Приемната майка: Отгледах 5 деца и помъдрях
Галина Ангелова е възпитател по обучение, щастливо омъжена, майка на две дъщери тийнейджърки и работи в огромна комерсиална компания. Животът е очевидно сполучлив. Затова всички са изумени, когато тя напуща добре платената си работа и остава у дома, с цел да гледа бебе. При това не нейно, а “чуждо ” - става приемен родител.
“Идеята беше спонтанна, само че плод на мощното ми предпочитание да виждам бебенце. Случайно видях публикация на фондация “За Нашите Деца ”, че търсят приемни фамилии за София. Изпитвах голяма нужда да си заставам у дома с бебе и беше доста, доста хубаво. И към момента е ”, връща се към началото Галина.
Когато им дават първото бебе, то е единствено на 1 месец - добродушно и добричко. Галя има съществени помощници - брачният партньор Алексей я анулира във всичко, дъщерите тийнейджърки сменят памперси, разхождат и хранят бебето. ”Ставайки приемни родители, със брачна половинка ми изпълнихме едно необикновено предпочитание на децата ни - да имаме бебе, което да не пораства! ”, спомня си Галина.
Тя не приема, че гледа “чужди ” деца. ”Тази дума въобще не може да се употребява - те стават тъкмо като свои, без никаква разлика. През миналите 7 години разбрах, че когато гледаш свое дете, постоянно влагаш в него бъдещето, очакванията си, правиш проекти подсъзнателно. А когато се грижа за приемните деца, давам най-хубавото от себе си в мига и знам, че те си имат път. Съзнавам себе си и детето като характерност - то си знае за какво е пристигнало на този свят и аз съм част от пътя му. Гледайки тези деца, помъдрях. Не редиш бъдещето им, знаеш, че те имат свое и вървят към него. Това е единствената разлика сред “своето ” и приемното дете ”, споделя Галина Ангелова.
Признава, че най-тежкото в приемната грижа е раздялата с детето, когато то би трябвало да отиде при осиновителите си. “За мен това е учене, аз персонално се изучавам на разлъка. Уча се да не владея, да приема, че всеки човек има собствен път и аз не го знам. Тази философия не понижава болката, само че ми разрешава да мина през сложния интервал на раздялата. Колкото е по-голямо детето, толкоз е по-трудно, тъй като личността му е повече завършена, а оттова спомените и прекарванията са по-силни. Усещането за липса е доста мощно, изключително първоначално. Винаги боли, само че последователно понижава, тъй като вниманието се насочва към новото бебе и просто нямаш толкоз доста време да усещаш неналичието на предходното ”, споделя Галина.
Тази болежка обаче не е в положение да я спре да се грижи за бебетата. “Не можеш да не обичаш бебе, не можеш да не се грижиш за него, да не го нахраниш, да не го смениш, да не го гушкаш, да не му се радваш. Чудя им се на хората за какво не стават приемни родители ”, откровено се изумява тя.
Досега се е грижила за 4 дечица, всички към този момент осиновени - три в София и едно в родния град Шумен. “Поддържам връзка с родителите, които се познават между тях. Виждам и слушам децата постоянно, идват ни на посетители. Това е в действителност най-лекият вид при раздялата ”, признателна е Галина.
В последната година тя и брачният партньор се грижат за момченце, което пристигнало при тях на три месеца. Пъпната шнур е била увита към едното му краче, където имало бездънен белег. Лежало е в първите три месеца неподвижно в болничното заведение поради този проблем и евентуално това е дало отражение върху по-нататъшното му развиване.
“Той стартира по-късно да се обръща и да седи, пляскането с ръчички и махането за “чао ” също закъсняха. Въпреки че педиатърката споделяше, че всяко бебе се развива със своя скорост, аз в един миг много се тормозих и приказвах със обществената работничка, която дава отговор за нас. Тревожеше ме, че Петьо е към този момент на 10 месеца, а не може да седи самичък. Тогава направихме консултация със експерт по ранно детско развиване във фондация „ За Нашите Деца “. Той направи проучване и изключи детска церебрална парализа, което беше най-големият ми боязън. Няма физиологични аргументи за забавянето и започнахме рехабилитация. Минахме към този момент два курса, третият продължава. Предстои ни и професионално стимулиране на нервно-психологическото развиване на детето. ”
„ От петте деца, за които сме се грижили досега, три са от ромски генезис и две от български. Мисля, че хората, които ги осиновяват, от ден на ден не ги разделят. Момиченце, което гледахме 2 години, попадна в семейство с майка възпитател. Тя го образова у дома и доста се занимава с него. През февруари то ще навърши 5 година, само че приказва като 10-годишно. Води интелигентни диалози и разногласия ”, радва се Галина.
“Идеята беше спонтанна, само че плод на мощното ми предпочитание да виждам бебенце. Случайно видях публикация на фондация “За Нашите Деца ”, че търсят приемни фамилии за София. Изпитвах голяма нужда да си заставам у дома с бебе и беше доста, доста хубаво. И към момента е ”, връща се към началото Галина.
Когато им дават първото бебе, то е единствено на 1 месец - добродушно и добричко. Галя има съществени помощници - брачният партньор Алексей я анулира във всичко, дъщерите тийнейджърки сменят памперси, разхождат и хранят бебето. ”Ставайки приемни родители, със брачна половинка ми изпълнихме едно необикновено предпочитание на децата ни - да имаме бебе, което да не пораства! ”, спомня си Галина.
Тя не приема, че гледа “чужди ” деца. ”Тази дума въобще не може да се употребява - те стават тъкмо като свои, без никаква разлика. През миналите 7 години разбрах, че когато гледаш свое дете, постоянно влагаш в него бъдещето, очакванията си, правиш проекти подсъзнателно. А когато се грижа за приемните деца, давам най-хубавото от себе си в мига и знам, че те си имат път. Съзнавам себе си и детето като характерност - то си знае за какво е пристигнало на този свят и аз съм част от пътя му. Гледайки тези деца, помъдрях. Не редиш бъдещето им, знаеш, че те имат свое и вървят към него. Това е единствената разлика сред “своето ” и приемното дете ”, споделя Галина Ангелова.
Признава, че най-тежкото в приемната грижа е раздялата с детето, когато то би трябвало да отиде при осиновителите си. “За мен това е учене, аз персонално се изучавам на разлъка. Уча се да не владея, да приема, че всеки човек има собствен път и аз не го знам. Тази философия не понижава болката, само че ми разрешава да мина през сложния интервал на раздялата. Колкото е по-голямо детето, толкоз е по-трудно, тъй като личността му е повече завършена, а оттова спомените и прекарванията са по-силни. Усещането за липса е доста мощно, изключително първоначално. Винаги боли, само че последователно понижава, тъй като вниманието се насочва към новото бебе и просто нямаш толкоз доста време да усещаш неналичието на предходното ”, споделя Галина.
Тази болежка обаче не е в положение да я спре да се грижи за бебетата. “Не можеш да не обичаш бебе, не можеш да не се грижиш за него, да не го нахраниш, да не го смениш, да не го гушкаш, да не му се радваш. Чудя им се на хората за какво не стават приемни родители ”, откровено се изумява тя.
Досега се е грижила за 4 дечица, всички към този момент осиновени - три в София и едно в родния град Шумен. “Поддържам връзка с родителите, които се познават между тях. Виждам и слушам децата постоянно, идват ни на посетители. Това е в действителност най-лекият вид при раздялата ”, признателна е Галина.
В последната година тя и брачният партньор се грижат за момченце, което пристигнало при тях на три месеца. Пъпната шнур е била увита към едното му краче, където имало бездънен белег. Лежало е в първите три месеца неподвижно в болничното заведение поради този проблем и евентуално това е дало отражение върху по-нататъшното му развиване.
“Той стартира по-късно да се обръща и да седи, пляскането с ръчички и махането за “чао ” също закъсняха. Въпреки че педиатърката споделяше, че всяко бебе се развива със своя скорост, аз в един миг много се тормозих и приказвах със обществената работничка, която дава отговор за нас. Тревожеше ме, че Петьо е към този момент на 10 месеца, а не може да седи самичък. Тогава направихме консултация със експерт по ранно детско развиване във фондация „ За Нашите Деца “. Той направи проучване и изключи детска церебрална парализа, което беше най-големият ми боязън. Няма физиологични аргументи за забавянето и започнахме рехабилитация. Минахме към този момент два курса, третият продължава. Предстои ни и професионално стимулиране на нервно-психологическото развиване на детето. ”
„ От петте деца, за които сме се грижили досега, три са от ромски генезис и две от български. Мисля, че хората, които ги осиновяват, от ден на ден не ги разделят. Момиченце, което гледахме 2 години, попадна в семейство с майка възпитател. Тя го образова у дома и доста се занимава с него. През февруари то ще навърши 5 година, само че приказва като 10-годишно. Води интелигентни диалози и разногласия ”, радва се Галина.
Източник: marica.bg
КОМЕНТАРИ