Либералната лява дебелащина на „Шарли ебдо“
Френските прогресивни вестникари отново пробваха да се създадат на забавни и съумяха, доколкото влязоха в интернационалния продан. По случай ужасяващите трусове в Турция те блеснаха с следващо духовитост, представляващо, както постоянно, не изключително сръчна рисунка на разрушени здания и обърнати коли с надпис: „ Дори няма потребност да се изпращат танкове “. А за какво, апропо, в Турция би трябвало да се изпращат танкове, за какво? Аз ли отново нещо не съумях да схвана шегата?
Масовият човек се услажда от гнусотии. Той обича да гледа гадости. Обича да му описват за бедствия, стига да не взе участие в тях. Обича да натриват нечия мутра, стига да не е неговата. Такъв е той, всеобщият човек.
Има разнообразни типове смешно. Смешни са почтените закачки, смешни са ситуационните комедии (ситкомите) като „ Двама мъже и половина “ или „ Всички обичат Реймънд “, комичен е закачливият английски nonsense, комичен е изтънченият комизъм на Оскар Уайлд, смешни са усмивките от старите ленти, смешно е и да бутнеш старица по стълбите.
Има също и разнообразни типове независимост. Те се простират от свободата до слободията, от свободата по своя воля да отхвърлиш личната си воля (credo quia absurdum, споделил бил Тертулиан) до свободата да бутнеш старица по стълбите.
Земетръсната рисунка на „ Шарли ебдо “ даже не е смешна, макар че вестникът претендира да създава смехории. Кое му е смешното? Не мога да схвана. Природна буря за секунди прекършва живота на хиляди почтени хора. Е, може и да не са били почтени, може да заплащат за някакви свои грехове, само че това не е работа на „ Шарли ебдо “, нито по някакъв метод е смешно.
У нас също има такива рисувачи на карикатури, че дори нашумели в някои умни и красиви среди. Хуморът им е просташки, на равнището на Commedia dell’arte, където се бият с дебели тояги по главите за наслада на площадното простолюдие. Некадърни рисувачи, лишени от обикновена просветеност, те имат едно общо качество и то е трагичната липса на каквото и да било възприятие за комизъм, на каквато и да било изтънчена игра на мозъка, каквато в последна сметка е и дефиницията за смешно на философите, в това число и на Исак Паси.
Рисунката на „ Шарли ебдо “ доста наподобява на фаталистичната реакция на нашенския Максим Генчев – оня режисьор с изцъкления Ботев. Помните, че във връзка земетресението в Турция той изясни на по-малко сензитивните от себе си и не по този начин културни люде, че става дума за отмъщение свише във връзка годишнина от обесването на Левски. За става дума. Обаче има хора, дето им се радват и им викат: бравос!
Покрай се надигнаха гласове: „ свободата на словото няма граници! “. Това ми припомня за вица „ той няма плещи! “, само че в случай че се наложи, ще ви го опиша различен път, тъй като е мръсноват. Разбира се, че „ свободата на словото няма граници “! Разбира се, че можеш (и би трябвало да можеш) да издумаш всичко, което ти пристигна на езика. Обаче още св. деятел Павел го е споделил: „ Всичко е разрешено, но не всичко е потребно “ (1 Кор. 6:12). Всичко можеш да кажеш и съгласно това какво кажеш, ние ще те разберем кой си, какъв си.
Сега несъмнено потриват ръце в парижката си редакция, мислят се за страшни пичове поради това че са скандализирали някакви закостенели консерви, поради това че са ги докарали до отвращение в тесногръдието им. Всъщност не шок и отвращение, а гадност и пренебрежение провокират всевъзможни такива болшевики със своята изпъчена надменност.
Накрая единствено да попитам. Ако когато на 7 януари 2015 терористи с калашници и базука влязоха в редакцията на “Шарли ебдо “ и убиха редактора Стефан Шарбоние, девет чиновници, двама служители на реда, когато раниха още 11 души, в случай че тогава някой си беше упражнил остроумието и възприятието за комизъм върху тази преживелица, какъв ли щеше да е демократичният писък, до кои ли висини щеше да стигне? Щеше ли да е прелестно на целия „ свободен и либерален свят “, който тогава скандираше: „ Je suis Charlie! “, щяха ли да кажат: „ Браво! Свободата на словото няма граници! “?. Или може би не?
Има време за всичко. „ Време има за всяка работа под небето: време да се родиш, и време да умреш; време да садиш, и време да скубеш насаденото; време да убиваш, и време да лекуваш; време да събаряш, и време да съграждаш; време да плачеш, и време да се смееш; време да тъгуваш, и време да играеш; време да разхвърляш камъни, и време да събираш камъни; време да прегръщаш и време да избягваш прегръдки; време да търсиш, и време да губиш; време да къташ, и време да пилееш; време да раздираш, и време да съшиваш; време да мълчиш, и време да говориш; време да обичаш, и време да мразиш; време за война, и време за мир “ (Еклисиаст 3:1-8). Забележете: време да приказваш и време да мълчиш… Освен това мисля, че Картаген би трябвало да бъде опустошен.
Иван Стамболов – Сула, коментар особено за
***
Иван Стамболов е хоноруван сценарист и продуцент в Българска национална телевизия, БНР и „ Дарик “ до 1994, а по-късно се заема с консултантски бизнес, с който се занимава и до през днешния ден – най-вече в региона на медиите и политическото позициониране.
През последните години поддържа лични публицистични рубрики в печатни и интернет издания. Автор е на книгите „ Безобразна лирика “ (пародия); „ Додекамерон “ (12 новели), романите „ Янаки Богомил. Загадката на иконата и слънчевия диск “ и „ Янаки Богомил 2. Седем смъртни гряха “; сборниците журналистика „ Дзен и изкуството да си обършеш гъза “, „ Картаген би трябвало да бъде опустошен “ и „ Тънкият гласец на здравия разсъдък “; систематичното управление „ Технология и философия на креативното писне “.
Бил е колумнист във вестниците „ Пари “ и „ Сега “, сп. „ Економист “ и уеб страниците „ Уеб кафе “ и „ Топ вести “, а понастоящем – във в. „ Труд “ и „ Нюз БГ “. Автор е на един от най-популярните български блогове Sulla.bg, притежател на огромните награди на Българската WEB асоциация и Фондация „ БГ Сайт ”. Член на Обществения съвет на Българска национална телевизия и на Творческия съвет към Дирекция „ Култура ” на Столична община.
Масовият човек се услажда от гнусотии. Той обича да гледа гадости. Обича да му описват за бедствия, стига да не взе участие в тях. Обича да натриват нечия мутра, стига да не е неговата. Такъв е той, всеобщият човек.
Има разнообразни типове смешно. Смешни са почтените закачки, смешни са ситуационните комедии (ситкомите) като „ Двама мъже и половина “ или „ Всички обичат Реймънд “, комичен е закачливият английски nonsense, комичен е изтънченият комизъм на Оскар Уайлд, смешни са усмивките от старите ленти, смешно е и да бутнеш старица по стълбите.
Има също и разнообразни типове независимост. Те се простират от свободата до слободията, от свободата по своя воля да отхвърлиш личната си воля (credo quia absurdum, споделил бил Тертулиан) до свободата да бутнеш старица по стълбите.
Земетръсната рисунка на „ Шарли ебдо “ даже не е смешна, макар че вестникът претендира да създава смехории. Кое му е смешното? Не мога да схвана. Природна буря за секунди прекършва живота на хиляди почтени хора. Е, може и да не са били почтени, може да заплащат за някакви свои грехове, само че това не е работа на „ Шарли ебдо “, нито по някакъв метод е смешно.
У нас също има такива рисувачи на карикатури, че дори нашумели в някои умни и красиви среди. Хуморът им е просташки, на равнището на Commedia dell’arte, където се бият с дебели тояги по главите за наслада на площадното простолюдие. Некадърни рисувачи, лишени от обикновена просветеност, те имат едно общо качество и то е трагичната липса на каквото и да било възприятие за комизъм, на каквато и да било изтънчена игра на мозъка, каквато в последна сметка е и дефиницията за смешно на философите, в това число и на Исак Паси.
Рисунката на „ Шарли ебдо “ доста наподобява на фаталистичната реакция на нашенския Максим Генчев – оня режисьор с изцъкления Ботев. Помните, че във връзка земетресението в Турция той изясни на по-малко сензитивните от себе си и не по този начин културни люде, че става дума за отмъщение свише във връзка годишнина от обесването на Левски. За става дума. Обаче има хора, дето им се радват и им викат: бравос!
Покрай се надигнаха гласове: „ свободата на словото няма граници! “. Това ми припомня за вица „ той няма плещи! “, само че в случай че се наложи, ще ви го опиша различен път, тъй като е мръсноват. Разбира се, че „ свободата на словото няма граници “! Разбира се, че можеш (и би трябвало да можеш) да издумаш всичко, което ти пристигна на езика. Обаче още св. деятел Павел го е споделил: „ Всичко е разрешено, но не всичко е потребно “ (1 Кор. 6:12). Всичко можеш да кажеш и съгласно това какво кажеш, ние ще те разберем кой си, какъв си.
Сега несъмнено потриват ръце в парижката си редакция, мислят се за страшни пичове поради това че са скандализирали някакви закостенели консерви, поради това че са ги докарали до отвращение в тесногръдието им. Всъщност не шок и отвращение, а гадност и пренебрежение провокират всевъзможни такива болшевики със своята изпъчена надменност.
Накрая единствено да попитам. Ако когато на 7 януари 2015 терористи с калашници и базука влязоха в редакцията на “Шарли ебдо “ и убиха редактора Стефан Шарбоние, девет чиновници, двама служители на реда, когато раниха още 11 души, в случай че тогава някой си беше упражнил остроумието и възприятието за комизъм върху тази преживелица, какъв ли щеше да е демократичният писък, до кои ли висини щеше да стигне? Щеше ли да е прелестно на целия „ свободен и либерален свят “, който тогава скандираше: „ Je suis Charlie! “, щяха ли да кажат: „ Браво! Свободата на словото няма граници! “?. Или може би не?
Има време за всичко. „ Време има за всяка работа под небето: време да се родиш, и време да умреш; време да садиш, и време да скубеш насаденото; време да убиваш, и време да лекуваш; време да събаряш, и време да съграждаш; време да плачеш, и време да се смееш; време да тъгуваш, и време да играеш; време да разхвърляш камъни, и време да събираш камъни; време да прегръщаш и време да избягваш прегръдки; време да търсиш, и време да губиш; време да къташ, и време да пилееш; време да раздираш, и време да съшиваш; време да мълчиш, и време да говориш; време да обичаш, и време да мразиш; време за война, и време за мир “ (Еклисиаст 3:1-8). Забележете: време да приказваш и време да мълчиш… Освен това мисля, че Картаген би трябвало да бъде опустошен.
Иван Стамболов – Сула, коментар особено за
***
Иван Стамболов е хоноруван сценарист и продуцент в Българска национална телевизия, БНР и „ Дарик “ до 1994, а по-късно се заема с консултантски бизнес, с който се занимава и до през днешния ден – най-вече в региона на медиите и политическото позициониране.
През последните години поддържа лични публицистични рубрики в печатни и интернет издания. Автор е на книгите „ Безобразна лирика “ (пародия); „ Додекамерон “ (12 новели), романите „ Янаки Богомил. Загадката на иконата и слънчевия диск “ и „ Янаки Богомил 2. Седем смъртни гряха “; сборниците журналистика „ Дзен и изкуството да си обършеш гъза “, „ Картаген би трябвало да бъде опустошен “ и „ Тънкият гласец на здравия разсъдък “; систематичното управление „ Технология и философия на креативното писне “.
Бил е колумнист във вестниците „ Пари “ и „ Сега “, сп. „ Економист “ и уеб страниците „ Уеб кафе “ и „ Топ вести “, а понастоящем – във в. „ Труд “ и „ Нюз БГ “. Автор е на един от най-популярните български блогове Sulla.bg, притежател на огромните награди на Българската WEB асоциация и Фондация „ БГ Сайт ”. Член на Обществения съвет на Българска национална телевизия и на Творческия съвет към Дирекция „ Култура ” на Столична община.
Източник: dnesplus.bg
КОМЕНТАРИ