаех, че процентът да бъда пребит някъде из центъра на София е надалеч по-висок, само че за какво да укривам: боязън ме беше – първо от себе си, след това да не се подхлъзна някъде, и в двата смисъла на тази дума. Проверих дали добре съм заключил вратата и пуснах тв приемника.
Даваха вести. Украйна и Съединени американски щати организираха взаимни военни учения на Яворовския полигон. Кой – Яворовския? Помислих, че ми се е счуло или аз оглушавам и усилих звука. Американците още веднъж се държаха като господари на света и дрънкаха с оръжие против Русия, освен това най-нагло, под носа ѝ. Абе тия хора не си ли даваха сметка, че с едно натискане на копчето ще изчезнат от лицето на Украйна с всичките им там платени и неплатени сътрудници, или си мислят, че ще им цепим басмата?! Не си ли спомнят какво им рече право в очите самият Путин незабавно след преврата в Киев: по какъв начин бил на ръба да приведе в бойна подготвеност и нуклеарните сили! Говорителят повтори и този път ясно чух: Яворовският полигон. Обля ме топла вълна на признателност към братята украинци от Тарас Шевченко до Сергий Жадан и Юрий Андрухович – да нарекат цялостен полигон на името на нашия Яворов, поетически талант и герой за освобождението на българска Македония от турците! Разположих се пред тв приемника и колкото и да бях изтощен, започнах да променям каналите. Сменях и хвърлях по някой различен взор към вратата: май в действителност бях попаднал в друго измерение, полузабравено, само че до болежка познато още от студентските ми години. Политици и необятно известни общественици, елементарни трудови хора и хора на изкуството, някои от които даже персонално познавах, именити дисиденти и хора на властта с нескривана ненавист и правоверен яд плюеха Америка, отговорна за всички мръсотии по планетата и в гордото им родно място. Стори ми се даже, че някакъв невнимателен кавказец с брада до гърдите я назова Големият шейтан, за международен стражар да не приказваме, този изхабен израз от времето на студената война множеството събеседници избягваха, най-много тъй като Америка към този момент не притежаваше същата мощност да ръководи света и Русия…
Не се прави, че не ме чуваш, Толя!
*За мое учудване – и на ред други мои сътрудници, измежду които и Корольов, – Евгений Попов подписа позорното послание на съветските писатели „ Кой желае жертви “ в отбрана на „ специфичната военна интервенция на съветската войска в Донбас и на територията на Украйна “. Може би в качеството си на президент на съветския ПЕН-център, на който той застана отпред през 2016 година, откакто Андрей Битов се отхвърли от поста си. Битов несъмнено в гроба ще се обърне, в случай че научи каква позиция е заел наследникът му, преди време той беше подписал намерено писмо против анексирането на Крим. А Попов е измежду основателите на именития сборник „ Метропол “ дружно с Аксьонов, Виктор Ерофеев и упоменатия Битов, създател и помощник на не по-малко именитото у нас сп. „ Факел “. Явно нещо доста ужасно става в Русия и то към този момент пълзи към България, веднага като такива чисти другари и писатели-дисиденти, преследвани дълги години от Комитет за Държавна сигурност (на СССР), през днешния ден се афишират отбрана на един някогашен негов чиновник. При състояние, че неведнъж са заявявали: „ При всевъзможни условия и изключително по време на война творбите на изкуството не би трябвало да служат на национални и политически пристрастености. “ А в писма до мен са споделяли: „ Всички политици у нас са мошеници и аз не желая да имам никаква работа с тях! “
Източник: clubz.bg
КОМЕНТАРИ