Футболната легенда Божил Колев гостува в предаването „Код Спорт“ по

Футболната легенда Божил Колев гостува в предаването „ Код Спорт “ по ТВ+. Той е определен за Футболист №1 на Варна за ХХ век. Паметни са мачовете му с Черно море и ЦСКА. Дългогодишен капитан е на „ армейците “, с които печели 5 шампионски трофеи и 3 купи на страната. Участва с националния тим на Мондиал’74.

- Здравейте, господин Колев! Благодаря ви, че се съгласихте да гостувате в предаването „ Код Спорт “! Първо – по какъв начин сте? Тормози ли ви пандемията? Успявате ли да се пазите от подлия COVID-19?

- Засега съумявам, да забележим докога. Иначе почти съм добре.

- Бързо ли изминаха тези 71 години? Някои споделят, че до момента в който човек се обърне и всичко минава като на филм.

- И да, и не. Зависи кой по какъв начин е живял. Дълъг беше житейският ми път до този миг. Имаше доста страсти с футбола, със фамилията. Основно животът ми мина с футбола.

- Избран сте за Футболист №1 на Варна за XX век – какво значи за вас това самопризнание?

- За мен е доста огромно самопризнание. Все отново да си Футболист на Варна за столетието е огромна чест! Имам поради, че футболът е почнал от Варна и да си №1 за XX век е в действителност съществено самопризнание.

- Сега ще поговорим за едни времена, изпълнени с страсти, с безредици, с велики борби на терена. Но първо да стартираме изначало – на какъв брой години стартира вашият флирт с обичания ви спорт?

- През 1960 година започнах да играя в детския тим на Черно море, по-късно прекосих през всички възрастови групи – деца, юноши младша, старша възраст и в първия тим.

- Кой ви заведе на стадиона?

- Сам отидох през 1959 година Атанас Аврамов тогава беше треньор на детския тим. Каза ми: „ Още си дребен, ела следващата година. “ Фактически 1960 година отидох. Бяха двама треньори – Атанас Аврамов на децата и Димитър Димитров на юношите. Наблюдаваха учебните шампионати, аз там се изявих и след това ме взеха в детския тим на Черно море. Бях трети клас и по-късно естествено прекосих в юношите, а през 1966 година Иван Моканов ме взе в първия тим.

- Кой беше първият ви мач с мъжкия тим на Черно море?

- Няма да го не помни – 13 август 1967 година Първият формален мач за шампионата. Беше против ЦСКА, вкарах и първия си гол.

- Имахте ли терзания, когато треньорът ви сподели, че излизате титуляр?

- Е, естествено. Имаше страст, само че от 1966 година ме взимаха в първия тим, дори имаше един шампионат „ Варненско лято “, участваше Шефийлд (Уензди). Това ми беше първият мач на високо равнище.

- Как стана прекосяването ви в ЦСКА? Шефовете на „ моряците “ не направиха ли опит да ви задържат във Варна?

- Това е доста забавен случай. Беше 1970 година, беше разформирован националният тим след Мексико, имаше ново управление във Футболния съюз. Но преди този момент се случиха някои неща в нашия тим и през това време аз бях матрос. Потърсиха ме от поделението и на идващия ден отидох, имах наказване арест 15 дни. Някъде близо 45 дни бях в поделението. Но апропо е имало заповед на министъра на защитата Добри Джуров да ме трансферират в София. Но тогава командващият във флота адмирал Добрев го нямаше сега и те не са посмели да ме трансферират. Излежах към десетина дни в ареста, не ме пускаха, дори в следствието ме водиха. Другите ги пускаха на работа, само че не и мен, държаха ме в ареста. Получи се втора заповед от София и ме закараха да си доизлежавам остатъка от наказването в софийския арест. В този миг ЦСКА бяха в Палма де Майорка, там завоюваха първата купа на шампионата. Симолията пристигна в ареста с фотографа Стефчев, донесе една алена фланелка да ми създадат фотография за картотека. Бях остриган с гола глава и до края на кариерата ми се явявах с тази картотека. След това излязох и ме включиха в тима на ЦСКА.

- Какви са спомените ви от работата с Манол Манолов-Симолията?

- Е, не беше елементарно. Имаше доста положителни играчи в ЦСКА, множеството играеха и в националния тим. Познавахме се, тъй като преди да отида, 1970 година участвах в подготовката. Божков ме беше взел в националния тим, бях на Белмекен, по-късно ходихме в Мексико и Перу, където играхме два-три мача. Били сме и съперници, познавахме се с множеството. Симолията беше доста жив мъж, прочувствен, даваше кураж на играчите, създаваше конюнктура на армейски дух.

- Част от сърцето си сте оставили на „ Армията “ – кои бяха мачовете, за които се сещате в този момент, огромните спектакли, част от които сте били и вие?

- С Байерн (Мюнхен), Панатинайкос изключително, тъй като беше доста трагичен не един, а три мача бяха. Първо ги победихме в София, по-късно в Атина се получи този фал със съдията, когато стана 2:1 за тях, а в София ги бихме с 2:1, имаше продължения, а по-късно дузпи. При тях ние вкарахме от три – три, а те от три – една. Обаче Пушкаш им беше треньор, доста огромен, международен футболист. И като видя, че губят, влезе вътре, отиде при съдията, стисна му ръката, изкара тима от терена. Бяхме учудени, не знаехме какво да вършим и излязохме. Същевременно те незабавно подадоха контестация, тъй като теоретично те могат да вкарат още два гола, а ние да изпуснем. Така трябваше да се преиграва и да играем трети път. Тогава ги победихме 2:0.

- Съперничеството на ЦСКА с Левски – какво означаваха тогава борбите сред „ сини “ и „ червени “?

- Битките бяха доста забавни, тъй като де факто ЦСКА и Левски бяха кандидати за първото място. Пълни игрища, огромна страст. Помня още като играех в Черно море във Варна на мачовете с Левски и ЦСКА стадионът беше цялостен. Още като излезеш от съблекалнята настръхваш! Публиката почва да вика. Емоцията беше доста огромна.

- Имаше ли феърплей в дербитата с Левски? И двата тима постоянно са желали да вземат или купата, или купата, а в случай че може и двете е най-добре…

- Второто място е проваляне за всеки от двата тима. Затова беше доста завладяващо.

- В националния тим сте били дружно с Георги Аспарухов, Димитър Якимов, Христо Бонев, Димитър Пенев. Кой беше дебютният ви мач с тима на България?

- Първият ми мач беше против Валенсия през 1969 година Божков ме беше взел в националния тим. Доколкото си припомням, победихме с 5:1. Играх цялостен мач, първото полувреме с Иван Димитров, второто с Пенев. Оттам отидохме в Мароко, пътувахме цяла нощ, чак сутринта пристигнахме, бяхме доста изморени. Там също играх второто полувреме. След това участвах в подготовката в Мексико и Перу.

- Разкажете ни какво е да се изправиш против Краля на футбола – Пеле, който навърши неотдавна 80 години? Кога се случи това?

- Това се случи 1970 година Треньори бяха Христо Младенов и Орманджиев. Изиграхме осем мача, с Бразилия беше ексклузивен, не беше очакван в програмата. Понеже са доста набожни и преди този момент бяха играли на други международни шампионати с България, бяха изискали да създадем този мач. Беше доста забавен случай – излетяхме от Париж, към този момент навлязохме в океана, двата мотора на самолета се повредиха и се върнахме отново в Париж. Стояхме много време и пристигнахме в Сао Пауло сутринта към 6 часа, а мачът беше разгласен за 14 часа. Комбинирахме закуска и обяд към 10 часа. Понеже и треньорите бяха много обезпокоени, ни закараха по-рано на стадиона, тръгнахме два часа преди този момент. Организацията им беше с полиция с мотори и отидохме доста бързо. Излязохме да загряваме, подготвяхме се, стадионът цялостен, обаче в един миг споделиха, че мачът ще бъде в 15 часа. Прибрахме се отново отначало, изнервихме се на тях, че се подиграват. Излязохме отново – теренът цялостен с фоторепортери, камери, кабели по тревата, интервюта… Тръпката ни мина, напрежението и направихме доста добър мач. Даже можеше и да ги бием. Тогава Пеле влезе през второто полувреме. За пръв път в историята беше с №13. Пазех го и от самото начало си мислех като свърши мачът, да си сменим фланелките. Не да ги сменим, тъй като тогава имахме по един екип единствено и след това нямаше с какво да играем… Обаче като свириха края на мача, публиката влезе на стадиона, разсъблякоха се и така нататък А тази фланелка беше доста скъпа! След това се показваха информации в пресата какъв брой скъпа била и така нататък

- Каква е оценката ви в този момент за дуелите, които изиграхте на международните финали през 1974 година в Германия? Можехме ли да се представим по-добре?

- Можеше, имахме добър тим, както и 1970 година в Мексико. За мен всичко беше обвързвано с подготовката. Понеже участвах в зимния интервал в Мексико, знам защо става въпрос. Бяхме цялостен месец на Белмекен и направихме една-единствена футболна подготовка на игрището, по което имаше половин метър сняг. Сутринта ставахме в 6 часа да караме ски от „ писалките “. Дотогава въобще не се бях качвал на ски- падахме, ставахме. Много бяха наблегнали да въртим колело с маски, да дишаме, тъй като там е над 2 000 м надморска височина в Мексико. След това същата работа и там - не даваха да пием вода, беше неразрешено, единствено една чаша на обяд и вечер. Спомням си Начко Михайлов, господ да го елементарни, една гарафа си беше пълнил нощно време от чешмата, а водата не беше за пиянство. Имаше обезводняване на организма. Сега преди мач, след мач, на полувремето стопират да пият вода. Всички бяха отслабнали. За мен това беше най-големият проблем. Нямахме сили в първия мач против Перу – 2:0 и по-късно видяхме какво стана. След 1974 година нямахме загуба в квалификациите. Един футболист го взимат в националния тим, тъй като се е показал добре в шампионата. Значи като е играл в дадения тим, се е показал добре, взимат го в националния отбор, само че той си има всекидневие, има си режим, който си съблюдава, привикнал е с храната, със фамилията, с всичко. Правехме доста дълги лагери.

- Изкарвате фамозната кьолнска школа с Христо Бонев – по какъв начин се случи това? Ще разкажете ли някоя история с негово присъединяване?

- Беше 1985 година Егидиус Браун беше избран за пратеник на мача. Познавахме се доста добре, тъй като когато националният тим на Германия пристигна тук на подготовка, беше със съдействието на Мишо Касабов и на мен, тъй като се познавахме с тях. 1984 година вървях да върша интервенция в Германия, те ми заплатиха всичко. Браун ме предложения. Делегатът обезпокоен, никой не го познава. Мишо споделя, че е другар на Божил. Звънят ми и отидох в София, настаниха ме в хотела и там имахме вечеря дружно с Мишо и Егидиус Браун. Трябваше да пристигна и Сучков, така беше тогава оперативният на Футболния съюз. Естествено, както на всички места, би трябвало да посрещнеш. Излезе в „ Работническо дело “ това решение на Политбюро да се позволяват играчи и треньори в чужбина. Там се показа с него това нещо. Каза ми: „ Ти ще дойдеш да изкараш школата, само че е хубаво да вземеш още някой. Двамата да си вършиме компания. “ Звъннах му на Ицо. Отидохме, Зума ни посрещна, бяхме на мача. Шпатов сподели, че няма проблем двамата да заминем. После почнаха – за какво ние ще отиваме…

- Тежка ли е треньорската специалност?

- Тежка е, тъй като има доста напрежение, доста нерви. Едно, че би трябвало да мислиш непрестанно по какъв начин да подготвиш тима, би трябвало вътре да направиш по този начин, че да няма групички. Няма ли колектив, няма ли почитание един към различен, доста мъчно ще се получат съществени неща. Минах по този път, изключително като бях треньор във Варна в последните години. Имаше доста тежки моменти. Загубихме един мач от Берое тук и следствията бяха – освиркване, кряскане, псуване. Тогава и синът ми играеше в тима. Много неприятно. Ние нямахме виновност. Не мога да кажа за какво нещата се случиха по този начин, само че се случиха и трябваше да се случат да паднем в този мач. И от този момент стопирах.

- Има ли нещо, което ви отблъсква във футбола в този момент?

- За сегашните времена неприятното е, че няма аудитория, няма страст.

- Защо я няма романтиката във футбола от вашето време? Няма ги изпълнителите, няма ги спектаклите. Доста постна продукция оферират в този момент футболните ни тимове.

- А, за какво? Има и положителни мачове. Не е проблем, само че има доста чужденци. Всеки това приказва, само че в действителност е по този начин. Малко футболисти от юношите се взимат в първите тимове. Школите не са това, което би трябвало да бъдат, няма я подготовката.

- Усещате ли любовта на хората, когато се разхождате във Варна?

- Усещам, да. Имам си уважението, имам си доста другари.

- В края на нашия диалог какво си пожелавате?

- На този стадий по-бързо да мине пандемията. Да може и стадионите да се пълнят, хората да бъдат с по-голямо въодушевление, по-весели.