- Г-н Рашидов, какво Ви подтикна преди няколко години да

- Г-н Рашидов, какво Ви подтикна преди няколко години да кажете израза: „ Нещото против нищото” и какъв смисъл влагате в него?

- Това е заглавие от едно мое изявление. Разбира се, това е доста настояща метафора, която човек би трябвало да разчете. Когато е сменена една ценностна система, постоянно разговорът е сред нищо незначещото с нещо доста значимо.

Тогава се споделя това. Или безличните, безсмислените хора, когато застанат против смислените или моторите на обществото, се споделя това. Това го изрекох в едно изявление във връзка една журналистка, за едни думи против Андрей Пантев за ракийката, салатката...

Нищо незначеща журналистка реши да се подиграе с един извънреден историк.

Каквото и да е споделил, на него му е простено, тъй като това е един от хората, който има огромен мисловен багаж в чисто исторически проект, а и освен. Един човек, който е мотор на времето, който е потвърден. Много е тъжно тази борба като се води от един човек, който няма никакво значение за историята, за живота... Един анонимен човек. Тогава това е войната на нищото против нещото.


- Кои хора определяте като "нищо "?
- Хората, които нямат никакво значение за историята и за живота. И през днешния ден доста бездарни хора стават известни, единствено тъй като са на екран. Екранът прави някои хора безсмислено известни. Има едни хубави излъчвания, те са занимателни ненапълно, само че не всеки ден, когато те нравоучават от екрана – мармалади, черешки, торти...

И виждаш едни хора, които се пробват нещо мъдро да кажат, само че приказват нелепости, несъмнено, главно и думи, които нямат никакво значение нито за бъдещето, нито за предишното. Но дисплеят дотам ги омагьосва, че умните хора са длъжни да ги слушат, и то всеки ден. Нищо незначещи изречения от едни хора, които нищо не значат за никого.

Тогава е малко страшничко. Единствената тяхна значима роля е да покриват онлайн куклата Барби. Тогава е малко тъжно.

- Тъжно е, че има и хора, които по 20-30 години стояха на екран, не оставиха значима диря, само че направиха доста пари и лични малките екрани. Има ли сходни хора, които са останали във Вашето схващане с спорни мисли?
- Историята се гради по необикновен метод. Парите могат да създадат чудесии, задоволително е те да са подчинени във вярната посока.

Ще ви дам един образец по времето на Медичи, който е бил доста богат човек. Примерът се отнася и за нашето време. Едни тогава са вложили в гладиаторски борби, други в просвета и в хора. За благополучие Медичи остава в историята около хора като Микеланджело и Леонардо да Винчи и куп известни статуи и архитекти. Докато тези, които са залагали на гладиаторски борби не са оставили диря. И през днешния ден е по този начин - доста хора купуват футболни тимове и аудитория, която вика "А...у ". Това е обикновено, тъй като е маса, която реагира по избран метод, само че не е значима. А други хора като братята Евлоги и Христо Георгиеви са създали български университет и за това споделям, че техните монументи ще бъдат постоянно там. А монумент на викащите "А...у " няма.

Времето не носи тази памет. Има други способи на носенето на думата памет.

- Казвате думата гладиатор. Битката с рака ли беше Вашата гладиаторска борба?
- Ракът е сериозна болест, която не поисквам на никого! Битка е целият живот!

Първо аз водих борба още от дете поради произхода си. Тогава, когато играехме на топчета ми споделяха: "Хайде ти турчето отиди малко встрани ". Това е като вицът за циганката, на която на една опашка й споделили да се мръдне. А тя дала отговор: "Сега ми викате, че съм циганка, а на изборите съм другарката Хасанова ".

Аз претърпях борбата за произхода ми по-безболезнено, тъй като целият ми живот мина като на равнопоставен човек измежду почтени българи. Това са хора, които обичат жанр и татковина и са доста надарени и забавни.

- Преосмислихте ли живота си след дългите месеци в немската болница?
- Искаш да влезем в заболяването!? Ще го създадем, с цел да няма повече тълкования за моето заболяване. Добре е всичко да е намерено, с цел да няма повече прекрояване.

Болестта е ужасна! Първата реакция, когато ти кажат, че имаш недоброкачествен израстък, е умиране! Изпадаш в положение на обезсърчение. Безтегловност, която няма по какъв начин да обясниш с елементарни думи.

След това малко се успокояваш, тъй като си казваш: "Господ може малко късмет да ми даде "! Това лекичко те успокоява. И несъмнено тежка е самата борба на лекуването.

За първи път пред теб ще кажа нещо, което не съм казвал на други. След тежката химиотерапия и радиация, аз към този момент си отивах. Чувството беше действително. Престанах да се храня, изгубих рецептори, смъкнах доста килограми... Тялото стартира да ме предава, а имунната ми система рухна. Тогава гледах очите на жена ми, които всеки ден ставаха все по-влажни. Снежа е мъжко момиче, опитваше се да прикрие своите мисли и усеща, само че по влажните й очи разбирах какъв брой е обезверена.

Ще ти кажа и още нещо, което хората би трябвало да знаят. Няма да скрия, че с теб сме другари и ми е прелестно да приказвам.

- Приятелството ни е взаимно.
- Интервюто ще стане мъчно, в случай че с другар не споделиш тези неща, за които си приказваме. Привилегия е да приказваме като другари и да разкрия още някои неща от живота си.

Никога няма да не помни, че трите въпроса, които всяка божа заран ми задаваха лекарите, които минаваха на визитация бяха: Боли ли Ви нещо, Лошо ли Ви е и Повръщате ли?

Аз отговарях с "Не ". Те ми споделяха: "Спрете да отслабвате " и излизаха от стаята.

Всеки ден в продължение на един месец ми задаваха трите въпроса. Явно упованието им да ми е неприятно и да бълвам, у тях беше огромно.

През втория месец пристигна този Бог - немският професор Ханс Бербом. Той е световноизвестна големина в онкологията. Седнахме и той ми сподели: "Г-н Рашидов, би трябвало да Ви попитам нещо - лъжете ли ме? ". Отговорих му, че не го неистина.

"Казвате, че не ви се повръща, казвате, че не ви е неприятно и, че нищо не ви боли! Явно сте доста здрав човек, тъй като сте и ваятел ", сподели професорът. И извика всички лекари, на които сподели: "Променяме лекуването ". И както в продължение на един месец бях на лъчетерапия, той се разпореди една цяла седмица да съм на химиотерапия. Това е радиация, нападателно горене.

Не му споделих едно нещо, че аз се бях захванал за живота и желаех да го пребивавам!

Правих всичко допустимо да съм жив!

- Коя беше най-силната Ви мотивация, с цел да се вкопчите в живота?
- Очите на жена ми! Синът ми, внуците и приятелите, които доста обичам. За мен приятелите са доста свято нещо. Никога не си предавам приятелите. За тях повеждам борби!

Не се отхвърлих и от Илия Павлов, а аз при него не съм работил даже една секунда. Не съм индивидът, който ще съди Илия Павлов. От него не съм видял нищо неприятно, в противен случай единствено другарство и любов. Ние бяхме прелестни другари.

Желаех доста да се върна към живота, да се върна на масата на моите другари и да поседя с тях. Това е неповторимо нещо.

Появи се и още нещо. Моят другар Захари Каменов ми изпрати в болничното заведение десетина написани на японски дребни листчета и едно малко акварелче на Ван Гог. До момента не съм благодарил на Захари, само че през днешния ден пред Вашата телевизия му благодаря! Той ми оказа помощ доста, тъй като тогава аз започнах да рисувам на болничното легло дребни акварели. И това беше едно хубаво бягство от заболяването. Мислех си, че рисунките ще станат мрачни, а те станаха ужасно светли. Рисувах дърветата, които виждах от прозореца на стаята ми.

След това, когато се прибрах в София направих галерия на тези акварели, продадоха се всички и подарих парите на детската онкология на Исул. Дори на едно детенце да съм оказал помощ, съм благополучен.

Желанието за живот ме избави!

- Как се почувствахте, когато след лекуването в Германия се прибрахте в България?
- Докрай ли да бъда прям?

-Разбира се!
- Първото нещо е, че аз доста мечтаех да си дойда у дома! Тогава разбрах за какво хората споделят: "Вземете ме да си умра у дома ".

Домът ти е едно пространство, което ти дава сили. Въздухът, който си дишал, уютът... Всичко е твое!

Хората се усещат по-сигурни в гибелта си в страната си.

Прибрах се от Германия на 25 декември. Няма да не помни преди този момент по какъв начин на рождения ми ден на 14 декември дами ми донесе в болничното заведение една коледна звездичка, която нарисувах, а по-късно под нея написах: "Честит рожден ден, Вежди "! Пазя си този безценен спомен.

Това даде малко сили в миг, в който бях изгубил 30 кг, колкото да ходех и се хранех през сонди от корема. Очите ми от самолета бяха вперени в земята. Понякога сме строги съм Родината, само че очите ми търсеха тъкмо тази земя, на която ужким от време на време й се сърдим.

Когато кацнахме, аз се разплаках в самолета! Разревах се, не можах да се сдържа. Мен ме изведоха през ВИП-а, тъй като нямах сили да се държа на краката си.

Още на летището ме награбиха няколко публицисти, които бяха научили, че идвам.

От летището помолих водача да ме закара на Ларгото.

- Защо навръх Ларгото поискахте да Ви закарат?
- Аз добре си давам сметка какво съм направил за България! Ларгото беше напълно мой план, признателен съм на премиера Борисов и Лили Павлова, че ми помогнаха да го осъществявам и да намерим европейски средства, с цел да го финансираме.

Започнах да изваждам историята на България. Това беше първият път, в който занесох оставката си на премиера Борисов. Занесох я, тъй като оттова щеше да минава метрото.

Борисов беше обезпокоен, тъй като метрото се строи с европейски пари. Каза ми: "Ще ми провалиш метрото ". Той желае да направи връзките на страната, което е разбираемо.

Аз не желаех да подпиша, тъй като на Ларгото е историята на България. Казах му, че върху историята на нацията няма да се подпиша да има метро, да си постави различен министър и той да копае. Ако бях подписал, щеше да се построи метрото.

- Как реагира Борисов?
- Първоначално ми се разсърди. Десет дни не ми се обади, очевидно се е съветвал през това време с специалисти и археолози.

После ми се обади и ме попита: "Къде си? ". Отговорих му, че съм в кабинета си и очаквам.

"Какво чакаш? ", ме попита Борисов, а аз му отговорих: "Или да ме освободиш, или да ме повикаш ". Той ми сподели да отида при него.

Тогава намерихме метод да се копае по-надълбоко, с цел да мине метрото. И през днешния ден той е благополучен, и аз съм благополучен!

Борисов е консенсусен човек и прочувствен. Разбирам го, тъй като метрото е неговата фантазия!

- Какво се случи откакто отидохте до Ларгото?
- Поседях малко на Ларгото. Много по-късно разбрах, че омърсяването на този прелестен обект е станало в мое неявяване, както и белите, които са станали.

След това се прибрах в къщи и сега, в който укротен си легнах, на идващия ден към този момент не можех да стана. Това продължи цели два месеца. През този интервал мъчно минавах дистанцията от леглото до тоалетната. Имунната ми система рухна и се предадох!

- Как преодоляхте срутва на имунната система?
- В къщи имам един прелестен доктор с 30-годишен опит в "Пирогов ".

Второ, Павел Васев лека му пръст, всяка вечер ми изпращаше в едни хладилни чанти специфични инжекции за имунната система.

Пиех и доста медикаменти. На третия месец към този момент започнаха да се връщат вкусовите ми усещания. И по този начин постепенно започнах да чувствам, че тялото ми се възвръща.

Върнах си 15-16 кг, е 30 не можах, само че Слава Богу се оправих.

Видях си приятелите и те ми дадоха кураж. Изпитах удоволствието и насладата да бъда с тях! Децата и околните ми бяха към мен.

Така животът стартира още веднъж!

Интервю на Ивайло КРАЧУНОВ