Светослав Пеев: Два пъти срещнах смъртта
- Г-н Пеев, прочут сте като разпален почитател на баскетбола и футбола. Откъде идва любовта ви към спорта?
- Баща ми беше огромен състезател, спортист - балкански първенец и втори в Европа на дълги дистанции. Той е първият маратонец, който печели орден в България. Така че, както се споделя, съм откърмен със спорта. Навремето играех в Националния юношески тим по баскетбол.
- Наскоро навършихте 80 години. Какво е самочувствието?
- Не се окайвам, макар че тази моя годишнина е малко под въпрос.
- Защо?
- (Смее се). Подправял съм си три пъти датата на раждане. Това е, с цел да мога да играя или при мъжете, или противоположното - от мъжкия тим в младежкия. Искат се избрани години. Навремето паспортите бяха доста обикновени и с една капка мастило заличавахме годината на раждане. Пишехме преди мача годината, която ни би трябвало, с цел да влезем в тима. Хубавото е, че ни имаха вяра. Играл съм и в доста интернационалните мачове.
Спомням си един куриоз с китайския тим. Всеки от нас трябваше да пази избран състезател, но като на всичките китайци физиономиите са едни и същи, станахме луди. “Кой е твоят човек?” “Това не е ли моят?”... Не може да ги различиш. След мача отидохме във Военния клуб. По едно време стана капитанът на китайския тим и споделя: “Всичко хубаво, обаче не можехме да ви разграничаваме...” Майтап. Значи и ние за тях сме били идентични. След това трябваше да вляза в казарма и спортът беше дотук.
- Какво се случи в казармата?
- Трябваше да вляза в спортна рота, само че не стана. Смениха ме с някакъв връзкар, а мен ме изпратиха в Горна Оряховица при самолетите - метеоролог. И когато се обадих да ме изтеглят в спортна рота, ме изпратиха в Русе. Имало Първа и Втора българска войска, ей такива работи. В Русе пък се оказа, че нямат баскетболен тим. Имаше двама борци и двама шахматисти, ей такива спортове. Но пък рисувах хубаво. Така започнах при художника в поделението, а той се оказа и художник на театъра. Там съм правил най-хубавите декори.
С Никола Анастасов в "Римска баня "
- И заменихте спорта с театъра?
- Стана напълно инцидентно. На едно зрелище отсъстваше един от актьорите, та се наложи аз да го заместя. В театъра играеше един популярен български артист - бай Георги Георгиев, и индивидът постоянно слизаше при мен в ателието.
В края на казармата ме пита: “Къде ще аплайваш, моето момче?”. “Ами в художествената академия”, давам отговор, а той: “Не, ще аплайваш ВИТИЗ”. “Как бе, бай Георги, по какъв начин ще вляза?”, запитвам. “Чрез мен”, отсича бай Георги. И аз взех, че му повярвах. Бай Георги се беше обадил на проф. Желчо Мандаджиев, той ме одобри и по този начин влязох във ВИТИЗ в една компания с Климент Денчев, Васил Михайлов...
- Бяхте шеф на Сатиричния спектакъл до 1989 година Защо ви уволниха?
- Уволниха ме, тъй като някои хора знаеха какво ще се случи и си подготвяха почвата. Директор на театъра бях от 1983 година до 4 декември 1988 година В края на1981 година назначиха за шеф на Сатиричния спектакъл Станислав Стратиев. Много близки другари бяхме с него. Играл съм страхотни негови неща - “Римска баня”, “Сако от велур”, “Рейс”. Към края на 1982 година той ми сподели: “Славчо, не устоявам. Помогни ми!”.
- В какъв смисъл?
- Ами, аз да поема едната част на директорството, той да се занимава с пиесите и с актьорите, аз да правя административната работа. Съгласих се. Оттогава до декември 1988 година бяхме дружно. Той беше основен живописен началник на театъра, аз административен шеф.
- Навремето множеството пиеси, които се играеха в Сатирата, имаха мощен подтекст, с доста фина политическа ирония. Нямахте ли проблеми с властимащите?
- Проблеми сме имали доста. След чешките събития пет години тук бяхме осъдени да не играем българска драматургия. Пробивът беше изработен с “Римска баня” с помощта на Нейчо Попов. Двамата със Станислав Стратиев се затвориха три месеца в една хижа на Витоша и от там донесоха страхотна пиеса. Започнахме подготовки - месец, два, три, Нейчо от терзание направи инфаркт и влезе в болница. В последна сметка пиесата излезе.
Тогава обаче имаше един закон - Тодор Живков би трябвало да пристигна на премиерата или най-малко до третото зрелище. Пето зрелище върви към този момент, а Живков го няма. Ясно, че са му споделили: “Недей!”. Доведе го обаче един негов другар, страховит човек. Генерал, огромна фигура. На представлението беше ужасно, публиката пощуря. След края на пиесата слязохме в кафенето, Живков там и цялостна тишина, 20 минути гледа тъмно и дума не отронва.
“Кой написа пиесата?”, пита най-сетне Живков. Станислав се изправи постепенно, постепенно - мъж над 190 см: “Аз, другарю Живков!”. “Ти деца имаш ли?”, пита отново Живков. “Ами две”, дава отговор Стратиев. “Е, не те ли е боязън за децата?”, още веднъж пита Живков. В този миг генералът се обажда: “И ти се смя бе, Тодоре. Признай си сега”. Така се роди Стратиев. Ако не беше този военачалник, не знам какво щеше да му се случи.
- Два пъти сте се срещали със гибелта. Кога се е случило това?
- О, да, случи се, когато ни уволниха със Стратиев от Сатирата. И аз на третия ден влязох в болница с жестоки болки в стомаха. А Стратиев го претърпя - 10 години ставаше все по-мрачен и по-мрачен. Отиде си обаче с усмивка - по този начин го заварил синът му, ухилен. Той пишеше през тези 10 години доста, доста.
- Та какво се случи с вас?
- Ами какво. Аз имах преди този момент болен корем, само че очевидно от терзание след уволнението нещата са се усложнили и получих перитонит. Приеха ме по неотложност в ИСУЛ, 8-часова интервенция, а по-късно 14 дни в реанимация. И тогава я видях - нея, гибелта. Една доста грозна остаряла жена, с ужасяващ профил, раздърпана, мина, обърна се към мен, само че ме подмина. След няколко дни отново пристигна и отново ме подмина.
- Значи живеете трети живот?
- Излязох от болничното заведение и на 15-ия ден емигрирах. Казах, че в тази страна няма да пребивавам. Две години и половина бях в Италия. Имах огромен другар в “Театро Белли” в Рим. Два пъти в годината те идваха тук да играят и шефът ми беше доста непосредствен. Обадих му се, а той отсече: “Идвай!”.
Идвай, идвай, но би трябвало да се живее някъде.
Тогава се обадих на Борис Христов и той ми даде една стая на тавана му. Искам да кажа единствено една детайлност за Борис Христов. На 10 ноември 1989 година двама-трима българи там се мъчим да разберем какво става в България. Нищо не можем да разберем. Само “Свободна Европа” споделя нещичко. На другия ден, когато към този момент разбрахме, че Живков е свален, се разхождаме из градината с Борис Христов и Момчил Карамитев, Борис Христов ме пита: “Г-н Пеев, в този момент ще си отиде ли простотията от нашата страна?”. Отговорих му: “Разбира се!”.
Румяна СТЕФАНОВА
/вестник "Над 55 "/
- Баща ми беше огромен състезател, спортист - балкански първенец и втори в Европа на дълги дистанции. Той е първият маратонец, който печели орден в България. Така че, както се споделя, съм откърмен със спорта. Навремето играех в Националния юношески тим по баскетбол.
- Наскоро навършихте 80 години. Какво е самочувствието?
- Не се окайвам, макар че тази моя годишнина е малко под въпрос.
- Защо?
- (Смее се). Подправял съм си три пъти датата на раждане. Това е, с цел да мога да играя или при мъжете, или противоположното - от мъжкия тим в младежкия. Искат се избрани години. Навремето паспортите бяха доста обикновени и с една капка мастило заличавахме годината на раждане. Пишехме преди мача годината, която ни би трябвало, с цел да влезем в тима. Хубавото е, че ни имаха вяра. Играл съм и в доста интернационалните мачове.
Спомням си един куриоз с китайския тим. Всеки от нас трябваше да пази избран състезател, но като на всичките китайци физиономиите са едни и същи, станахме луди. “Кой е твоят човек?” “Това не е ли моят?”... Не може да ги различиш. След мача отидохме във Военния клуб. По едно време стана капитанът на китайския тим и споделя: “Всичко хубаво, обаче не можехме да ви разграничаваме...” Майтап. Значи и ние за тях сме били идентични. След това трябваше да вляза в казарма и спортът беше дотук.
- Какво се случи в казармата?
- Трябваше да вляза в спортна рота, само че не стана. Смениха ме с някакъв връзкар, а мен ме изпратиха в Горна Оряховица при самолетите - метеоролог. И когато се обадих да ме изтеглят в спортна рота, ме изпратиха в Русе. Имало Първа и Втора българска войска, ей такива работи. В Русе пък се оказа, че нямат баскетболен тим. Имаше двама борци и двама шахматисти, ей такива спортове. Но пък рисувах хубаво. Така започнах при художника в поделението, а той се оказа и художник на театъра. Там съм правил най-хубавите декори.
С Никола Анастасов в "Римска баня "
- И заменихте спорта с театъра?
- Стана напълно инцидентно. На едно зрелище отсъстваше един от актьорите, та се наложи аз да го заместя. В театъра играеше един популярен български артист - бай Георги Георгиев, и индивидът постоянно слизаше при мен в ателието.
В края на казармата ме пита: “Къде ще аплайваш, моето момче?”. “Ами в художествената академия”, давам отговор, а той: “Не, ще аплайваш ВИТИЗ”. “Как бе, бай Георги, по какъв начин ще вляза?”, запитвам. “Чрез мен”, отсича бай Георги. И аз взех, че му повярвах. Бай Георги се беше обадил на проф. Желчо Мандаджиев, той ме одобри и по този начин влязох във ВИТИЗ в една компания с Климент Денчев, Васил Михайлов...
- Бяхте шеф на Сатиричния спектакъл до 1989 година Защо ви уволниха?
- Уволниха ме, тъй като някои хора знаеха какво ще се случи и си подготвяха почвата. Директор на театъра бях от 1983 година до 4 декември 1988 година В края на1981 година назначиха за шеф на Сатиричния спектакъл Станислав Стратиев. Много близки другари бяхме с него. Играл съм страхотни негови неща - “Римска баня”, “Сако от велур”, “Рейс”. Към края на 1982 година той ми сподели: “Славчо, не устоявам. Помогни ми!”.
- В какъв смисъл?
- Ами, аз да поема едната част на директорството, той да се занимава с пиесите и с актьорите, аз да правя административната работа. Съгласих се. Оттогава до декември 1988 година бяхме дружно. Той беше основен живописен началник на театъра, аз административен шеф.
- Навремето множеството пиеси, които се играеха в Сатирата, имаха мощен подтекст, с доста фина политическа ирония. Нямахте ли проблеми с властимащите?
- Проблеми сме имали доста. След чешките събития пет години тук бяхме осъдени да не играем българска драматургия. Пробивът беше изработен с “Римска баня” с помощта на Нейчо Попов. Двамата със Станислав Стратиев се затвориха три месеца в една хижа на Витоша и от там донесоха страхотна пиеса. Започнахме подготовки - месец, два, три, Нейчо от терзание направи инфаркт и влезе в болница. В последна сметка пиесата излезе.
Тогава обаче имаше един закон - Тодор Живков би трябвало да пристигна на премиерата или най-малко до третото зрелище. Пето зрелище върви към този момент, а Живков го няма. Ясно, че са му споделили: “Недей!”. Доведе го обаче един негов другар, страховит човек. Генерал, огромна фигура. На представлението беше ужасно, публиката пощуря. След края на пиесата слязохме в кафенето, Живков там и цялостна тишина, 20 минути гледа тъмно и дума не отронва.
“Кой написа пиесата?”, пита най-сетне Живков. Станислав се изправи постепенно, постепенно - мъж над 190 см: “Аз, другарю Живков!”. “Ти деца имаш ли?”, пита отново Живков. “Ами две”, дава отговор Стратиев. “Е, не те ли е боязън за децата?”, още веднъж пита Живков. В този миг генералът се обажда: “И ти се смя бе, Тодоре. Признай си сега”. Така се роди Стратиев. Ако не беше този военачалник, не знам какво щеше да му се случи.
- Два пъти сте се срещали със гибелта. Кога се е случило това?
- О, да, случи се, когато ни уволниха със Стратиев от Сатирата. И аз на третия ден влязох в болница с жестоки болки в стомаха. А Стратиев го претърпя - 10 години ставаше все по-мрачен и по-мрачен. Отиде си обаче с усмивка - по този начин го заварил синът му, ухилен. Той пишеше през тези 10 години доста, доста.
- Та какво се случи с вас?
- Ами какво. Аз имах преди този момент болен корем, само че очевидно от терзание след уволнението нещата са се усложнили и получих перитонит. Приеха ме по неотложност в ИСУЛ, 8-часова интервенция, а по-късно 14 дни в реанимация. И тогава я видях - нея, гибелта. Една доста грозна остаряла жена, с ужасяващ профил, раздърпана, мина, обърна се към мен, само че ме подмина. След няколко дни отново пристигна и отново ме подмина.
- Значи живеете трети живот?
- Излязох от болничното заведение и на 15-ия ден емигрирах. Казах, че в тази страна няма да пребивавам. Две години и половина бях в Италия. Имах огромен другар в “Театро Белли” в Рим. Два пъти в годината те идваха тук да играят и шефът ми беше доста непосредствен. Обадих му се, а той отсече: “Идвай!”.
Идвай, идвай, но би трябвало да се живее някъде.
Тогава се обадих на Борис Христов и той ми даде една стая на тавана му. Искам да кажа единствено една детайлност за Борис Христов. На 10 ноември 1989 година двама-трима българи там се мъчим да разберем какво става в България. Нищо не можем да разберем. Само “Свободна Европа” споделя нещичко. На другия ден, когато към този момент разбрахме, че Живков е свален, се разхождаме из градината с Борис Христов и Момчил Карамитев, Борис Христов ме пита: “Г-н Пеев, в този момент ще си отиде ли простотията от нашата страна?”. Отговорих му: “Разбира се!”.
Румяна СТЕФАНОВА
/вестник "Над 55 "/
Източник: blitz.bg
КОМЕНТАРИ