Габриел посрещнала лично самолетите с евакуиращи се от Израел наши

Габриел посрещнала персонално самолетите с евакуиращи се от Израел наши сънародници.
И даже се похвалила – бре, бре! - ето по този начин:
„ България беше първата страна, която спомогна нуждаещите се от помощ българи да се приберат “.

Това е доста значима фраза: тя ни подсказва, че най-накрая Габриел е на път да открие някаква връзка сред България и българите.

Нормалният българин може да обезумее, даже до момента в който слуша „ първите “ ни хора.
Остава цялостна тайнственост, по какъв начин понася това, което минава за „ ръководство “ на страната.

Едва ли има различен народ, който толкоз покорно да търпи сходно непохватно практикуване с власт – то наподобява като жадувания от наркоманите „ безпредел “.

Вече като че ли се любуваме на щуращините на властниците ни, даже чакаме да са още по-изобретателни, да ни изненадват с нови висоти на бездарието си.

Търпиш и търпиш, до момента в който постепенно ти режат главата, слушаш по какъв начин ножът стърже вратните ти жили - и ти е едно хубаво, хубаво, че и повече от хубаво.

Лошото е, че до момента в който приключат със стърженето, би трябвало да изслушаш и да се насладиш и на нелепостите, които властниците необезпокоявано изричат. А пък преобладаващите малките екрани сладострастно ги популяризират – те от дълго време са се примирили с ролята си на безволеви репродуктори, замязяли са на радиоточките от времената на соца, които безстрастно/рутинно представяха един несбъднат парадайс.

Но даже и тогавашната агитация беше по-въздържана от днешните малките екрани, които покорно популяризират всичко, което им подмятат.
Вече всичко може да бъде изречено, всяка неистина може да бъде оставена необезпокоявано да разяжда „ простолюдието “, всяка нелепост е авансово амнистирана, освен това – даже може да бъде приютена на завет в Конституцията, която би трябвало да бъде Свещената Земя на Справедливостта.

След всичко това, не трябва да се чудим, че откритието на Габриел ни оставя безучастни, вместо да ни разгневи – отдавна е явно, че връзката сред България и Българите е залиняла.

Отдавна нищо, което прави България, не е преценявано през интереса на българите, те като че ли не съществуват, до момента в който тя – „ България “ – прави следващите си тромави или напряко малоумни ходове по картата на огромната политика.

Много постоянно тя сякаш напряко води война с сякаш нейните българи.
Трябва да сме последните идиоти, с цел да се надяваме, че още съществува някаква лоялност на страната към тях - най-малко от възпитание, най-малко поради сакралните дати, които все по-неловко биват отразявани.

И това не е по никакъв начин чудно, тъй като страната като че ли се срами от историята си, като че ли се плаши от историята си, усеща я като някакви вериги в нозете си.

Впрочем, единствените, които се усещат по този начин в европейското „ семейство “, сме ние, всички останали държат на своята чест, чест не от през вчерашния ден.
Само ние сме проклетите съглашатели - безропотни и бездарни, които нямат нищо срещу даже да не съществува връзката сред България и Българите – с изключение на на думи.

Европа е изоставена в ръчичките на невтасали „ политици “ и към този момент всичко може да се чака, всяка нелепост и всяко зло.

„ Политико “ едвам в този момент разкрило, че госпожа Урсула се държи като „ кралица “ и самоуверено взема решение значими въпроси за бъдещето на Съюза.

Преди няколко месеца цитирах някогашния френски президент Саркози, който се питаше откъде-накъде Урсула си присвоява неотредени ѝ права, в това число и като специалист по военните въпроси.

Думи на Саркози: „ Политиката на Европейски Съюз зависи прекалено много от екзалтираност, нервност, повърхностна реакция. Ние танцуваме на ръба на вулкан “/край на цитата/.

Ами нашите властници и техните специалисти, дървени кратуни, тях какво да ги вършим – когато и поради техните старания вулканичната лава съвсем ни е застигнала, само че ще си останем, даже изпепелени, все същите екзалтирани съглашатели.

И има ли някаква вяра нещо да се промени/пречупи в тях, в случай че, властниците одобряват, че България, въпреки всичко, има някаква връзка с Българите.
Засега обаче България и Българите си остават от двете страни на фронтовата линия…

Тези дни нашите властници направиха нужното, с цел да ни скарат и с Унгария и Сърбия – Народното събрание реши да се постанова такса върху преноса на съветски газ за тях, 20 лв. за мегавтчас.

Денков разяснява възраженията на пострадалите с едно необичайно надменност – по този начин те щели да съществуват в една същинска конкурентна среда.
Така той безгрижно прати и Унгария на барикадата против приемането ни в Шенген.

Лекомислено – или умишлено?

Ония, които оперират с България, като леснодостъпна карта без особена стойност, и скритом направляват дейностите й, нямат необикновен интерес от включването й в Шенгенското пространство.

За предпочитане е тя да си остана такава, каквато е – безгрижно ръководена, с оскъдни отбранителни благоприятни условия, прокъсана от бежанските нападения.

България в това си „ положение “ елементарно може да се трансформира в инструмент за изнудване и надиграване в конфликта на „ Големите “.

Накрая може да се окаже и поле на директни стълкновения – един рафиниран украински вид.

Денков може да си приказва, каквото му хрумне – и в никакъв случай няма да откри време да чуе професор Иван Марков и хора като него.

Марков е някогашен изпълнителен шеф на „ Мини Марица – изток “. Наскоро той сподели нещо/пред вестник „ Труд “, което за прощален път потвърждава, че обитаваме изумителна страна – изумителна с нагона си да създава нелепости, и още по-изумителна поради упорството, с което ги отстоява.

Професор Марков:
„ Не знам на кого му хрумна, че може да се ограничи производството на въглища с 40 %. Сигурен съм, че всеки, даже инцидентно попаднал в стопански университет, научава, че условно непрекъснатите разноски в добивния бранш са високи, от порядъка над 75 %. И в случай че намалиш единиците продукция, ти автоматизирано увеличаващ себестойността им. Тоест, правиш ги неефективни.
40 % е безспорна нелепост, висша!
Показателно е, в случай че се види доклада на „ Мини Марица Изток “ за първото полугодие на тази година – те понижиха добива някъде с към 40 % и са на 57 милиона лв. загуба.
Миналата година, когато са работили обикновено, са на 40 милиона лв. облага. “

Това удостоверение на Марков въобще не се нуждае от коментар. Унизително ще бъда вглеждането в натрапчивата нелепост, в която някак съществува България/Държавата – тази същата, която без никаква потребност закри два от блоковете на нуклеарната си централа.

Всички изгубиха от това – като изключим, несъмнено, „ Мадам Йес “/Кунева.
Сега тази позорна интервенция още веднъж се повтаря.

Но не можем да чакаме даже един прикрехнат вопъл от малките екрани ни.
Те последователно и под носа на публиката се трансфораха в нещо като едновремешната „ Панорама “ – основният амвон на соцпропагандата, от който не можеше да се чуе нищо друго, с изключение на бездарни хвалби за Властта. Като изключим някои външнополитически репортажи, всичко останало беше молитва за благоденствието на Властта.

Там се чуваха само хвалебствия за „ другарА Живков “ - толкоз му кадяха на „ Първия “, та е цяло знамение, че не го отровиха.
„ Панорама “ си беше едно, както в този момент се показват, токсично място.

Да насилваш публиката с хвалебствия за властта е много извратено наказване.

Неслучайно незабавно след Преврата на 10 ноември 1989 клисарите от „ Панорама “ побързаха да унищожат архивите на предаването, да изличат личните си позорни диалози с властниците, личния си принос към подправянето на соца, на Историята.

Изтрити бяха и филмите за революционните придвижвания по света и всички сходни опуси, опозоряващи публицистиката.

Някои от тия клисари оцеляха и след Промените - и около тях се промуши и новата мода за „ плурализма “ в медиите, подкрепяна драговолно от нескопосани медиаведи, които пък по този метод също изпираха личната си незначителност през годините на тоталитаризма, личното си всесъгласие с Властта.

Плурализмът, също задоволително подправен, бе употребен, с цел да се прикрият недъзите на някогашния режим – най-често се говореше за „ обективност и безпристрастност “.

Такива бяха и лозунгите на митингите против малкия екран, и изключително против „ Всяка неделя “ - за „ справедлива “ телевизия.
Което, прочетено както би трябвало, означаваше беззъба, прекършена, някак приспособена телевизия.

В ония години, даже и по-късно - в случай че ми е разрешено едно персонално признание - постоянно ме укоряваха за пристрастност.

И тогава им отговарях по този начин: „ Да, бях привързан, само че към Истината.
Иначе и до момента нямаше да сте чули за лагерите на гибелта.

В една от мемоарните си книги военачалник Семерджиев написа, че от „ Всяка неделя “ е научил за лагерите – а е бил началник-щаб на армията… “

Един ден – беше пролетта на 1990 година - журналистът от Ловеч Иван Паскалев ми изпрати къс репортаж за „ лагерите на гибелта “ – и лавата потегли.

Поредицата за лагерите във „ Всяка неделя “ напряко изправи комунистическата власт, която към момента беше премного мощна, на ръба на вулкана.
Тъй си мислехме най-малко тогава.

Но нищо нямаше да се случи, в случай че Паскалев не се беше обадил.
Нашият поминък се крепи на храбростта на такива скромни, само че всеотдайни хора.

А в „ ония “ години храбростта като че ли беше нещо, което ти лишават още на пропуща на малкия екран.

Малцина бяха публицистите, които се осмеляваха да се преборват със страха - това най-отровно зло в занаята ни.

„ ДругарА Живков “ бе сменен от „ Другарят Костов “, сетне от „ Царят-другар Симеон “ и така нататък

А през днешния ден към този момент и служебните министър председатели ги къпят с розова вода, не се свенят да ухажват даже и краткотрайните властници.

Бойко вечно лепна прозвището „ мисирки “ на хората от нашия поминък.
Полагаше му се тази чест, тъй като таман него го ласкаеха по несравним метод.
Дори Живков би се смутил от толкоз хвалебствия, само че Бойко устоя и дори все му се виждаха малко.

Веднъж сподели на репортерките, които го бяха накачулили: „ Приятна събота! “
И те непринудено му благодариха – нищо, че беше неделя.

Е, да, хвалебствията по адрес на властниците отравят като нищо друго нашият поминък.

Но мисирките няма да се откажат от тях – към този момент не.

***

Ние чухме звука от трошенето на кости в лагерите край Ловеч с двайсет и осем годишно забавяне, това беше нещо извънредно.
Но все с сходно забавяне ли ще се движим във времето?
Кога ще чуем звуците на днешната мъка?

***

Уважаеми другари, ТОВА е моята страница – всички други страници, блогове и прочие във ФБ, които употребяват името ми и мои снимки, нямат нищо общо с мен.

***