Легендата Иван Тишански за годините в ЦСКА, Левски и как се пази Йохан Кройф
Футболната легенда Иван Тишански гостува в предаването „ Код Спорт “ по ТВ+. Състезателите, носили екипа и на двата родни гранда – ЦСКА и Левски, са особена порода. Отличават се с извънреден темперамент. Тишански попада тъкмо в тази категория. Спортният му път стартира на „ Българска войска “, където съумява да победи като отличник на страната. Но най-големите си триумфи реализира със синята фланелка, ликувайки с две трофеи и три купи на България. В тандем с Георги Василев на треньорската пейка извежда до исторически край за купата на Германия Унион (Берлин).
- Здравейте, господин Тишански! Благодаря ви, че приехте поканата на предаването „ Код Спорт! Как съжителствате с пандемията? Страхувате ли се от вируса, който сътвори толкоз доста проблеми?
- Съжителствам като всички естествени хора. Знаеш, че ненапълно съм немски ученик. Опитвам се да съблюдавам дисциплината, напътствията. Няма боязън, само че несъмнено, нерешителност има.
- Какво си казвате в този момент, когато гледате мачовете от шампионата на „ А “ група или залагате единствено на Бундеслигата като коментатор на „ Евроспорт “?
- Не, в никой случай единствено на Бундеслигата. Гледам и българското състезание, даже и не толкоз атрактивни мачове на доктрина, тъй като множеството хора се концентрират върху това да гледат Левски, ЦСКА, Лудогорец, само че аз виждам и други срещи, освен техните. Какво си споделям? Тъжно ми е, болно ми е като цяло за българския футбол и за българския народен тим.
- Къде изчезнаха тези майстори, които пълнеха стадионите? Защо хората разясняват, че футболът ни от дълго време страда от ковид, съдейки по посещаемостта на мачовете?
- Не знам дали страда от ковид, само че футболът ни е болен. В това съм уверен. Всички търсят решение, само че дали търсят и намират най-правилните пътища за решения на проблемите във футбола, не съм уверен.
- Има ли лекуване за футбола ни?
- Аз бих дал единствено един образец персонално със самия себе си. Когато през 2006 година станах шеф на детско-юношеския футбол към БФС, след прибирането ми след дългогодишно неявяване в чужбина – Австрия, Кипър, Германия и така нататък, на третия-четвъртия месец разбрах, че нещата не вървят на добре. Направихме една така наречен кръгла маса, на която участваха всички шефове на детско-юношески школи от клубовете в „ А “ и в „ Б “ група, спортни шефове, хора от министерството на спорта, хора от Народното събрание, които отговаряха за спорта. Съвсем провокативно написах едно ревю с мнение, че никога не трябва да хвърляме виновността върху младите футболисти. Имам поради подрастващите, децата, юношите до мъжкия футбол. Зададох въпрос – тези деца, тези юноши са в нашите, във вашите ръце, имах поради и себе си в това число. Те не са отговорни, ние сме се занимавали с тях. Значи ние сме отговорни и би трябвало да забележим грешките къде са. Изнесох доста провокативен, бих споделил изострен отчет. Нарочно го направих подобен и чаках реакция, да има полемика, в залата имаше доста хора, които се занимаваха с детско-юношески футбол. Не чух една думичка! Единственото, което се случи по-късно, един мой доста добър мой другар, футболен човек, ме потупа по рамото и ми сподели: „ Иване, ти доста дълго време си живял в чужбина. “ Мисля, че това споделя доста неща.
- Сега да преминем към едни по-добри времена за българския футбол. Времена, които съвпадаха с началото на вашата кариера. Юноша сте на Септември – кой ви заведе на терена, по какъв начин стартира вашият път?
- На терена не ме е завел никой. Първо татко ми, лека му пръст, беше футболен треньор дълги години, като той е спартаклия. Произлиза от Раковски, Спартак (София) и така нататък Никога не ме е натискал, бил е треньор в много тимове от „ А “ група, най-много „ спартаци “ – Спартак (Варна), Спартак (Пловдив), с Тодор Диев в състава си. Никога не ме е натискал да играя футбол, аз просто от единствено себе си, по този начин бяхме привикнали децата тогава – през целия ден играехме футбол, имахме просташки шампионати. В един тим от тези просташки шампионати, които бяха доста забавни и мощни, на черното игрище на 57-о учебно заведение играехме шампионата. Имаше един треньор, лека му пръст, Цветан Илчев, който в следствие стана европейски първенец с юноши през 1976 година - третата европейска юношеска купа, която имаме. Той стоеше облегнат на гредата и просто наблюдаваше какво се случва в махленските шампионати. След това ме извика и ме предложения – искаш ли да тренираш в Септември? Разбира се! Тогава в Септември (София) имаше един доста огромен наш футболист – Павел Панов, лека му пръст. Там тренираше, също е младеж на Септември. Бях горделив с това, че съм поканен и по този начин стартира моят футболен път.
- Как попадате в първия състав на ЦСКА с треньор Манол Манолов – Симолията?
- Ще се върна единствено крачка обратно – Стоян Петров, един от доста положителните български треньори, беше ментор на мъжкия тим на Септември (София). На 16 години той ме взе на подготовка в мъжкия състав. На идната година – 1969 година стана обединяването сред Славия и Локомотив, Левски и Спартак, ЦСКА и Септември. Баща ми държеше да отида в Спартак (София), тъй като беше спартаклия, само че това бе невероятно, защото тогава, в което учебно заведение учиш, в този регион играеш. Така попаднах в ЦСКА.
- Със Симолията по какъв начин работехте? Кои митове бяха тогава в първия тим?
- Дори и в този момент настръхвам! Беше нещо необикновено за дете от Коньовица, играло в Септември! Между другото Септември беше развъдник на доста футболисти, които бяха към този момент и в ЦСКА. Беше необикновено! Ще изброя имената единствено на някои от тях – Димитър Якимов, Боби Станков, Паро Никодимов, Петър Жеков, Пенев, може би трябваше преди всичко да го кажа. Симолията беше един доста самобитен треньор с ексцентрично отношение към играчите, само че знаеше по какъв начин да работи с всички тези звезди, които тогава бяха в тима на ЦСКА.
- След това продължавате в Сливен – по какъв начин се стигна до това прекосяване?
- В ЦСКА играх две години с юношите, бяхме първенци. След това бях една година в мъжкия тим, където имам 12-13 мача. Ще се върна на Димитър Пенев, на бате Митко, както го назовават всички, един от върховите моменти на тогавашния стадий за мен беше, когато в един мач от предварителните кръгове за Купата на европейските първенци, играхме с едни финландци на „ Народна войска “ и на полувремето смених Димитър Пенев, който беше нещо необикновено за мен. Беше 3:0 на полувремето и Симолията реши да ме пусне. Беше необикновено да смениш великия Димитър Пенев! Беше в действителност великолепен футболист! А пък втората година като боец ме изпратиха в Сливен, защото нямаше място за мен в този миг в този огромен тим на ЦСКА. Изпратиха ме да групирам опит в Сливен.
- 1974 година е една от най-успешните години в историята на Академик (София), а вие сте част от отбора. Кои са дуелите, към които се връщате в този момент?
- Беше огромна битка, Академик беше доста мощен тим. Не желая да изреждам имената, с които съм играл, те са доста и са известни имена в българската футболна общност. Ако не се неистина, стигнахме полуфинал за Купата на руската войска, край за Балканската купа, студентски международен вицешампион. Бяхме с малко преимущество, защото това студентско състезание беше извънредно за дилетанти. От всички други страни в действителност бяха дилетанти – студенти, до момента в който ние бяхме професионален футболен тим, само че всички бяха студенти, тъй че нямаше никакъв проблем да участваме. Няма да не помни финала с тима на всичките румънски университети, а с национални състезатели вътре, загубихме с 1:4. Но на полуфинала отстранихме Франция, а на финала ни свири французин. Там е единственият ми червен картон, сподели го и на Илия Чанев. Но румънците в действителност бяха доста мощен тим. Това са популярни моменти в историята ми в Академик (София). Също и финалът с Раднички (Ниш) за Балканската купа, където в действителност беше огромна борба. Сърбите и тогава, и в този момент не престават да имат прелестни треньори и надлежно създават положителни футболисти.
- Как се одобри на „ Герена “ прекосяването на един футболист от ЦСКА, първенец с „ армейците “? Нещо, което сякаш не се приемаше доста от запалянковците…
- Да, в случай че би трябвало да бъда прям, въобще не усетих да има някакво негативно отношение към мен. Но не влязох незабавно в отбора на Левски, защото трима души тогава от три разнообразни тима отидохме едновременно в Левски – аз, Йордан Йорданов и Ники Грънчаров, лека му пръст, който пристигна от Черно море, само че също е младеж на Септември (София). И на тримата ни не разрешиха да играем, защото бяхме без позволения, а тогава нямаше контракти и така нататък Или те пускат в тима, или не те пускат. И тримата към този момент бяхме да не кажа твърди национали, само че бяхме на прага на националния тим. Имаше една фотография във вестник „ Футбол “ или „ Спорт “ на тримата по какъв начин седим един до различен на скамейката и пишеше по какъв начин може трима национали на България да стоят и да не играят футбол…
- Кой ви убеди да дойдете на „ Герена “ и да облечете синия екип?
- Покойният Иван Вуцов, който тогава беше треньор на Левски. И несъмнено моят татко, който беше доста удовлетворен, тъй като това към този момент беше Левски-Спартак.
- Следват петте най-успешни години в кариерата ви. Да стартираме с конкуренцията в Левски – по какъв начин изглеждаше по това време защитата на „ сините “?
- Конкуренцията беше страхотна, там бяха Кирил Ивков, Милко Гайдарски, Николай Грънчаров, Стефан Аладжов. Беше необикновено да се пребориш да играеш в тази отбрана и въобще в този тим. Искам да подчертая, че без значение, че доста бързо станах титуляр, всичките трима, които бяхме отишли, уважението, респектът към по-големите, по-старите, по-опитните, без значение, че седяха на пейката, такива като Георги Цветков, Иван Стоянов-Типеца. Хора, които не играеха постоянно, а ние бяхме титуляри. Беше необикновено огромно почитание.
- Тогава не беше чудно, че на стадион „ Васил Левски “ тимът играеше пред 70 хиляди фенове. Разкажете ни за два паметни мача в историята на „ сините “ с ваше присъединяване – елиминирането на Аякс на осминафинал за Купата на УЕФА и успеха над Барселона с Йохан Крой с 5:4 година по-късно…
- Наистина това бяха паметни моменти в историята на футбола и за всеки един от нас поотделно. Като научихме жребия, незабавно започнахме да си въртим по телефона и да показваме по друг метод възприятията си, че ще се надигнем против дългокосите холандци, които мачкаха всичко в Европа в този миг, задаваха модата във футбола и с съображение. В следствие в диалози между тях и с треньора, успяхме да убедим себе си, че в последна сметка не сме доста по-лоши от тях и би трябвало да се опитаме да създадем всичко допустимо да се противопоставим по най-хубавия метод против тях, т.е. да си премерим силите, да забележим по какъв начин се играе против такива хора. Всъщност футболът е това – една игра, където двама съперници излизат и си мерят силите кой е по-добър и кой има по-силните футболни причини. За мача с Аякс има една доста забавна детайлност. Преди срещата пътуваме отсам и някъде към Виена самолетът се повреди. Кацнахме във Виена, не стигнахме до Амстердам. Останахме да чакаме там да изпратят различен аероплан от София. В последна сметка пристигнахме, само че много късно вечерта – 22:00-23:00 часа и малко след среднощ починалият Иван Вуцов ни изведе на подготовка. Дойдоха с нас хората от Амстердам, малко учудени, че ще упражняваме, възпламениха лампите на три-четири от подготвителните стадиони и споделиха, че където желаеме, можем да упражняваме. Разбира се, влязохме и на централния стадион, с цел да стъпим на тревата, на която щяхме да играем на другия ден. И в 00:30-01:00 часа ние тренирахме! Вечеряхме в 02:00-2:30 часа, всичко чака на място, хората в ресторанта на хотела, сервираха ни, нахранихме се. За самия мач – страхотна конюнктура, цялостен стадион. Когато стана 2:0, сякаш леко загубихме религия, само че по-късно когато Войн Войнов означи един гол, ни пристигна вярата в личните сили. Казахме си, че в София можем да ги отстраним! Така се и случи! Мачът приключи 2:1, имаше продължения, дузпи, аз бих първата, само че коя е забавната детайлност? Преди това аз изпускам три дузпи подред – една в един от последните ми мачове с Академик, една с младежкия народен тим на България в Перник против Гърция в мач за европейско състезание, като по-късно победихме с 2:1 с два гола на същия Йордан Йорданов-Пиката и една към този момент като играч на Левски против Ботев (Пловдив) за шампионата. В интерес на истината самочувствието ми беше поспаднало. Знаех, че ще удрям дузпа с Аякс. Иван Вуцов ни събира и споделя – ти, ти, ти, ти и ти, като мен ме поставя преди всичко. Опитвам се да му подскажа, отивам до него и му споделям, че малко съм обезпокоен от три следващи изпуснати дузпи. А той отвърна: „ Отиваш, биеш, вкарваш и се разкарваш! “ Всичко се получи както би трябвало и насладата беше неописуема. Както и ЦСКА в други мачове – с Ливърпул, с Нотингам Форест и така нататък, беше нещо несравнимо!
- Срещата ви с Кройф и Барселона?
- Тогава съжалявах, че към този момент не играеше в Аякс, само че година по-късно се срещнахме с него в два мача. Невероятен състезател! Ако би трябвало да бъда прям, в двата мача имах задачата да се „ грижа “ за него. Той беше мой кумир. Не знам какъв брой добре съм го опазил, само че по време на играта, когато го гонех, тичахме дружно един до различен, борехме се за топката и така нататък съм му се радвал по какъв начин играе на терена.
- С Георги Василев постигнахте нещо удивително с Унион (Берлин) – край за купата на Германия против Шалке през 2001 година Сензация или просто доста работа от ваша страна бе в основата на този връх в историята на немския клуб?
- Преди всичко доста работа в композиция от трите неща, които загатна. Сензация си беше за цялата футболна общност в Германия. И малко шанс – във всички предходни мачове преди да стигнем финала, ни се паднаха домашен срещи, което малко или доста ни облагодетелства. Дори бих споделил, че полуфиналът с Борусия (Мьонхенгладбах) беше по-емоционален, в сравнение с финалът с Шалке, без да го недооценявам несъмнено. Беше на Олимпийския стадион, имаше повече от 50 хиляди последователи на Шалке, 2/3 от стадиона бе напълнен със сини флагове и 1/3 с нашите почитатели. Независимо, че загубихме с една дузпа и един фаул пред нашата врата, непосредствено осъществяване, ние имахме своите шансове. Още при 0:0 ударихме греда, само че Шалке несъмнено беше по-добрият тим.
- Лесно ли се минава границата от футболист към треньор?
- Няма да давам образец със себе си. Веднага споделям, че е мъчно. При работата ми във Футболния съюз, по-скоро в треньорската школа, бяхме на безчет семинари из цяла Европа, тъй като има една стратегия на УЕФА, по която се канят представители на треньорските школи от три страни и дружно с домакините вземат участие в един семинар. Съответно там се вършат най-различни презентации, които постоянно аз ги правех, като сме ги отработвали с сътрудниците от треньорската школа. На един от семинарите в Швейцария бяхме дружно с две англоговорящи страни – Англия и Ирландия или Шотландия. Един от представителите на Англия беше Гарет Саутгейт. На тези семинари ситуацията е доста отзивчива, всички знаят, че са сътрудници, беседват на дребни имена с другите. В една от почивките отивам при него: „ Здравей, Гарет! Аз съм от България. “ Историята на Гарет Саутгейт? Той приключи своята кариера, незабавно пое тима на Съндърланд и изпадна. Попитах го какво се случи, а той, човек с над 50 мача в националния тим на Англия и играл в един куп тимове във Висшата лига, сподели по този начин: „ Глупост от моя страна. Мислех си, че знам всичко. Затова в този момент, където мога по целия свят, има ли семинари за деца, за професионални тимове и така нататък, вървя на всички места и изучавам. Мислех си, че знам всичко, а не съм знаел нищо! “ Това може би дава отговор на въпроса елементарно ли се става треньор.
- В момента сте коментатор на „ Евроспорт България “. В една публикация уважаваният от нас Кеворк Кеворкян цитира ваше умозаключение, казано по време на коментар: „ А може би ние бъркаме и дано не се вършим на по-големи познавачи от футболистите. “ По този мотив господин Кеворкян написа: „ Това е изумително честно. “ Как приемате една такава оценка?
- Разбира се, това е чест за мен да получа такава оценка от един толкоз ерудиран мъж, който може да приказва по доста тематики доста професионално и с обстоятелства за действителността в дадена област. Така че единствено мога да бъда признателен. Радвам се, че по този начин ме прави оценка.
- Бихте ли коментирали български мач?
- Вероятно бих коментирал, макар че би ми било доста мъчно, тъй като навиците, които построих в продължение на 10 години да разясня Бундеслигата, а там има какво да се разяснява, не знам дали ще ми разрешат да съумея да разясня мач от българското състезание, защото няма доста неща за коментиране.
- Какво бихте споделили за край?
- Бих поискал на всички фенове да бъдат здрави, да бъдат дисциплинирани, с цел да съумеем всички дружно да се преборим с ковид и надлежно всички фенове на Цар Футбол да могат още веднъж да се завърнат по стадионите и да виждаме цялостни арени!
- Здравейте, господин Тишански! Благодаря ви, че приехте поканата на предаването „ Код Спорт! Как съжителствате с пандемията? Страхувате ли се от вируса, който сътвори толкоз доста проблеми?
- Съжителствам като всички естествени хора. Знаеш, че ненапълно съм немски ученик. Опитвам се да съблюдавам дисциплината, напътствията. Няма боязън, само че несъмнено, нерешителност има.
- Какво си казвате в този момент, когато гледате мачовете от шампионата на „ А “ група или залагате единствено на Бундеслигата като коментатор на „ Евроспорт “?
- Не, в никой случай единствено на Бундеслигата. Гледам и българското състезание, даже и не толкоз атрактивни мачове на доктрина, тъй като множеството хора се концентрират върху това да гледат Левски, ЦСКА, Лудогорец, само че аз виждам и други срещи, освен техните. Какво си споделям? Тъжно ми е, болно ми е като цяло за българския футбол и за българския народен тим.
- Къде изчезнаха тези майстори, които пълнеха стадионите? Защо хората разясняват, че футболът ни от дълго време страда от ковид, съдейки по посещаемостта на мачовете?
- Не знам дали страда от ковид, само че футболът ни е болен. В това съм уверен. Всички търсят решение, само че дали търсят и намират най-правилните пътища за решения на проблемите във футбола, не съм уверен.
- Има ли лекуване за футбола ни?
- Аз бих дал единствено един образец персонално със самия себе си. Когато през 2006 година станах шеф на детско-юношеския футбол към БФС, след прибирането ми след дългогодишно неявяване в чужбина – Австрия, Кипър, Германия и така нататък, на третия-четвъртия месец разбрах, че нещата не вървят на добре. Направихме една така наречен кръгла маса, на която участваха всички шефове на детско-юношески школи от клубовете в „ А “ и в „ Б “ група, спортни шефове, хора от министерството на спорта, хора от Народното събрание, които отговаряха за спорта. Съвсем провокативно написах едно ревю с мнение, че никога не трябва да хвърляме виновността върху младите футболисти. Имам поради подрастващите, децата, юношите до мъжкия футбол. Зададох въпрос – тези деца, тези юноши са в нашите, във вашите ръце, имах поради и себе си в това число. Те не са отговорни, ние сме се занимавали с тях. Значи ние сме отговорни и би трябвало да забележим грешките къде са. Изнесох доста провокативен, бих споделил изострен отчет. Нарочно го направих подобен и чаках реакция, да има полемика, в залата имаше доста хора, които се занимаваха с детско-юношески футбол. Не чух една думичка! Единственото, което се случи по-късно, един мой доста добър мой другар, футболен човек, ме потупа по рамото и ми сподели: „ Иване, ти доста дълго време си живял в чужбина. “ Мисля, че това споделя доста неща.
- Сега да преминем към едни по-добри времена за българския футбол. Времена, които съвпадаха с началото на вашата кариера. Юноша сте на Септември – кой ви заведе на терена, по какъв начин стартира вашият път?
- На терена не ме е завел никой. Първо татко ми, лека му пръст, беше футболен треньор дълги години, като той е спартаклия. Произлиза от Раковски, Спартак (София) и така нататък Никога не ме е натискал, бил е треньор в много тимове от „ А “ група, най-много „ спартаци “ – Спартак (Варна), Спартак (Пловдив), с Тодор Диев в състава си. Никога не ме е натискал да играя футбол, аз просто от единствено себе си, по този начин бяхме привикнали децата тогава – през целия ден играехме футбол, имахме просташки шампионати. В един тим от тези просташки шампионати, които бяха доста забавни и мощни, на черното игрище на 57-о учебно заведение играехме шампионата. Имаше един треньор, лека му пръст, Цветан Илчев, който в следствие стана европейски първенец с юноши през 1976 година - третата европейска юношеска купа, която имаме. Той стоеше облегнат на гредата и просто наблюдаваше какво се случва в махленските шампионати. След това ме извика и ме предложения – искаш ли да тренираш в Септември? Разбира се! Тогава в Септември (София) имаше един доста огромен наш футболист – Павел Панов, лека му пръст. Там тренираше, също е младеж на Септември. Бях горделив с това, че съм поканен и по този начин стартира моят футболен път.
- Как попадате в първия състав на ЦСКА с треньор Манол Манолов – Симолията?
- Ще се върна единствено крачка обратно – Стоян Петров, един от доста положителните български треньори, беше ментор на мъжкия тим на Септември (София). На 16 години той ме взе на подготовка в мъжкия състав. На идната година – 1969 година стана обединяването сред Славия и Локомотив, Левски и Спартак, ЦСКА и Септември. Баща ми държеше да отида в Спартак (София), тъй като беше спартаклия, само че това бе невероятно, защото тогава, в което учебно заведение учиш, в този регион играеш. Така попаднах в ЦСКА.
- Със Симолията по какъв начин работехте? Кои митове бяха тогава в първия тим?
- Дори и в този момент настръхвам! Беше нещо необикновено за дете от Коньовица, играло в Септември! Между другото Септември беше развъдник на доста футболисти, които бяха към този момент и в ЦСКА. Беше необикновено! Ще изброя имената единствено на някои от тях – Димитър Якимов, Боби Станков, Паро Никодимов, Петър Жеков, Пенев, може би трябваше преди всичко да го кажа. Симолията беше един доста самобитен треньор с ексцентрично отношение към играчите, само че знаеше по какъв начин да работи с всички тези звезди, които тогава бяха в тима на ЦСКА.
- След това продължавате в Сливен – по какъв начин се стигна до това прекосяване?
- В ЦСКА играх две години с юношите, бяхме първенци. След това бях една година в мъжкия тим, където имам 12-13 мача. Ще се върна на Димитър Пенев, на бате Митко, както го назовават всички, един от върховите моменти на тогавашния стадий за мен беше, когато в един мач от предварителните кръгове за Купата на европейските първенци, играхме с едни финландци на „ Народна войска “ и на полувремето смених Димитър Пенев, който беше нещо необикновено за мен. Беше 3:0 на полувремето и Симолията реши да ме пусне. Беше необикновено да смениш великия Димитър Пенев! Беше в действителност великолепен футболист! А пък втората година като боец ме изпратиха в Сливен, защото нямаше място за мен в този миг в този огромен тим на ЦСКА. Изпратиха ме да групирам опит в Сливен.
- 1974 година е една от най-успешните години в историята на Академик (София), а вие сте част от отбора. Кои са дуелите, към които се връщате в този момент?
- Беше огромна битка, Академик беше доста мощен тим. Не желая да изреждам имената, с които съм играл, те са доста и са известни имена в българската футболна общност. Ако не се неистина, стигнахме полуфинал за Купата на руската войска, край за Балканската купа, студентски международен вицешампион. Бяхме с малко преимущество, защото това студентско състезание беше извънредно за дилетанти. От всички други страни в действителност бяха дилетанти – студенти, до момента в който ние бяхме професионален футболен тим, само че всички бяха студенти, тъй че нямаше никакъв проблем да участваме. Няма да не помни финала с тима на всичките румънски университети, а с национални състезатели вътре, загубихме с 1:4. Но на полуфинала отстранихме Франция, а на финала ни свири французин. Там е единственият ми червен картон, сподели го и на Илия Чанев. Но румънците в действителност бяха доста мощен тим. Това са популярни моменти в историята ми в Академик (София). Също и финалът с Раднички (Ниш) за Балканската купа, където в действителност беше огромна борба. Сърбите и тогава, и в този момент не престават да имат прелестни треньори и надлежно създават положителни футболисти.
- Как се одобри на „ Герена “ прекосяването на един футболист от ЦСКА, първенец с „ армейците “? Нещо, което сякаш не се приемаше доста от запалянковците…
- Да, в случай че би трябвало да бъда прям, въобще не усетих да има някакво негативно отношение към мен. Но не влязох незабавно в отбора на Левски, защото трима души тогава от три разнообразни тима отидохме едновременно в Левски – аз, Йордан Йорданов и Ники Грънчаров, лека му пръст, който пристигна от Черно море, само че също е младеж на Септември (София). И на тримата ни не разрешиха да играем, защото бяхме без позволения, а тогава нямаше контракти и така нататък Или те пускат в тима, или не те пускат. И тримата към този момент бяхме да не кажа твърди национали, само че бяхме на прага на националния тим. Имаше една фотография във вестник „ Футбол “ или „ Спорт “ на тримата по какъв начин седим един до различен на скамейката и пишеше по какъв начин може трима национали на България да стоят и да не играят футбол…
- Кой ви убеди да дойдете на „ Герена “ и да облечете синия екип?
- Покойният Иван Вуцов, който тогава беше треньор на Левски. И несъмнено моят татко, който беше доста удовлетворен, тъй като това към този момент беше Левски-Спартак.
- Следват петте най-успешни години в кариерата ви. Да стартираме с конкуренцията в Левски – по какъв начин изглеждаше по това време защитата на „ сините “?
- Конкуренцията беше страхотна, там бяха Кирил Ивков, Милко Гайдарски, Николай Грънчаров, Стефан Аладжов. Беше необикновено да се пребориш да играеш в тази отбрана и въобще в този тим. Искам да подчертая, че без значение, че доста бързо станах титуляр, всичките трима, които бяхме отишли, уважението, респектът към по-големите, по-старите, по-опитните, без значение, че седяха на пейката, такива като Георги Цветков, Иван Стоянов-Типеца. Хора, които не играеха постоянно, а ние бяхме титуляри. Беше необикновено огромно почитание.
- Тогава не беше чудно, че на стадион „ Васил Левски “ тимът играеше пред 70 хиляди фенове. Разкажете ни за два паметни мача в историята на „ сините “ с ваше присъединяване – елиминирането на Аякс на осминафинал за Купата на УЕФА и успеха над Барселона с Йохан Крой с 5:4 година по-късно…
- Наистина това бяха паметни моменти в историята на футбола и за всеки един от нас поотделно. Като научихме жребия, незабавно започнахме да си въртим по телефона и да показваме по друг метод възприятията си, че ще се надигнем против дългокосите холандци, които мачкаха всичко в Европа в този миг, задаваха модата във футбола и с съображение. В следствие в диалози между тях и с треньора, успяхме да убедим себе си, че в последна сметка не сме доста по-лоши от тях и би трябвало да се опитаме да създадем всичко допустимо да се противопоставим по най-хубавия метод против тях, т.е. да си премерим силите, да забележим по какъв начин се играе против такива хора. Всъщност футболът е това – една игра, където двама съперници излизат и си мерят силите кой е по-добър и кой има по-силните футболни причини. За мача с Аякс има една доста забавна детайлност. Преди срещата пътуваме отсам и някъде към Виена самолетът се повреди. Кацнахме във Виена, не стигнахме до Амстердам. Останахме да чакаме там да изпратят различен аероплан от София. В последна сметка пристигнахме, само че много късно вечерта – 22:00-23:00 часа и малко след среднощ починалият Иван Вуцов ни изведе на подготовка. Дойдоха с нас хората от Амстердам, малко учудени, че ще упражняваме, възпламениха лампите на три-четири от подготвителните стадиони и споделиха, че където желаеме, можем да упражняваме. Разбира се, влязохме и на централния стадион, с цел да стъпим на тревата, на която щяхме да играем на другия ден. И в 00:30-01:00 часа ние тренирахме! Вечеряхме в 02:00-2:30 часа, всичко чака на място, хората в ресторанта на хотела, сервираха ни, нахранихме се. За самия мач – страхотна конюнктура, цялостен стадион. Когато стана 2:0, сякаш леко загубихме религия, само че по-късно когато Войн Войнов означи един гол, ни пристигна вярата в личните сили. Казахме си, че в София можем да ги отстраним! Така се и случи! Мачът приключи 2:1, имаше продължения, дузпи, аз бих първата, само че коя е забавната детайлност? Преди това аз изпускам три дузпи подред – една в един от последните ми мачове с Академик, една с младежкия народен тим на България в Перник против Гърция в мач за европейско състезание, като по-късно победихме с 2:1 с два гола на същия Йордан Йорданов-Пиката и една към този момент като играч на Левски против Ботев (Пловдив) за шампионата. В интерес на истината самочувствието ми беше поспаднало. Знаех, че ще удрям дузпа с Аякс. Иван Вуцов ни събира и споделя – ти, ти, ти, ти и ти, като мен ме поставя преди всичко. Опитвам се да му подскажа, отивам до него и му споделям, че малко съм обезпокоен от три следващи изпуснати дузпи. А той отвърна: „ Отиваш, биеш, вкарваш и се разкарваш! “ Всичко се получи както би трябвало и насладата беше неописуема. Както и ЦСКА в други мачове – с Ливърпул, с Нотингам Форест и така нататък, беше нещо несравнимо!
- Срещата ви с Кройф и Барселона?
- Тогава съжалявах, че към този момент не играеше в Аякс, само че година по-късно се срещнахме с него в два мача. Невероятен състезател! Ако би трябвало да бъда прям, в двата мача имах задачата да се „ грижа “ за него. Той беше мой кумир. Не знам какъв брой добре съм го опазил, само че по време на играта, когато го гонех, тичахме дружно един до различен, борехме се за топката и така нататък съм му се радвал по какъв начин играе на терена.
- С Георги Василев постигнахте нещо удивително с Унион (Берлин) – край за купата на Германия против Шалке през 2001 година Сензация или просто доста работа от ваша страна бе в основата на този връх в историята на немския клуб?
- Преди всичко доста работа в композиция от трите неща, които загатна. Сензация си беше за цялата футболна общност в Германия. И малко шанс – във всички предходни мачове преди да стигнем финала, ни се паднаха домашен срещи, което малко или доста ни облагодетелства. Дори бих споделил, че полуфиналът с Борусия (Мьонхенгладбах) беше по-емоционален, в сравнение с финалът с Шалке, без да го недооценявам несъмнено. Беше на Олимпийския стадион, имаше повече от 50 хиляди последователи на Шалке, 2/3 от стадиона бе напълнен със сини флагове и 1/3 с нашите почитатели. Независимо, че загубихме с една дузпа и един фаул пред нашата врата, непосредствено осъществяване, ние имахме своите шансове. Още при 0:0 ударихме греда, само че Шалке несъмнено беше по-добрият тим.
- Лесно ли се минава границата от футболист към треньор?
- Няма да давам образец със себе си. Веднага споделям, че е мъчно. При работата ми във Футболния съюз, по-скоро в треньорската школа, бяхме на безчет семинари из цяла Европа, тъй като има една стратегия на УЕФА, по която се канят представители на треньорските школи от три страни и дружно с домакините вземат участие в един семинар. Съответно там се вършат най-различни презентации, които постоянно аз ги правех, като сме ги отработвали с сътрудниците от треньорската школа. На един от семинарите в Швейцария бяхме дружно с две англоговорящи страни – Англия и Ирландия или Шотландия. Един от представителите на Англия беше Гарет Саутгейт. На тези семинари ситуацията е доста отзивчива, всички знаят, че са сътрудници, беседват на дребни имена с другите. В една от почивките отивам при него: „ Здравей, Гарет! Аз съм от България. “ Историята на Гарет Саутгейт? Той приключи своята кариера, незабавно пое тима на Съндърланд и изпадна. Попитах го какво се случи, а той, човек с над 50 мача в националния тим на Англия и играл в един куп тимове във Висшата лига, сподели по този начин: „ Глупост от моя страна. Мислех си, че знам всичко. Затова в този момент, където мога по целия свят, има ли семинари за деца, за професионални тимове и така нататък, вървя на всички места и изучавам. Мислех си, че знам всичко, а не съм знаел нищо! “ Това може би дава отговор на въпроса елементарно ли се става треньор.
- В момента сте коментатор на „ Евроспорт България “. В една публикация уважаваният от нас Кеворк Кеворкян цитира ваше умозаключение, казано по време на коментар: „ А може би ние бъркаме и дано не се вършим на по-големи познавачи от футболистите. “ По този мотив господин Кеворкян написа: „ Това е изумително честно. “ Как приемате една такава оценка?
- Разбира се, това е чест за мен да получа такава оценка от един толкоз ерудиран мъж, който може да приказва по доста тематики доста професионално и с обстоятелства за действителността в дадена област. Така че единствено мога да бъда признателен. Радвам се, че по този начин ме прави оценка.
- Бихте ли коментирали български мач?
- Вероятно бих коментирал, макар че би ми било доста мъчно, тъй като навиците, които построих в продължение на 10 години да разясня Бундеслигата, а там има какво да се разяснява, не знам дали ще ми разрешат да съумея да разясня мач от българското състезание, защото няма доста неща за коментиране.
- Какво бихте споделили за край?
- Бих поискал на всички фенове да бъдат здрави, да бъдат дисциплинирани, с цел да съумеем всички дружно да се преборим с ковид и надлежно всички фенове на Цар Футбол да могат още веднъж да се завърнат по стадионите и да виждаме цялостни арени!
Източник: sportal.bg
КОМЕНТАРИ