Демонът от Париж и турският Тартюф - диалог между глухи
Френският министър на вътрешните работи е взел на прицел рафтовете за " халал " на супермаркетите; мюсюлмански страни отстраняват артикули с етикет " La Vache qui rit " (Смеещата се крава) от рафтовете си... Дипломатическата рецесия сред Франция и арабо-мюсюлманския свят можеше да наподобява нелепа, в случай че породилите я условия не бяха трагични след обезглавяването на френски преподавател по история и география от чеченски емигрант, тъй като посочил на учениците си шаржове на Шарли Ебдо, изобразяващи пророка Мохамед. За доста французи през днешния ден карикатурите сами по себе си са знак на тяхната еднаквост. За доста мюсюлмани в Близкия изток те са нейното отричане. Този разговор сред глухи понастоящем придобива непропорционални размери, като всеки е обгърнат в пуристка и ненапълно анахронична идея за това кой е. За едните това е Републиката, за другите - исляма. Това написа в коментар за напрежението сред Франция и мюсюлманите ливанското издание L`Orient-Le Jour.
Как се стигна дотук? Франция от години е западната страна, която е най-засегната от безразборния ислямистки тероризъм, който освен непосредствено е ориентиран против цивилни, само че и нападна това, което Републиката счита за своите най-мощни знаци. Свободата на словото беше цел на офанзивите, унищожили редакцията на Шарли Ебдо през януари 2015 година В насладата от живота се прицелиха нападенията през ноември 2015 година против концертната зала " Батаклан " и няколко тераси на парижки кафенета. Авторитетът на страната беше обиден с убийството на няколко служители на реда през юни 2016 година Католическото завещание на Франция с прерязаното гърло на духовник през юли 2016 година И преди няколко дни публичното учебно заведение -най-силната емблема на Републиката - която трябваше да даде опция на сина на служащия да стане преподавател, а на сина на учителя - да стане естествен.
Няма значение, че свободата на изложение не е прерогатив за Франция. Няма значение, че Франция няма монопол върху любовта към живота или че учебното заведение на Републиката в действителност не дава отговор на първичните си планове, че общественият асансьор е блокирал и че самата учителска специалност се обезценява. Тук има значение не толкоз каква е Франция, колкото това по какъв начин тя се вижда и вижда извън. Това ислямистко безчовечие, способно да победи над най-опитния хуманист - още повече, когато знае малко или нищо за множествеността и сложността на мюсюлманския свят - се комбинира с неспособността на Франция да се измъкне от една нереална идея за поданството, което някои от потомците на някогашните френски колонии считат за извънредно. В този подтекст съществува риск битката против радикалния ислям в името на Републиката да бъде употребена за прогонването на някои мюсюлмани заради техните действителни или хипотетични религиозни практики.
На хартия това поданство наподобява доста хубаво. То признава главната независимост на всяко човешко създание да се освободи от събитията, при които е родено. Но се сблъсква с действителността. От една страна, че никой не съществува в действителност отвън даден подтекст, и въпреки това, че тази истинска рамка въздейства на житейските пътища и на едните и на другите и опциите, които се дават на всеки. Хората се раждат свободни и равни по права. Но има нещо, което се изплъзва от закона и огромна част от живота остава ръководена от постколониални недомислици, от обществени и културни недомлъвки, които изясняват за какво стъкленият таван е по-нисък за някои, в сравнение с за други. Днес френското общество няма доста общо с това на Жул Фери. Можем да го похвалим или да го осъдим. Но френските мюсюлмани съществуват и Франция би трябвало да живее с тях, в случай че не се откаже от някои от своите полезности.
Работа на Еманюел Макрон ли беше да каже, че ислямът е в рецесия? Човек може да се съмнява в това, в случай че е президент на някогашна колониална нация и в миг, когато в арабския свят народите се бунтуват, пробвайки се да си присвоят тази политика, която от дълго време им е иззета и се пробват да набележат своя път и да предефинират мястото на религията в обществото. Но като че ли авторитетни фигури в района се бяха наговорили през последните дни да оправдаят френския президент. Изведнъж те като че ли пренебрегнаха обичайните си геополитически различия, с цел да яхнат огромните си коне, да изобличат френския анти-мюсюлмански расизъм и в последна сметка да трансфорат в държавна спекулация карикатури на пророка Мохамед, макар че те са част от дълга антиклерикална традиция, характерна за Франция.
Да вложиш толкоз сила в изобличаването на тези рисунки, стигайки до такава степен да бойкотираш френски артикули, какъвто е казусът в Катар, Кувейт или Турция, и да създадеш такава дипломатическа рецесия в миг, когато уйгурите са интернирани в Китай, рохингите, избити в Бирма, когато палестинците и сирийците към този момент не интересуват никого, това не е ли признак на рецесия? Кризата постоянно да реагираш прекомерно, когато знаците биват атакувани и най-сурово да бездействаш, в случай че не и да съучастваш, когато единоверци би трябвало да се оправят, постоянно по кумулативен метод, с насилието на властническите режими, колониализма и джихадизма. Противно на митовете, изложени от Запада или от ислямистите, мюсюлманската взаимност не съществува. Нито Иран, нито Саудитска Арабия в миналото са споделили и дума на наказание във връзка с уйгурската голгота, прекомерно заети да четкат Пекин. Дори турският президент Реджеп Тайип Ердоган, единственият, който приказва за " позор за човечеството ", в този момент се навежда обратно, угрижен да резервира връзките си с Китай.
В този подтекст Франция и западните страни също носят отговорност. По този метод можем да се запитаме за техните геополитически съюзи със Саудитска Арабия, Обединените арабски емирства или даже Египет, за връзките им с маршал Сиси, които те издигат като опора против Мюсюлманското приятелство или даже го показват като водач на " световна " страна. Но за какъв секуларизъм приказваме в страна, която не престава да запушва устата на публицисти, блогъри, деятели от ЛГБТ общността, художници или даже обвинени атеисти, като им вменява фиктивни връзки с " тероризъм " с неразбираеми очертания, който се употребява на първо място за угнетяване на всички? Играта на пинг-понг сред Франция, която обича да се изживява като величие на човечеството и един вманиачен мюсюлмански водач, Тартюф, който постоянно е на страната на мощните, щеше да бъде просто една смешка, в случай че не живеехме в свят, в който демокрациите стават нелиберални, където автократите могат да доставят наслада на сърцето си, без да провокират и най-малкото разклащане на интернационално равнище, и където поляризацията на позициите в обществения спор, там, където той съществува, не оставя място за нюанси, като предлага бинарна визия за света към " нас " против " тях ".
Как се стигна дотук? Франция от години е западната страна, която е най-засегната от безразборния ислямистки тероризъм, който освен непосредствено е ориентиран против цивилни, само че и нападна това, което Републиката счита за своите най-мощни знаци. Свободата на словото беше цел на офанзивите, унищожили редакцията на Шарли Ебдо през януари 2015 година В насладата от живота се прицелиха нападенията през ноември 2015 година против концертната зала " Батаклан " и няколко тераси на парижки кафенета. Авторитетът на страната беше обиден с убийството на няколко служители на реда през юни 2016 година Католическото завещание на Франция с прерязаното гърло на духовник през юли 2016 година И преди няколко дни публичното учебно заведение -най-силната емблема на Републиката - която трябваше да даде опция на сина на служащия да стане преподавател, а на сина на учителя - да стане естествен.
Няма значение, че свободата на изложение не е прерогатив за Франция. Няма значение, че Франция няма монопол върху любовта към живота или че учебното заведение на Републиката в действителност не дава отговор на първичните си планове, че общественият асансьор е блокирал и че самата учителска специалност се обезценява. Тук има значение не толкоз каква е Франция, колкото това по какъв начин тя се вижда и вижда извън. Това ислямистко безчовечие, способно да победи над най-опитния хуманист - още повече, когато знае малко или нищо за множествеността и сложността на мюсюлманския свят - се комбинира с неспособността на Франция да се измъкне от една нереална идея за поданството, което някои от потомците на някогашните френски колонии считат за извънредно. В този подтекст съществува риск битката против радикалния ислям в името на Републиката да бъде употребена за прогонването на някои мюсюлмани заради техните действителни или хипотетични религиозни практики.
На хартия това поданство наподобява доста хубаво. То признава главната независимост на всяко човешко създание да се освободи от събитията, при които е родено. Но се сблъсква с действителността. От една страна, че никой не съществува в действителност отвън даден подтекст, и въпреки това, че тази истинска рамка въздейства на житейските пътища и на едните и на другите и опциите, които се дават на всеки. Хората се раждат свободни и равни по права. Но има нещо, което се изплъзва от закона и огромна част от живота остава ръководена от постколониални недомислици, от обществени и културни недомлъвки, които изясняват за какво стъкленият таван е по-нисък за някои, в сравнение с за други. Днес френското общество няма доста общо с това на Жул Фери. Можем да го похвалим или да го осъдим. Но френските мюсюлмани съществуват и Франция би трябвало да живее с тях, в случай че не се откаже от някои от своите полезности.
Работа на Еманюел Макрон ли беше да каже, че ислямът е в рецесия? Човек може да се съмнява в това, в случай че е президент на някогашна колониална нация и в миг, когато в арабския свят народите се бунтуват, пробвайки се да си присвоят тази политика, която от дълго време им е иззета и се пробват да набележат своя път и да предефинират мястото на религията в обществото. Но като че ли авторитетни фигури в района се бяха наговорили през последните дни да оправдаят френския президент. Изведнъж те като че ли пренебрегнаха обичайните си геополитически различия, с цел да яхнат огромните си коне, да изобличат френския анти-мюсюлмански расизъм и в последна сметка да трансфорат в държавна спекулация карикатури на пророка Мохамед, макар че те са част от дълга антиклерикална традиция, характерна за Франция.
Да вложиш толкоз сила в изобличаването на тези рисунки, стигайки до такава степен да бойкотираш френски артикули, какъвто е казусът в Катар, Кувейт или Турция, и да създадеш такава дипломатическа рецесия в миг, когато уйгурите са интернирани в Китай, рохингите, избити в Бирма, когато палестинците и сирийците към този момент не интересуват никого, това не е ли признак на рецесия? Кризата постоянно да реагираш прекомерно, когато знаците биват атакувани и най-сурово да бездействаш, в случай че не и да съучастваш, когато единоверци би трябвало да се оправят, постоянно по кумулативен метод, с насилието на властническите режими, колониализма и джихадизма. Противно на митовете, изложени от Запада или от ислямистите, мюсюлманската взаимност не съществува. Нито Иран, нито Саудитска Арабия в миналото са споделили и дума на наказание във връзка с уйгурската голгота, прекомерно заети да четкат Пекин. Дори турският президент Реджеп Тайип Ердоган, единственият, който приказва за " позор за човечеството ", в този момент се навежда обратно, угрижен да резервира връзките си с Китай.
В този подтекст Франция и западните страни също носят отговорност. По този метод можем да се запитаме за техните геополитически съюзи със Саудитска Арабия, Обединените арабски емирства или даже Египет, за връзките им с маршал Сиси, които те издигат като опора против Мюсюлманското приятелство или даже го показват като водач на " световна " страна. Но за какъв секуларизъм приказваме в страна, която не престава да запушва устата на публицисти, блогъри, деятели от ЛГБТ общността, художници или даже обвинени атеисти, като им вменява фиктивни връзки с " тероризъм " с неразбираеми очертания, който се употребява на първо място за угнетяване на всички? Играта на пинг-понг сред Франция, която обича да се изживява като величие на човечеството и един вманиачен мюсюлмански водач, Тартюф, който постоянно е на страната на мощните, щеше да бъде просто една смешка, в случай че не живеехме в свят, в който демокрациите стават нелиберални, където автократите могат да доставят наслада на сърцето си, без да провокират и най-малкото разклащане на интернационално равнище, и където поляризацията на позициите в обществения спор, там, където той съществува, не оставя място за нюанси, като предлага бинарна визия за света към " нас " против " тях ".
Източник: news.bg
КОМЕНТАРИ