Франсис Скот Фицджералд (24 септември 1896

Великият Фицджералд

Франсис Скот Фицджералд (24 септември 1896 – 21 декември 1940) е американски публицист, който пръв назовава 1920-те години в Съединени американски щати „ Ерата на джаза “ и разказва най-ярко живота и хората през това бурно десетилетие във „ Великият Гетсби ", „ Нежна е нощта " и в разказите си.
Въздиган и отлъчен, психическото заболяване на брачната половинка му Зелда го кара да стигне в края на своя къс 44-годишен живот прочувственото и финансово дъно. Последният му хонорар е 13 $ и 13 цента. Четири месеца по-късно умира от сърдечна непълнота. През цялата година са продадени едвам 15 екземпляра от „ Великият Гетсби ”. Приживе издава не повече от 25 хиляди екземпляра на популярното си произведение. Към днешна дата тиражите са над 30 милиона…Нека си напомним няколко пасажа от „ Великия Гетсби “.

Когато бях по-млад и схватлив, моят татко ми даде един съвет, който от този момент все се върти в главата ми.
„ Почувстваш ли предпочитание да критикуваш някого — ми рече той, — просто си спомни, че не всички хора на този свят са имали преимуществата, които си имал ти. “
Не сподели нищо повече, само че двамата с него постоянно сме се разбирали, без много-много да приказваме, и аз доловях, че той имаше поради освен това от това. В резултат получих склоността да спестявам преценките си — табиет, който ми е помагал да вниквам в личността на доста странни хора и също по този начин ме е правил жертва на значително досадници.

" Той извади куп ризи и стартира да ги хвърля пред нас една по една, ризи от чист лен, от дебела коприна и тънка фланела, които изгубваха гънките си, когато падаха, и покриваха масата в разноцветен хаос. Докато ние се възхищавахме, той донесе още и мекият обилен куп се извиси — ризи на райета, на фигурки, карирани, в кораловочервено, светлозелено, бледолилаво и бледо-оранжево, с монограми в индийско синьо. Внезапно от Дейзи се изтръгна заглушен вопъл, тя зарови глава в ризите и се разплака бурно.
— Какви красиви ризи — хълцаше тя с глас, приглушен в дълбоките гънки. — Мъчно ми е, тъй като в никакъв случай по-рано не съм виждала такива… такива красиви ризи. "

— Не мога да ви опиша с каква изненада открих, че я обичам, приятелю. За известно време даже се надявах, че ще ме изостави, само че тя не го направи, тъй като и тя беше влюбена в мен. Мислеше, че знам доста, тъй като знаех разнообразни неща от нея… Ето в такова положение бях откъснат от упоритостите си, с всяка минута все по-влюбен, и внезапно нищо към този момент не ме интересуваше. Какъв смисъл имаше да правя огромни каузи, в случай че можех да са усещам по-добре, когато и описвам за желанията си?
Последния следобяд, преди да замине за чужбина, той седял с Дейзи в обятията си, дълго и безмълвно. Бил леден есенен ден, в стаята горял огън и бузите й пламтели. От време на време тя се раздвижвала и той помествал малко ръката си. Веднъж целунал блестящата й коса. Следобедът ги укротил за малко, като че ли с цел да остави у тях бездънен спомен за дългата разлъка, която им носел утрешният ден. В едномесечната си обич те в никакъв случай не били по-близки и връзката им в никакъв случай не била по-здрава, в сравнение с когато тя допирала леко устни до рамото му или когато той докосвал нежно крайчеца на пръстите й, като че ли била заспала.

" Пищният му циркаджийски розов костюм се открояваше като блестящо леке на фона на белите стъпала и аз си спомних вечерта, когато преди три месеца за първи път отидох в имението му. Моравата и алеята тогава бяха препълнени с лицата на тези, които гадаеха за неговата безнравственост — и той бе стоял на тези стъпала, скрил нетленния си идеал, до момента в който им махаше за довиждане. "

Когато отидох да си взема довиждане, видях, че изразът на комплициране се беше върнал на лицето на Гетсби, като че ли го беше обхванало леко подозрение за естеството на настоящето му благополучие. Почти пет години! Трябва да е имало моменти, даже този следобяд, когато действителната Дейзи не е отговаряла изцяло на фантазиите му — не заради някаква нейна неточност, а в резултат на голямата жизнеспособност на илюзията му. Тя се бе простряла оттатък нея, оттатък всичко. Той се бе хвърлил в тази заблуда с креативна пристрастеност, като през всичкото време й е прибавял по нещо; украсявал я е с всяко ярко перце, което му е попадало. Никакъв огън, никаква мощ не може да унищожи това, което човек скътва в бленуващото си сърце.