Геноцидът не е събитие; вие не просто се събуждате една

Геноцидът не е събитие; вие не просто се събуждате една заран и стартирате да унищожавате цялостен народ изведнъж. Геноцидът е процес; би трябвало да работите по пътя си към него.

И като всички процеси, геноцидът има своите стадии – общо 10 стадия, в случай че би трябвало да се позовем на листата, направен от доктор Грегъри Стантън, президент-основател и ръководител на Genocide Watch, организация, която прави тъкмо това, подсказва името му.

Един от тези стадии е дехуманизацията. Това е значимо, тъй като осъществяването на геноцид не е лесно; убийството на мъже, дами и деца на хиляди има наклонност да се отрази на душeвността, карайки човек може би да се сблъска с всевъзможни неуместни въпроси, да се опълчи на всевъзможни нежелани мисли, които нахлуват даже в най-затворените мозъци като единични шпиони, промъкващи се в добре охранявана цитадела.

Тези, които натискат спусъка против деца, тези, които хвърлят бомби в учебни заведения и лечебни заведения, в края на краищата евентуално са също толкоз хора, колкото и тези, които убиват. Как тогава, пита се, спят през нощта? Как не виждат кръвта по ръцете си всеки миг, когато се разсънят, като лейди Макбет, скитаща се из залите на замъка Дънсинейн?

Отговорът е прост; вие живеете с това, като се убеждавате, че убитите в действителност не са хора или най-малкото не толкоз хора, колкото сте вие. Ако вършиме това вярно и неведнъж, сполучливо ще се убедите, че убийството не е убийство; това е надзор на вредителите.

Дехуманизацията би трябвало да бъде непрестанен развой, протичащ по едно и също време с действителното заличаване, тъй като, разбирате ли, би трябвало да убедите освен вашата лична аудитория, само че и държавните управления и обществеността на страните, които въоръжават, подкрепят, подбуждат и в някои случаи ви поддържат, до момента в който се занимавате с вашия кървясъл, само че нужен бизнес. Това става все по-трудно, защото изкормените бебета се натрупат в дворовете на обсадените лечебни заведения, до момента в който чувалите за трупове задушават улиците и до момента в който светът предава онлайн апокалипсиса на смарт телефони.

В този подтекст би трябвало да се гледа скандалната подигравка на Washington Post от предходната седмица.

На 6 ноември, когато Израел продължи умишленото и непосредствено ориентиране към цивилни в Газа в пекарни, лечебни заведения и домове, като в същото време ясно разгласи желанието си да изкорени палестинците, The Washington Post разгласява подигравка, озаглавена „ Човек Щитове ”.

Карикатурата изобразява мъж със свиреп черти в мрачен, раиран костюм, върху който е изписано Хамас с удебелени бели букви. Комично огромният му нос стърчи отдолу под хлътнали очи, увенчани с пухкави вежди. Той има няколко деца и типично безпомощна на тип арабска жена, облечена в абая, вързана за тялото му. Отляво има палестинско знаме, а отдясно отчасти изображение на Ал-Акса и, несъмнено, маслена лампа. Само при положение, че символиката не е задоволително ясна. Карикатурата дава отговор на доста условия. В своето удивително проучване върху дехуманизацията ученият Ник Хаслам написа, че измежду категориите на дехуманизация посредством облици са изобразяването на врага като вандал, нарушител и тормозител на дами и деца.

Възмущението беше неотложно и ефективно; откакто отстрани карикатурата, редакторът на публицистичната страница, Дейвид Шипли, написа в записка до читателите, че въпреки да е виждал рисунката чисто като „ подигравка “ на „ съответен представител на Хамас “, възмущението го е убедило, че е „ пропуснал нещо надълбоко и разделящо ”.

Наистина Дейвид не е отговорен. Подобно на толкоз доста хора по света, той е израснал с медийни и кино изображения на арабите с кухи носове като тромави шейхове, тромави бандити или брутални (и тромави) фанатици. Това е феномен, за който създателят Джак Шахин написа в детайли в книгата си Reel Bad Arabs: Как Холивуд ругатни хора, която по-късно беше превърната в документален филм.

Връщайки се към карикатурите, арабите не са единствените, които получават това отношение – надалеч не е по този начин. Нацистка Германия беше цялостна с изображения (те са единствено на едно търсене в Google), които изобразяваха евреите по съвсем същия метод: очите им са като мъниста, а носовете им са извити или изпъкнали, от време на време и двете. Всички точно изчислени да провокират омерзение у фена, да отделят праведните „ нас “ от зверските „ тях “.

Погледнете незадълбочено антияпонските пропагандни карикатури през Втората международна война, някои рисувани от не какъв да е, а от известния детски публицист доктор Сюс, и ще видите, че се ползват същите техники. Антиирландските карикатури, оповестени в Обединеното кралство и Съединени американски щати в края на 19 век, също изобразяват ирландските имигранти като зверове, а чернокожите американци – или чернокожите хора като цяло – към момента се оказват изобразявани като маймуни или маймуни. Целта е толкоз елементарна, колкото и подла и ефикасна: да се свърже характера с външния тип и по-късно да се подсигурява, че външният тип е непоносим.

Нацистите отидоха крачка по-далеч, несъмнено, и рутинно изобразяваха евреите като плъхове с (едва) човешки лица, които тичат пред прочистващата арийска метла. Доказвайки, че класиката в действителност в никакъв случай не излиза от мода, през 2015 година Daily Mail извади страница от книгата на Гьобелс, като изобрази плъхове, които тичат в Европа дружно с силуети на мюсюлмански мигранти, които носят тюрбани и AK-47. Единствената забележима жена, несъмнено, беше съответно забулена и носеше абая. Но най-малко Daily Mail не показа действителните мигранти като плъхове, като по този метод изцяло ги дехуманизира.

Тази чест се пада не на различен, а на Майкъл Рамирес, двукратният притежател на премията „ Пулицър “, който нарисува карикатурата „ Човешки щитове “ на Washington Post. През 2018 година, същата година като палестинския Велики марш на завръщането – когато израелски снайперисти убиха 266 невъоръжени протестиращи и осакатиха още десетки хиляди – господин Рамирес счете за подходящо да нарисува подигравка, показваща вълна от плъхове, носещи палестински флагове и под обстрел, хвърлят се от канара, до момента в който упрекват Израел за ориста си. Ясно е, че това също е нещо „ надълбоко и разделящо “, което The Washington Post наподобява някак си е пропуснал.

Възгледите, изразени в тази публикация, са лични на създателя и не отразяват безусловно публицистичната позиция на Al Jazeera.