Сто години от рождението на генерал Владо Тодоров - Моите варненски срещи с него
Генерал-лейтенант Владимир (Владо) Тодоров Николов е роден на 30 август 1925 година в село Мокрен, община Котел, Сливенска област. Основното си обучение приключва в родното си село, а гимназия в Котел. Активен член на Работническия юношески съюз (РМС), изключен по политически аргументи от гимназията. През 1943 година е укривател на сливенския партизански отряд „ Съби Димитров “, преименуван след това на „ Смърт на фашизма “, за което е задържан, инквизиран и наказан на 15 години отнемане от независимост. От Сливенския затвор излиза на 9 септември 1944 година и става учредителен секретар на РМС в Котел. От 1947 година работи в контраразузнавателните органи на Държавна сигурност в Бургас, Варна, Добрич и София. През 1952 година приключва едногодишна школа на Комитет за Държавна сигурност (на СССР), а през 1964 година Академията за публични науки в Москва. От 1965 година работи във външнополитическото разузнаване. През 1968 година е изпратен на задгранична работа във Федерална Република Германия под прикритието на консул във Франкфурт на Майн. От 1972 година е зам.-началник, от 1977 година първи зам.-началник, а от 1986 – 1990 година шеф на Първо основно ръководство на Държавна сигурност. От 1976 година е генерал-майор, а от 1985 година генерал-лейтенант. Носител е на доста български и задгранични държавни оценки.
След освобождението му от разследващата работа през 1990 година ген. Тодоров е подложен на преднамерено правосъдно гонене с обвиняването, че е унищожил архивни материали, съхранявани в Държавна сигурност, на Георги Марков. През 1992 година е наказан на 10 месеца отнемане от независимост, които излежава в Софийския затвор.
Той е основател и основател на Асоциацията на разузнавачите от запаса (АРЗ), записана на 5 май 1995 година, на която става ръководител, а след отдръпването му през 2001 година – почетен ръководител. Под неговото управление Асоциацията на разузнавачите от запаса стартира да води деен публичен, обществен и културен живот, което продължава и през днешния ден, 30 години след основаването ѝ.
Почива през 2012 година, когато е изпратен с почитание и любов от стотиците разузнавачи, които са служили под негово управление и в паметта на които той остава една от светлите персони в българското външнополитическо разузнаване. За него се написаха книги, в които е отразен изключителният му принос в развиването на Първо основно ръководство. И през днешния ден в медиите и обществените мрежи се написа за живота и делото на Генерала.
х х х
С военачалник Владо Тодоров се срещнах откакто започнах работа като учител във Варненския свободен университет „ Черноризец Храбър “ през 1998 година Няколко месеца преди мен там към този момент преподаваше моят някогашен шеф от Висшия институт на Министерство на вътрешните работи ген. доцент Петко Кипров. С него се сближихме освен заради връзката ни от института, само че и тъй като издадохме дружно през 2000 година книгата „ Теория на контраразузнаването “, която се използваше и като учебник от студентите. Та той един ден ми сподели, че директно под университета е вилата на ген. Владо Тодоров, с който бяха в близки връзки и който изкарваше цялото лято на нея. И вилата, и университетът бяха съвсем на брега на морето, над местността „ Кабакум “, намираща се сред комплексите „ Златни пясъци “ и „ Св. св. Константин и Елена “. За ген. Владо Тодоров единствено знаех, че е последният шеф на Първо основно ръководство и че през 1992 година го бяха осъдили и лежа в пандиза с обвиняването, че е унищожил архивните материали на писателя Георги Марков, който умря през 1978 година в Лондон и на Запад се поде мощна антибългарска пропагандна акция, че е погубен от Държавна сигурност. Кипров ми е разказвал, че е посещавал Тодоров в пандиза, че той не се е оплаквал нито един път от присъдата и престоя в пандиза, гледал метафизичен и умерено на пребиваването си там, считал, че осъждането му е една политическа поръчка на новите ръководещи и че ще бъде оправдан (което в действителност стана през 1997 г.). Обясняваше си това негово успокоение със закалката му – той е лежал в пандиза и преди 9 септември 1944 година за антифашистка активност.
Един безоблачен летен ден Кипров ме предложения да отидем до вилата и тогава се срещнах с генерала и брачната половинка му, рускинята Лидия. Вилата бе на върха на едно стръмно място и от нейната необятна покрита тераса имаше доста хубав аспект към брега и морето. Под нея в наклонения двор растяха няколко плодни дървета и имаше дребна градина, в която отглеждаха разнообразни зеленчуци. Една дребна уличка я делеше от двора на университета.
Няма да описвам детайлности за гостоприемството на Тодоров и брачната половинка му. И за приятните мигове на терасата на чаша вино и домашни сладки. И нормално с Кипров, а от време на време самичък, го посещавах на вилата. Засичали сме се и на плажа, дружно с тяхното внуче, едно хубаво момиче, което носеше името на баба си.
Владо Тодоров бе разговорлив човек, който поддържаше доста контакти и бе посещаван на вилата от негови другари и познати през цялото лято. Това бяха локални варненци, с които той е служил 6 години като заместител регионален шеф на Министерство на вътрешните работи – Варна, или хора от София и цялата страна, основно негови сътрудници, пребиваващи на морето през лятото. Очевидно идваха да си напомнят предишното, да вземат съвет от него. Тогава разбрах, че той е основател на Асоциацията на разузнавачите от запаса (АРЗ) и неин почетен ръководител и при него идваха членове на Асоциацията, най-много новият ръководител Горан Симеонов, с цел да го видят и да съгласуват провеждани от тях мероприятия.
Естествено, че не бях от околните хора на генерала. Повече слушах каквото си говореха с Кипров. А мотиви за диалози имаше. От тях си припомням паниката им във връзка Закона за досиетата и „ осветяването “ на някогашните чиновници и сътрудници на Държавна сигурност и Разузнавателното ръководство на Министерството на националната защита. И двамата смятаха (и аз), че това е национално изменничество и ще разбие бъдещето на тези служби. Наистина повече ги слушах, само че последователно започнах да се пробвам да се вмъкна в диалозите им и най-много да чуя мнението на генерала по даден въпрос. Мисля, че той ми обърна по-голямо внимание, откакто му подарих няколко от книгите, които бях разгласил. По мотив на тях и на други мои трудове съм го питал и даже предизвикал да показа свои отзиви и визии по дадени случаи и проблеми. Ще загатна три от тях, които са ми създали по-силно усещане от тези контакти и диалози с него.
* Две-три години, през лятото, в университета идваше Владимир Костов, който придружаваше една от преподавателките. Същият Владимир Костов, който, като чиновник на разузнаването, до момента в който обитава във Франция под прикритието на сътрудник на Българската телевизия през 1977 година се разгласи за политически бежанец, издаде цялата резидентурна група и се ангажира в антибългарската активност на радио „ Свободна Европа “. Той написа книгата „ Българският чадър “, в която твърдеше, че сходно на Георги Марков Държавна сигурност се пробвала да го убие, като изстреляла сачма с отрова в тялото му, само че останал жив, тъй като отровата не му въздействала смъртоносно. След 1989 година той се върна в България и работеше като публицист на свободна процедура. Дори един ден в бюфета на университета по покана на неговата другарка седнах на тяхната маса и се срещнах с него. Аз към този момент знаех детайлности за предателската му история от книгата „ След дълго безмълвие “ на неговия резидент Димо Станков, отпечатана през 2001 година и бях описал случая през 2003 година в моята книга „ Разузнаването от древността до наши дни “. Не знам дали знаеше за това, само че нито той, нито аз в диалога ни коментирахме тази история и побързах да се разделя с с тях. След няколко дни се отбих във вилата на генерала и му споделих за неговото престояване в университета. Владо Тодоров се изненада, попита ме като какъв обитава в университета и по-късно показа, явно разчувствуван, че това е най-сериозното изменничество, осъществено от чиновник на Първо главно управление (на ДС). Заради него цялата резидентурна група е прибрана в България, а един от най-хубавите ни сътрудници във Франция е арестуван и наказан. Знаеше, несъмнено, за книгата на Станков и за неговата засегнатост от наказването му. От най-високо място са желали да го уволнят, само че управлението на Първо основно ръководство е съумяло да го избави, като са го снели от зам.-началник на ръководството в шеф на отдел. Сподели, че е имало още два случая на чиновници на ръководството, които емигрирали в чужбина, до момента в който са обитавали там под прикритие, само че те са били със слаби благоприятни условия и изобщо не може да се съпоставят с измяната на Костов. Питам го дали Костов се е опитал да откри някакви контакти с някогашните си сътрудници, споделя ми, че нито той, нито някой от някогашните разузнавачи ще му простят неговото изменничество и ще поддържат контакти с него. „ Но в полза на истината, показа той, Костов, откогато е в България и написа по вестниците, не е споделил нищо срещу службата или за нейни чиновници. Дори не се е заел с политическа активност и в своите разбори се стреми да бъде справедлив “.
* Нямаше по какъв начин да не стане въпрос на срещите ни за Георги Марков. Имах усещането, че не му се говореше доста за него. Проявих обаче малко по-голяма упоритост. Когато започнах да пиша книгата си „ Разузнаването от древността до наши дни “ (публикувана през 2003 г.), в която описвах историята с антибългарската акция във връзка гибелта на Георги Марков, взех решение да пиша за версията, че е излязъл в чужбина като сътрудник на Държавна сигурност. Отидох при генерала на вилата му, споделих тази концепция, цитирах му, че това го настояват приятелите на Марков Александър Костов и Любомир Левчев в техни книги. Казах му, че полк. Костадин Кюлюмов, с който знаех, че Тодоров се познава добре и който ми е бил шеф в Шесто ръководство и в Школата на Министерство на вътрешните работи, ми е дал да схвана, че той е бил обвързван с Държавна сигурност. Генерал Тодоров нито удостовери, нито отхвърли тази версия. Само ми сподели, че в съда Кюлюмов е признал, че Марков му е бил доверено лице. И че отново в съда Георги Апостолов, представител на БГА „ Балкан “ в Белгия, свидетелствал, че месеци преди гибелта си Георги Марков го е посетил в офиса и му споделил, че британските специфични служби го наблюдават, тъй като са го разкрили като „ майор от Държавна сигурност “ и го помолил да съобщи това на Стоян Савов – тогава зам.-министър на вътрешните работи, отговарящ за Първо основно ръководство. Попитах го дали мога да го напиша това и той ми отговори, че това е очевидна информация и мога да я употребявам както желая. Това и направих. По-късно обаче прочетох едно изявление с Георги Апостолов във в. „ Дума “ от 1998 година, от което разбрах, че при срещата си с Георги Марков, той му се е оплакал, че „... шест месеца сътрудниците на „ Ителиджънс сървиз “ са по петите му. Не мога да се отърва от тях “ и го помолил да съобщи един плик на ген. Савов и да го пита дали е получил месец преди този момент различен плик. Години по-късно, когато прегледах следственото дело на Марков в Градската прокуратура – София, открих, че Апостолов е споделил същото и пред съда.
През 2005 година журналистът Христо Христов издаде книгата си „ Убийте „ Скитник “, в която твърди на 967 страници, че физическият палач на Марков е сътрудникът на Първо основно ръководство Франческо Гулини с псевдоним „ Пикадили “, италианец с датски паспорт. Вдигна се огромен медиен звук около книгата, вървях на представянето ѝ в салона на Българска академия на науките, на който участваха доста от първите държавни и политически мъже на страната, несъмнено, главно от средите на Съюз на демократичните сили. Веднага щом отидох във Варна посетих генерала. Казах му за книгата, за представянето ѝ и за това по какъв начин се употребява за опетняване на Държавна сигурност. Генералът като че ли не обърна огромно внимание на това събитие. Беше към този момент известен за книгата. Но ми сподели две неща, които запомних. Тази информация за Пикадили не е нова. Богдан Карайотов, следователят по делото, я поддържа още от 1992 година Уведомява англичаните и датските управляващи за него, откриват къде живее и един ден на 5 февруари 1993 година го разпитват в продължение на осем часа в Дания. За да открият, че на 7 септември 1978 година той не е бил в Англия и не е допустимо на този ден да е прострелял Марков с „ чадъра “ на моста „ Ватерло “ в Лондон. Освобождават го, а той след няколко дни бяга от Дания в Белгия, оттова се устройва в Австрия, където живее до гибелта си през 2021 година Защо бяга? Оказва се, че Богдан Карайотов е носил със себе си фотокопия от персоналното му дело като сътрудник на българското разузнаване, които е раздал на присъстващите. И е имало заплаха датските управляващи да го съдят като разузнавач. „ Представяш ли си, сподели ми генерала, какво изменничество. Български следовател носи и показва на непознати специфични служби документи за български сътрудник на разузнаването. До какво проваляне сме стигнали “. Повече не го закачах, тъй като видях, че се ядоса.
През 2008 година се подвигна още веднъж огромен звук от антикомунистически сили във връзка 30 години от гибелта на Георги Марков. Повториха се за кой ли път хулите против Държавна сигурност и обвиняванията, че по персонално разпореждане на Тодор Живков е осъществено това „ ликвидиране “ от Държавна сигурност, с поддръжката на Комитет за Държавна сигурност (на СССР). Едно от изказванията бе, че интервенцията по убийството на Марков е осъществена от Първо основно ръководство под управлението персонално на ген. Владо Тодоров. Срещнах го генерала да се разхожда по уличката сред вилата и университета. Стори ми се изтощен, само че не устоях и му споделих, че би трябвало да се даде отпор на тези антибългарски нападки и че той е индивидът, който може да направи това. Кротко ми отговори, че той към този момент не контактува от години с медиите, че истината се знае и от англичаните, и от силите в страната, които поддържат обвиняванията. И че те ще не престават да крият истината и да употребяват случая за нападки против Държавна сигурност. Няма смисъл към този момент да се приказва за Марков от него и неговите някогашни сътрудници от разузнаването. Понякога мълчанието е по-добър отговор, в сравнение с опити за оборване на лъжата. „ Но, сподели ми той, виждам че се интересуваш и вълнуваш от този проблем. Ти си писмовен човек, порови се по-старателно към живота на Марков, събери всичко, което е отпечатано – и от него, и за него, до момента в който е обитавал в България и в Англия, пробвай се да стигнеш и до следственото дело, анализирай го и тогава отговори на тези нападки “. Не обърнах доста внимание на това му благопожелание. Но си спомних за него през 2016 – 2017 година, когато ме поканиха от АРЗ да напишем дружно с полк. Атанас Кременлиев книга за ген. Тодоров във връзка 5 години от гибелта му. И тогава взех решение да вмъкна в книгата една глава за случая Георги Марков, който се преплита със ориста на ген. Владо Тодоров, с цел да го защитя от несправедливите обвинявания, накърняващи неговия професионализъм, национализъм и родолюбие. А на идната 2018 година, откакто прегледах 47-те тома на българското разследване, откакто изчетох всичко, което е написано от Марков и за него, издадох книгата си „ Случаят Георги Марков “, в която към този момент доста в детайли запознавах читателите с творчеството и житието на Марков и опитите да се употребява неговата орис за една, всъщност, антибългарска акция. Книгата се посрещна с интерес, бе показана от редица медии и охулена от антикомунистите у нас. Надявам се духът на генерала да е удовлетворен от осъществяването на неговата повеля.
* През 2010 година излезе книгата на журналистката Богдана Лазарова „ Оня лист – първият погром на разузнаването “. Аферата с „ Оня лист “ беше известна на обществеността години преди този момент. Аз я бях описал в книгата си „ Речник на разузнаването и контраразузнаването “, а по-късно и в други книги и публикации. Но Богдана Лазарова на основата на достоверни документи и диалози с участници в аферата бе показала в детайли и обективно случая. Да го напомним:
На 4 февруари 1992 година Ахмед Доган посещава турското посолство в София и предава на турския дипломат документи, измежду които и така наречен „ Оня лист “, в който са посочени имената на няколко десетки чиновници от Националната разследваща работа и Разузнавателното ръководство на Министерството на защитата, които са работили под дипломатическо прикритие в разнообразни страни на света. Той обяснил на посланика, че документите ги е получил от тогавашния министър на външните работи Стоян Ганев и от Живко Попов, някогашен чиновник на Първо основно ръководство. Националната работа за сигурност открива този факт по действен път – от придружителя на Доган, който е бил неин сътрудник, и от извършени механически мероприятия. Заведено е следствено дело, защото данните в листата съставляват държавна загадка. Преди и по време на следственото дело ръководителите на страната – президентът Желю Желев, министър-председателят Филип Димитров, ръководителят на Народното събрание Стефан Савов и министърът на вътрешните работи Йордан Соколов, заемат позиция, че това е провокация на някогашната Държавна сигурност за да се дискредитират Стоян Ганев и държавното управление на Съюз на демократичните сили и да се изопнат връзките сред Съюз на демократичните сили и тогавашния негов съдружник Движение за права и свободи. Върху сътрудника – главният очевидец по делото, се оказва психическо влияние, в това число и от четиримата ръководители
След освобождението му от разследващата работа през 1990 година ген. Тодоров е подложен на преднамерено правосъдно гонене с обвиняването, че е унищожил архивни материали, съхранявани в Държавна сигурност, на Георги Марков. През 1992 година е наказан на 10 месеца отнемане от независимост, които излежава в Софийския затвор.
Той е основател и основател на Асоциацията на разузнавачите от запаса (АРЗ), записана на 5 май 1995 година, на която става ръководител, а след отдръпването му през 2001 година – почетен ръководител. Под неговото управление Асоциацията на разузнавачите от запаса стартира да води деен публичен, обществен и културен живот, което продължава и през днешния ден, 30 години след основаването ѝ.
Почива през 2012 година, когато е изпратен с почитание и любов от стотиците разузнавачи, които са служили под негово управление и в паметта на които той остава една от светлите персони в българското външнополитическо разузнаване. За него се написаха книги, в които е отразен изключителният му принос в развиването на Първо основно ръководство. И през днешния ден в медиите и обществените мрежи се написа за живота и делото на Генерала.
х х х
С военачалник Владо Тодоров се срещнах откакто започнах работа като учител във Варненския свободен университет „ Черноризец Храбър “ през 1998 година Няколко месеца преди мен там към този момент преподаваше моят някогашен шеф от Висшия институт на Министерство на вътрешните работи ген. доцент Петко Кипров. С него се сближихме освен заради връзката ни от института, само че и тъй като издадохме дружно през 2000 година книгата „ Теория на контраразузнаването “, която се използваше и като учебник от студентите. Та той един ден ми сподели, че директно под университета е вилата на ген. Владо Тодоров, с който бяха в близки връзки и който изкарваше цялото лято на нея. И вилата, и университетът бяха съвсем на брега на морето, над местността „ Кабакум “, намираща се сред комплексите „ Златни пясъци “ и „ Св. св. Константин и Елена “. За ген. Владо Тодоров единствено знаех, че е последният шеф на Първо основно ръководство и че през 1992 година го бяха осъдили и лежа в пандиза с обвиняването, че е унищожил архивните материали на писателя Георги Марков, който умря през 1978 година в Лондон и на Запад се поде мощна антибългарска пропагандна акция, че е погубен от Държавна сигурност. Кипров ми е разказвал, че е посещавал Тодоров в пандиза, че той не се е оплаквал нито един път от присъдата и престоя в пандиза, гледал метафизичен и умерено на пребиваването си там, считал, че осъждането му е една политическа поръчка на новите ръководещи и че ще бъде оправдан (което в действителност стана през 1997 г.). Обясняваше си това негово успокоение със закалката му – той е лежал в пандиза и преди 9 септември 1944 година за антифашистка активност.
Един безоблачен летен ден Кипров ме предложения да отидем до вилата и тогава се срещнах с генерала и брачната половинка му, рускинята Лидия. Вилата бе на върха на едно стръмно място и от нейната необятна покрита тераса имаше доста хубав аспект към брега и морето. Под нея в наклонения двор растяха няколко плодни дървета и имаше дребна градина, в която отглеждаха разнообразни зеленчуци. Една дребна уличка я делеше от двора на университета.
Няма да описвам детайлности за гостоприемството на Тодоров и брачната половинка му. И за приятните мигове на терасата на чаша вино и домашни сладки. И нормално с Кипров, а от време на време самичък, го посещавах на вилата. Засичали сме се и на плажа, дружно с тяхното внуче, едно хубаво момиче, което носеше името на баба си.
Владо Тодоров бе разговорлив човек, който поддържаше доста контакти и бе посещаван на вилата от негови другари и познати през цялото лято. Това бяха локални варненци, с които той е служил 6 години като заместител регионален шеф на Министерство на вътрешните работи – Варна, или хора от София и цялата страна, основно негови сътрудници, пребиваващи на морето през лятото. Очевидно идваха да си напомнят предишното, да вземат съвет от него. Тогава разбрах, че той е основател на Асоциацията на разузнавачите от запаса (АРЗ) и неин почетен ръководител и при него идваха членове на Асоциацията, най-много новият ръководител Горан Симеонов, с цел да го видят и да съгласуват провеждани от тях мероприятия.
Естествено, че не бях от околните хора на генерала. Повече слушах каквото си говореха с Кипров. А мотиви за диалози имаше. От тях си припомням паниката им във връзка Закона за досиетата и „ осветяването “ на някогашните чиновници и сътрудници на Държавна сигурност и Разузнавателното ръководство на Министерството на националната защита. И двамата смятаха (и аз), че това е национално изменничество и ще разбие бъдещето на тези служби. Наистина повече ги слушах, само че последователно започнах да се пробвам да се вмъкна в диалозите им и най-много да чуя мнението на генерала по даден въпрос. Мисля, че той ми обърна по-голямо внимание, откакто му подарих няколко от книгите, които бях разгласил. По мотив на тях и на други мои трудове съм го питал и даже предизвикал да показа свои отзиви и визии по дадени случаи и проблеми. Ще загатна три от тях, които са ми създали по-силно усещане от тези контакти и диалози с него.
* Две-три години, през лятото, в университета идваше Владимир Костов, който придружаваше една от преподавателките. Същият Владимир Костов, който, като чиновник на разузнаването, до момента в който обитава във Франция под прикритието на сътрудник на Българската телевизия през 1977 година се разгласи за политически бежанец, издаде цялата резидентурна група и се ангажира в антибългарската активност на радио „ Свободна Европа “. Той написа книгата „ Българският чадър “, в която твърдеше, че сходно на Георги Марков Държавна сигурност се пробвала да го убие, като изстреляла сачма с отрова в тялото му, само че останал жив, тъй като отровата не му въздействала смъртоносно. След 1989 година той се върна в България и работеше като публицист на свободна процедура. Дори един ден в бюфета на университета по покана на неговата другарка седнах на тяхната маса и се срещнах с него. Аз към този момент знаех детайлности за предателската му история от книгата „ След дълго безмълвие “ на неговия резидент Димо Станков, отпечатана през 2001 година и бях описал случая през 2003 година в моята книга „ Разузнаването от древността до наши дни “. Не знам дали знаеше за това, само че нито той, нито аз в диалога ни коментирахме тази история и побързах да се разделя с с тях. След няколко дни се отбих във вилата на генерала и му споделих за неговото престояване в университета. Владо Тодоров се изненада, попита ме като какъв обитава в университета и по-късно показа, явно разчувствуван, че това е най-сериозното изменничество, осъществено от чиновник на Първо главно управление (на ДС). Заради него цялата резидентурна група е прибрана в България, а един от най-хубавите ни сътрудници във Франция е арестуван и наказан. Знаеше, несъмнено, за книгата на Станков и за неговата засегнатост от наказването му. От най-високо място са желали да го уволнят, само че управлението на Първо основно ръководство е съумяло да го избави, като са го снели от зам.-началник на ръководството в шеф на отдел. Сподели, че е имало още два случая на чиновници на ръководството, които емигрирали в чужбина, до момента в който са обитавали там под прикритие, само че те са били със слаби благоприятни условия и изобщо не може да се съпоставят с измяната на Костов. Питам го дали Костов се е опитал да откри някакви контакти с някогашните си сътрудници, споделя ми, че нито той, нито някой от някогашните разузнавачи ще му простят неговото изменничество и ще поддържат контакти с него. „ Но в полза на истината, показа той, Костов, откогато е в България и написа по вестниците, не е споделил нищо срещу службата или за нейни чиновници. Дори не се е заел с политическа активност и в своите разбори се стреми да бъде справедлив “.
* Нямаше по какъв начин да не стане въпрос на срещите ни за Георги Марков. Имах усещането, че не му се говореше доста за него. Проявих обаче малко по-голяма упоритост. Когато започнах да пиша книгата си „ Разузнаването от древността до наши дни “ (публикувана през 2003 г.), в която описвах историята с антибългарската акция във връзка гибелта на Георги Марков, взех решение да пиша за версията, че е излязъл в чужбина като сътрудник на Държавна сигурност. Отидох при генерала на вилата му, споделих тази концепция, цитирах му, че това го настояват приятелите на Марков Александър Костов и Любомир Левчев в техни книги. Казах му, че полк. Костадин Кюлюмов, с който знаех, че Тодоров се познава добре и който ми е бил шеф в Шесто ръководство и в Школата на Министерство на вътрешните работи, ми е дал да схвана, че той е бил обвързван с Държавна сигурност. Генерал Тодоров нито удостовери, нито отхвърли тази версия. Само ми сподели, че в съда Кюлюмов е признал, че Марков му е бил доверено лице. И че отново в съда Георги Апостолов, представител на БГА „ Балкан “ в Белгия, свидетелствал, че месеци преди гибелта си Георги Марков го е посетил в офиса и му споделил, че британските специфични служби го наблюдават, тъй като са го разкрили като „ майор от Държавна сигурност “ и го помолил да съобщи това на Стоян Савов – тогава зам.-министър на вътрешните работи, отговарящ за Първо основно ръководство. Попитах го дали мога да го напиша това и той ми отговори, че това е очевидна информация и мога да я употребявам както желая. Това и направих. По-късно обаче прочетох едно изявление с Георги Апостолов във в. „ Дума “ от 1998 година, от което разбрах, че при срещата си с Георги Марков, той му се е оплакал, че „... шест месеца сътрудниците на „ Ителиджънс сървиз “ са по петите му. Не мога да се отърва от тях “ и го помолил да съобщи един плик на ген. Савов и да го пита дали е получил месец преди този момент различен плик. Години по-късно, когато прегледах следственото дело на Марков в Градската прокуратура – София, открих, че Апостолов е споделил същото и пред съда.
През 2005 година журналистът Христо Христов издаде книгата си „ Убийте „ Скитник “, в която твърди на 967 страници, че физическият палач на Марков е сътрудникът на Първо основно ръководство Франческо Гулини с псевдоним „ Пикадили “, италианец с датски паспорт. Вдигна се огромен медиен звук около книгата, вървях на представянето ѝ в салона на Българска академия на науките, на който участваха доста от първите държавни и политически мъже на страната, несъмнено, главно от средите на Съюз на демократичните сили. Веднага щом отидох във Варна посетих генерала. Казах му за книгата, за представянето ѝ и за това по какъв начин се употребява за опетняване на Държавна сигурност. Генералът като че ли не обърна огромно внимание на това събитие. Беше към този момент известен за книгата. Но ми сподели две неща, които запомних. Тази информация за Пикадили не е нова. Богдан Карайотов, следователят по делото, я поддържа още от 1992 година Уведомява англичаните и датските управляващи за него, откриват къде живее и един ден на 5 февруари 1993 година го разпитват в продължение на осем часа в Дания. За да открият, че на 7 септември 1978 година той не е бил в Англия и не е допустимо на този ден да е прострелял Марков с „ чадъра “ на моста „ Ватерло “ в Лондон. Освобождават го, а той след няколко дни бяга от Дания в Белгия, оттова се устройва в Австрия, където живее до гибелта си през 2021 година Защо бяга? Оказва се, че Богдан Карайотов е носил със себе си фотокопия от персоналното му дело като сътрудник на българското разузнаване, които е раздал на присъстващите. И е имало заплаха датските управляващи да го съдят като разузнавач. „ Представяш ли си, сподели ми генерала, какво изменничество. Български следовател носи и показва на непознати специфични служби документи за български сътрудник на разузнаването. До какво проваляне сме стигнали “. Повече не го закачах, тъй като видях, че се ядоса.
През 2008 година се подвигна още веднъж огромен звук от антикомунистически сили във връзка 30 години от гибелта на Георги Марков. Повториха се за кой ли път хулите против Държавна сигурност и обвиняванията, че по персонално разпореждане на Тодор Живков е осъществено това „ ликвидиране “ от Държавна сигурност, с поддръжката на Комитет за Държавна сигурност (на СССР). Едно от изказванията бе, че интервенцията по убийството на Марков е осъществена от Първо основно ръководство под управлението персонално на ген. Владо Тодоров. Срещнах го генерала да се разхожда по уличката сред вилата и университета. Стори ми се изтощен, само че не устоях и му споделих, че би трябвало да се даде отпор на тези антибългарски нападки и че той е индивидът, който може да направи това. Кротко ми отговори, че той към този момент не контактува от години с медиите, че истината се знае и от англичаните, и от силите в страната, които поддържат обвиняванията. И че те ще не престават да крият истината и да употребяват случая за нападки против Държавна сигурност. Няма смисъл към този момент да се приказва за Марков от него и неговите някогашни сътрудници от разузнаването. Понякога мълчанието е по-добър отговор, в сравнение с опити за оборване на лъжата. „ Но, сподели ми той, виждам че се интересуваш и вълнуваш от този проблем. Ти си писмовен човек, порови се по-старателно към живота на Марков, събери всичко, което е отпечатано – и от него, и за него, до момента в който е обитавал в България и в Англия, пробвай се да стигнеш и до следственото дело, анализирай го и тогава отговори на тези нападки “. Не обърнах доста внимание на това му благопожелание. Но си спомних за него през 2016 – 2017 година, когато ме поканиха от АРЗ да напишем дружно с полк. Атанас Кременлиев книга за ген. Тодоров във връзка 5 години от гибелта му. И тогава взех решение да вмъкна в книгата една глава за случая Георги Марков, който се преплита със ориста на ген. Владо Тодоров, с цел да го защитя от несправедливите обвинявания, накърняващи неговия професионализъм, национализъм и родолюбие. А на идната 2018 година, откакто прегледах 47-те тома на българското разследване, откакто изчетох всичко, което е написано от Марков и за него, издадох книгата си „ Случаят Георги Марков “, в която към този момент доста в детайли запознавах читателите с творчеството и житието на Марков и опитите да се употребява неговата орис за една, всъщност, антибългарска акция. Книгата се посрещна с интерес, бе показана от редица медии и охулена от антикомунистите у нас. Надявам се духът на генерала да е удовлетворен от осъществяването на неговата повеля.
* През 2010 година излезе книгата на журналистката Богдана Лазарова „ Оня лист – първият погром на разузнаването “. Аферата с „ Оня лист “ беше известна на обществеността години преди този момент. Аз я бях описал в книгата си „ Речник на разузнаването и контраразузнаването “, а по-късно и в други книги и публикации. Но Богдана Лазарова на основата на достоверни документи и диалози с участници в аферата бе показала в детайли и обективно случая. Да го напомним:
На 4 февруари 1992 година Ахмед Доган посещава турското посолство в София и предава на турския дипломат документи, измежду които и така наречен „ Оня лист “, в който са посочени имената на няколко десетки чиновници от Националната разследваща работа и Разузнавателното ръководство на Министерството на защитата, които са работили под дипломатическо прикритие в разнообразни страни на света. Той обяснил на посланика, че документите ги е получил от тогавашния министър на външните работи Стоян Ганев и от Живко Попов, някогашен чиновник на Първо основно ръководство. Националната работа за сигурност открива този факт по действен път – от придружителя на Доган, който е бил неин сътрудник, и от извършени механически мероприятия. Заведено е следствено дело, защото данните в листата съставляват държавна загадка. Преди и по време на следственото дело ръководителите на страната – президентът Желю Желев, министър-председателят Филип Димитров, ръководителят на Народното събрание Стефан Савов и министърът на вътрешните работи Йордан Соколов, заемат позиция, че това е провокация на някогашната Държавна сигурност за да се дискредитират Стоян Ганев и държавното управление на Съюз на демократичните сили и да се изопнат връзките сред Съюз на демократичните сили и тогавашния негов съдружник Движение за права и свободи. Върху сътрудника – главният очевидец по делото, се оказва психическо влияние, в това число и от четиримата ръководители
Източник: pogled.info
КОМЕНТАРИ