Кеворк Кеворкян: Четиво. Георги Калоянчев - Понякога ни пържеше...
/Фрагменти от книгата на Антон Стефанов „ Легендата и нейните герои. 77 свидетелства “/
− Вашата истина, която казахте във „ Всяка неделя “?
− Оле-лееей, вие ме връщате доста години обратно. Говорихме, че обичам театъра, че играя съвсем всяка вечер, и то все централни функции. Не се изтощавам. Истината ми беше, че аз без театъра не мога да пребивавам. Театърът е моето лекарство и моят живот. Ако три дни не изляза на сцената, болен съм. Като съм на сцената, се изцелявам.
− Докато правех тези изявленията, стигнах до един абсурд. Оказа се, че това остаряло време, когато имаше цензура, е било доста по-добро за актьорите от настоящето, когато имаме независимост.
− Разбира се. Свободата, свободата... В момента ние сме безредица. Анархия жестока. Тези, които имат доста пари и хубави коли, не се преценяват с никой. Ще те премачкат. Един ми пресече пътя, аз отворих стъклото на колата и му споделих: „ Чакай бе, къде караш. Защо по този начин? “, а той скочи да ме бие. Но като видя, че съм аз, ми сподели: „ А, добре, че си ти, другояче знаеш ли на какво щях да те направя! “ То е ужасно. И хората се промениха. Тези, дето ги познавам по-отрано, не са същите. Докъде ще стигнем, къде отиваме − не знам.
Абе, ужасно е. По-рано парите не бяха кой знае какъв брой, само че стигаха. Спокойно се връщах у дома, без да се опасявам, че колата ще бъде открадната или някой ще те набие. Преди време ми се нахвърлиха от горната страна, взеха ми чантата. В тъмното крещя: „ Не ме ли познаваш бе, момче? “ Тогава видяха кой съм и всичко се размина. Тупнаха ме по рамото и ми споделиха: „ Извинявай. “
Една вечер се връщам от турне и с цел да си стигна до нас, би трябвало да пресека една горичка. Страх ме е бе, братче. Колегите ме гледат и аз им крещя: „ Елате двама-трима да ме изпратите. “ Като жена ме изпращат! Това не е единствено с мен. Така е с всеки. Виждаш какви години доживяхме.
− А свободата, която даваше „ Всяка неделя “, по какъв начин се използваше?
− О, това беше огромен отдушник. Всеки се натискаше да го поканят във „ Всяка неделя “, с цел да може да се изкаже. Кево доста хубаво ги предизвикваше, не ги разпитваше като следовател, предразполагаше.
− Разбирам, че сте се чувствали удобно на стола против него?
− Да, само че когато те засегне нещо... отново ще му кажеш истината. Върти, върти, само че ще те накара да си признаеш. Умееше го това.
− Кои от събеседниците на Кеворкян няма да забравите в никакъв случай?
− Имаше някои събеседници, които не се поддаваха. Бяха по-скучни. Кеворк ги бута оттука-оттам, но не върви. А от някои толкоз хубави неща научавахме...
− До 10 ноември „ Всяка неделя “ беше повече културна, по-късно се политизира. Приемахте ли я тогава? По това време упрекнаха Кеворкян, че пази синята идея.
− Е, че какво от това? Нали има народна власт. Аз се чудя на някои хора, които ме питат: „ Ти за какво си подобен? “ или „ За кого гласоподава? “ Ма по какъв начин може да ми задаваш подобен въпрос, кой си ти, та ще ме питаш бе, откъде-накъде. Ти искаш да живееш в демократична страна и да си демократ, а ме насочваш къде да бъда. Как може такова нещо! Някои хора и от сините, и от алените това не могат да го схванат.
Аз виждам и в нашия спектакъл, партийните членове... Всеки ми се сърдеше, като не му дам да чете бюлетина на Централен комитет, а в този момент са най-големите седесари. Нищо. Смениха боята, отидоха там. Където желаят, там да вървят. Нали това е демокрацията.
„ Всяка неделя “ беше извънредно предаване за времето си. Винаги когато в този момент сигналът се появи, нещо трепка в мене и си припомням какво беше преди 10 ноември.
− Ако би трябвало през днешния ден да напишете нещо в споменика на „ Всяка неделя “, какво ще е то?
− Мъчно ми е за нашата страна. Мъчно ми е за съсловието. Никой не ни почита. Даже не ни броят като специалност. Не знам. Събудете се, бе хора! Няма значение към този момент кои ще ни управляват и кои ще са на власт. Само желая да бъдат кадърни. Да не мислят за себе си и за своите облаги, да не натрупат милиони, а да мислят за народа. Аз съм живял и през царско време. Когато пристигна 9 септември, бях 17-годишен. Помня и тогава какво беше. Нямаше такова нещо. Демокрацията не е да лежиш и различен да те храни. Да има убийства, грабежи, изнасилвания. Преди 9 септември чирачетата чакаха да пристигна Дядо Иван и да ядат от общ котел. Сега отново желаят да не работят.
***
КАЛАТА – И ПОСЛЕ ДРУГИТЕ
/Фрагменти от книгата на КК „ Личности и буболечки “/
Няма благосклонност за тях.
Умря Калоянчев, и за прощален път ме прониза нещо горчиво. Времето се държи като безмилостно страшилище към актьорската специалност, даже към нейните първенци.
Вечерта, откакто се разчу за гибелта на Калата, по малките екрани пуснаха неколцина артисти – с цел да изрекат от сърце следващите баналности. И какво, в действителност, да кажат горките, когато те и себе си не знаят, както би трябвало. И по тази причина се хващат за първото, което им идва на разум: „ Той към този момент е звездичка в небето “, такива работи.
Сетне пуснаха откъс от скорошно изявление с Калата, и някакво гласче, изцяло равнодушно освен това, попита: „ Страх ли те е от гибелта? “
А теб не те ли е боязън, бе, момче, да не би да си се абонирал да живееш постоянно?
Имаш отсреща си човек на пределна възраст, който обаче все не може да повярва, къде се е изпарила неговата мощ – тъй като Калата беше отвратително мощен и всесилен за близките. А в този момент би трябвало да отговори на въпроса, боязън ли го е от гибелта! Какво да каже, по дяволите, и за какво въобще да дава отговор.
У нас, изключително когато би трябвало да се показва нашироко, гибелта постоянно поражда някакво напряко покъртително официално отношение.
Сякаш сме осъдени вечно да не съумяваме умно да изразим скръбта и почитта си.
Отделиха доста внимание на Калата – само че какво споделиха, в действителност, отвън пустословията на некроложната процедура, в която българинът демонстрира по неповторимо неопределен метод тъгата си. А пък, и кой да каже нещо свястно.
И това е част от прокобата на актьорския поминък – първенците му, особено тези на театъра, господстват над публиката десетилетия наред, а след това нищо очевидно не остава след тях.
После Хамлет се разхожда гол по сцената. Още по-после несъмнено ще мастурбира, до момента в който се пита „ Да бъдеш или да не бъдеш “.
Вече няма кой да съхранява даже и митовете за огромните ни артисти. С анекдотите е същото. Как да разкажеш някоя история за Кисимов, когато към този момент никой не го знае.
Преди години 100 пъти съм карал проф. Карли Огнянов, популярният гинеколог, да каже думата „ шепот “, и той 100 пъти с очевидно наслаждение я произнасяше - по този начин, както я е произнасял великият артист Сава Огнянов, чийто племеник беше професорът.
„ Шшшш-епо-тттт “ – изричаше той с снизхождение, и отново, и отново разказваше, по какъв начин и до третия балкон стигали тези вълшебен звуци „ ш “ и „ т “. Никога не бях гледал Сава Огнянов и си останах с това „ шепот “, само че и то ми беше задоволително.
А в този момент какво – остава някакво мърляво шепнене, и въобще не можеш да бъдеш сигурен, кой какво коства.
Общувал съм с някои от най-големите ни артисти и актриси, следил съм ги – и постоянно ми е било мъчително, че те са прокълнати да бъдат забравени.
Кой помни през днешния ден Андрей Чапразов? Ами Славка Славова, ами Маргарита Дупаринова, Наум Шопов и всички останали – какви следи има след тях?
Правим опити да съхраним нещичко от тях най-малко в някакви изявленията – само че това са мизерни трохи от едно угощение, до което тези хора са ни допускали, и сетне са изчезвали - като че ли в никакъв случай не са съществували.
А сетне пристигна Погромът, чието само предопределение като че ли беше да изравни всички - социализмът не съумя да го направи, в случай че въобще го е желал, само че Преходът крепко се постара.
И към този момент сме доста великодушни, само, когато изпращаме някой.
Най-безталантните хора започнаха да въртят всевъзможни номера, на всички места – и в Сатирата, несъмнено: този бил партиен секретар /Калата играеше и тази роля/, оня профпредседател, като че ли това ги правеше по-малко артисти.
Започна геноцидът над престижите, в случай че имаше метод новите демократи и концлагери щяха да открият за по-успелите – а Костов напряко си сподели, че до 1989-а не е имало просвета, въпреки че сетне се кротна, а може даже и да е отишъл един път на спектакъл.
Минаха няколко години след великата 1989-а и хора като Калата бяха изцяло изоставени – нямаше от кого да чуят една свястна, промислена дума: какво, в действителност, вършат, правилни ли са на личния си всесилен гений, или са го пречупили в някаква степен.
Той даваше много постоянно изявленията, не го оставяха без внимание – и какво от това. Излезе и негова мемоарна книга – „ Жив съм, ваш съм “, обработена от Катя Воденичарова.
Ваш – само че в какъв смисъл?
Да го употребяват на места, да го лигавят с изявленията – това ли?
Не се сетих да го запитвам, какъв, в действителност, смисъл влага в това „ Ваш съм “. Искреният му отговор надали би бил еднопосочен. Но нещо ми подсказва, че това „ Ваш съм “ по-скоро е дребен флирт на едно грамадно актьорище с публиката, нищо повече.
Имам една история с неговата книга. През зимата на 2005 година Калата и брачната половинка му Валя – една прелестна, само че доста въздържана жена, на която той дължи доста от устойчивостта си през годините – участваха в рубриката „ Двойките “.
Докато се уговаряхме, тъй като Валя се дърпаше, се видяхме с Калата във виенската сладкарница на „ Кемпински “. Бях го помолил да ми донесе книгата си – той ми я даде и рече: „ Да ми я върнеш, че ми е последната “.
„ Наистина ли? “ – попитах, а той отвърна: „ Вземи я, емал съм й мамата “.
От този малък подробност отново излиза нещо, най-малко за мен.
Калата наподобява не вярваше, че сходни неща – книги, и изявленията, в които обаче желаеха основно да ги разсмива – могат да запазят паметта за него.
За оня дребничък, даже донейде неугледен мъж, който на сцената се превръщаше в същински исполин, и можеше да понесе целият свят на гърба си.
Има и друго. Калата ни подсещаше за Трендафилов или Стаматов.
А кой ще е новият Калоянчев, който след години ще припомня за самият него? Кой?
Ако вие го знаете, значи сте щастливци. Аз не го познавам.
Отиват си – и край. Забравата виси като гилотина над тях.
А напълно неотдавна вкараха Калата в един мръснишки капан – едвам го скарат с мъртвия Парцалев. И едвам му припомнят, какво го чака от тук насетне, когато няма да го има.
Всъщност му споделиха, че могат да унижат всеки и всичко. „ Ваш съм “ – само че защо, в действителност?
Най-вероятно, с цел да удовлетвори фантазиите на чакалите.
Уличницата Преход има едно безспорно достижение: хората с памет остават все по-малко. И напълно скоро изцяло ще изчезнат. А чакалите ще се разхождат голи пред нас и ще си тананикат: „ Остана ли още някой с памет, хей-хей! “
***
/Из „ Кеворк проговаря 2. Тайните дневници “/
Калоянчев и брачната половинка му Валя участваха в „ Двойките ” на 9 януари 2005 година.
Отидох да го взема предния ден, с цел да уточним някои детайлности. Калата ме чакаше долу, пред блока. С тъга се качи в колата и сподели: „ Има смяна ”.
И до момента в който му отговоря, продължи: „ Рашко /Младенов/ ми сподели да отложим премиерата за края на февруари… Стояна и Рашко ми викат: „ Кажи му на Кево, той може да го направи! ”
Все още нищо не разбирам. Щели да играят със Стояна в пиесата “Космонавти ” във връзка юбилея му.
„ Накрая ще кажем, че по никакъв начин не ни се връща на земята! ” – смее се Калата, и повтаря: „ Казаха ми, че ще го направиш! ”
Накрая стана ясно, че желае да му намеря инвалидна количка, от тези, които са с батерия, с цел да може да играе.
Поръчвам я още пред него. Калата евентуално го очакваше, и без даже да благодари, мина незабавно на друга тематика: „ Всичко ми е наред, единствено краката не ме държат! А виж я Стояна каква фурия е! ”
В студиото Калата се радваше като дете на количката и обикаляше с нея сред камерите. После, към този момент по време на изявлението, за малко да събори стъклената маса, край която разговаряхме.
Накрая написа: „ Кеворк, в този момент се убедих, че си същински приятел… ”
Сега?
***
Уважаеми другари, ТОВА е моята страница – всички други страници, блогове и прочие, които употребяват името ми или мои снимки, нямат нищо общо с мен.
***
Последвайте Епицентър.БГ към този момент и в и !
− Вашата истина, която казахте във „ Всяка неделя “?
− Оле-лееей, вие ме връщате доста години обратно. Говорихме, че обичам театъра, че играя съвсем всяка вечер, и то все централни функции. Не се изтощавам. Истината ми беше, че аз без театъра не мога да пребивавам. Театърът е моето лекарство и моят живот. Ако три дни не изляза на сцената, болен съм. Като съм на сцената, се изцелявам.
− Докато правех тези изявленията, стигнах до един абсурд. Оказа се, че това остаряло време, когато имаше цензура, е било доста по-добро за актьорите от настоящето, когато имаме независимост.
− Разбира се. Свободата, свободата... В момента ние сме безредица. Анархия жестока. Тези, които имат доста пари и хубави коли, не се преценяват с никой. Ще те премачкат. Един ми пресече пътя, аз отворих стъклото на колата и му споделих: „ Чакай бе, къде караш. Защо по този начин? “, а той скочи да ме бие. Но като видя, че съм аз, ми сподели: „ А, добре, че си ти, другояче знаеш ли на какво щях да те направя! “ То е ужасно. И хората се промениха. Тези, дето ги познавам по-отрано, не са същите. Докъде ще стигнем, къде отиваме − не знам.
Абе, ужасно е. По-рано парите не бяха кой знае какъв брой, само че стигаха. Спокойно се връщах у дома, без да се опасявам, че колата ще бъде открадната или някой ще те набие. Преди време ми се нахвърлиха от горната страна, взеха ми чантата. В тъмното крещя: „ Не ме ли познаваш бе, момче? “ Тогава видяха кой съм и всичко се размина. Тупнаха ме по рамото и ми споделиха: „ Извинявай. “
Една вечер се връщам от турне и с цел да си стигна до нас, би трябвало да пресека една горичка. Страх ме е бе, братче. Колегите ме гледат и аз им крещя: „ Елате двама-трима да ме изпратите. “ Като жена ме изпращат! Това не е единствено с мен. Така е с всеки. Виждаш какви години доживяхме.
− А свободата, която даваше „ Всяка неделя “, по какъв начин се използваше?
− О, това беше огромен отдушник. Всеки се натискаше да го поканят във „ Всяка неделя “, с цел да може да се изкаже. Кево доста хубаво ги предизвикваше, не ги разпитваше като следовател, предразполагаше.
− Разбирам, че сте се чувствали удобно на стола против него?
− Да, само че когато те засегне нещо... отново ще му кажеш истината. Върти, върти, само че ще те накара да си признаеш. Умееше го това.
− Кои от събеседниците на Кеворкян няма да забравите в никакъв случай?
− Имаше някои събеседници, които не се поддаваха. Бяха по-скучни. Кеворк ги бута оттука-оттам, но не върви. А от някои толкоз хубави неща научавахме...
− До 10 ноември „ Всяка неделя “ беше повече културна, по-късно се политизира. Приемахте ли я тогава? По това време упрекнаха Кеворкян, че пази синята идея.
− Е, че какво от това? Нали има народна власт. Аз се чудя на някои хора, които ме питат: „ Ти за какво си подобен? “ или „ За кого гласоподава? “ Ма по какъв начин може да ми задаваш подобен въпрос, кой си ти, та ще ме питаш бе, откъде-накъде. Ти искаш да живееш в демократична страна и да си демократ, а ме насочваш къде да бъда. Как може такова нещо! Някои хора и от сините, и от алените това не могат да го схванат.
Аз виждам и в нашия спектакъл, партийните членове... Всеки ми се сърдеше, като не му дам да чете бюлетина на Централен комитет, а в този момент са най-големите седесари. Нищо. Смениха боята, отидоха там. Където желаят, там да вървят. Нали това е демокрацията.
„ Всяка неделя “ беше извънредно предаване за времето си. Винаги когато в този момент сигналът се появи, нещо трепка в мене и си припомням какво беше преди 10 ноември.
− Ако би трябвало през днешния ден да напишете нещо в споменика на „ Всяка неделя “, какво ще е то?
− Мъчно ми е за нашата страна. Мъчно ми е за съсловието. Никой не ни почита. Даже не ни броят като специалност. Не знам. Събудете се, бе хора! Няма значение към този момент кои ще ни управляват и кои ще са на власт. Само желая да бъдат кадърни. Да не мислят за себе си и за своите облаги, да не натрупат милиони, а да мислят за народа. Аз съм живял и през царско време. Когато пристигна 9 септември, бях 17-годишен. Помня и тогава какво беше. Нямаше такова нещо. Демокрацията не е да лежиш и различен да те храни. Да има убийства, грабежи, изнасилвания. Преди 9 септември чирачетата чакаха да пристигна Дядо Иван и да ядат от общ котел. Сега отново желаят да не работят.
***
КАЛАТА – И ПОСЛЕ ДРУГИТЕ
/Фрагменти от книгата на КК „ Личности и буболечки “/
Няма благосклонност за тях.
Умря Калоянчев, и за прощален път ме прониза нещо горчиво. Времето се държи като безмилостно страшилище към актьорската специалност, даже към нейните първенци.
Вечерта, откакто се разчу за гибелта на Калата, по малките екрани пуснаха неколцина артисти – с цел да изрекат от сърце следващите баналности. И какво, в действителност, да кажат горките, когато те и себе си не знаят, както би трябвало. И по тази причина се хващат за първото, което им идва на разум: „ Той към този момент е звездичка в небето “, такива работи.
Сетне пуснаха откъс от скорошно изявление с Калата, и някакво гласче, изцяло равнодушно освен това, попита: „ Страх ли те е от гибелта? “
А теб не те ли е боязън, бе, момче, да не би да си се абонирал да живееш постоянно?
Имаш отсреща си човек на пределна възраст, който обаче все не може да повярва, къде се е изпарила неговата мощ – тъй като Калата беше отвратително мощен и всесилен за близките. А в този момент би трябвало да отговори на въпроса, боязън ли го е от гибелта! Какво да каже, по дяволите, и за какво въобще да дава отговор.
У нас, изключително когато би трябвало да се показва нашироко, гибелта постоянно поражда някакво напряко покъртително официално отношение.
Сякаш сме осъдени вечно да не съумяваме умно да изразим скръбта и почитта си.
Отделиха доста внимание на Калата – само че какво споделиха, в действителност, отвън пустословията на некроложната процедура, в която българинът демонстрира по неповторимо неопределен метод тъгата си. А пък, и кой да каже нещо свястно.
И това е част от прокобата на актьорския поминък – първенците му, особено тези на театъра, господстват над публиката десетилетия наред, а след това нищо очевидно не остава след тях.
После Хамлет се разхожда гол по сцената. Още по-после несъмнено ще мастурбира, до момента в който се пита „ Да бъдеш или да не бъдеш “.
Вече няма кой да съхранява даже и митовете за огромните ни артисти. С анекдотите е същото. Как да разкажеш някоя история за Кисимов, когато към този момент никой не го знае.
Преди години 100 пъти съм карал проф. Карли Огнянов, популярният гинеколог, да каже думата „ шепот “, и той 100 пъти с очевидно наслаждение я произнасяше - по този начин, както я е произнасял великият артист Сава Огнянов, чийто племеник беше професорът.
„ Шшшш-епо-тттт “ – изричаше той с снизхождение, и отново, и отново разказваше, по какъв начин и до третия балкон стигали тези вълшебен звуци „ ш “ и „ т “. Никога не бях гледал Сава Огнянов и си останах с това „ шепот “, само че и то ми беше задоволително.
А в този момент какво – остава някакво мърляво шепнене, и въобще не можеш да бъдеш сигурен, кой какво коства.
Общувал съм с някои от най-големите ни артисти и актриси, следил съм ги – и постоянно ми е било мъчително, че те са прокълнати да бъдат забравени.
Кой помни през днешния ден Андрей Чапразов? Ами Славка Славова, ами Маргарита Дупаринова, Наум Шопов и всички останали – какви следи има след тях?
Правим опити да съхраним нещичко от тях най-малко в някакви изявленията – само че това са мизерни трохи от едно угощение, до което тези хора са ни допускали, и сетне са изчезвали - като че ли в никакъв случай не са съществували.
А сетне пристигна Погромът, чието само предопределение като че ли беше да изравни всички - социализмът не съумя да го направи, в случай че въобще го е желал, само че Преходът крепко се постара.
И към този момент сме доста великодушни, само, когато изпращаме някой.
Най-безталантните хора започнаха да въртят всевъзможни номера, на всички места – и в Сатирата, несъмнено: този бил партиен секретар /Калата играеше и тази роля/, оня профпредседател, като че ли това ги правеше по-малко артисти.
Започна геноцидът над престижите, в случай че имаше метод новите демократи и концлагери щяха да открият за по-успелите – а Костов напряко си сподели, че до 1989-а не е имало просвета, въпреки че сетне се кротна, а може даже и да е отишъл един път на спектакъл.
Минаха няколко години след великата 1989-а и хора като Калата бяха изцяло изоставени – нямаше от кого да чуят една свястна, промислена дума: какво, в действителност, вършат, правилни ли са на личния си всесилен гений, или са го пречупили в някаква степен.
Той даваше много постоянно изявленията, не го оставяха без внимание – и какво от това. Излезе и негова мемоарна книга – „ Жив съм, ваш съм “, обработена от Катя Воденичарова.
Ваш – само че в какъв смисъл?
Да го употребяват на места, да го лигавят с изявленията – това ли?
Не се сетих да го запитвам, какъв, в действителност, смисъл влага в това „ Ваш съм “. Искреният му отговор надали би бил еднопосочен. Но нещо ми подсказва, че това „ Ваш съм “ по-скоро е дребен флирт на едно грамадно актьорище с публиката, нищо повече.
Имам една история с неговата книга. През зимата на 2005 година Калата и брачната половинка му Валя – една прелестна, само че доста въздържана жена, на която той дължи доста от устойчивостта си през годините – участваха в рубриката „ Двойките “.
Докато се уговаряхме, тъй като Валя се дърпаше, се видяхме с Калата във виенската сладкарница на „ Кемпински “. Бях го помолил да ми донесе книгата си – той ми я даде и рече: „ Да ми я върнеш, че ми е последната “.
„ Наистина ли? “ – попитах, а той отвърна: „ Вземи я, емал съм й мамата “.
От този малък подробност отново излиза нещо, най-малко за мен.
Калата наподобява не вярваше, че сходни неща – книги, и изявленията, в които обаче желаеха основно да ги разсмива – могат да запазят паметта за него.
За оня дребничък, даже донейде неугледен мъж, който на сцената се превръщаше в същински исполин, и можеше да понесе целият свят на гърба си.
Има и друго. Калата ни подсещаше за Трендафилов или Стаматов.
А кой ще е новият Калоянчев, който след години ще припомня за самият него? Кой?
Ако вие го знаете, значи сте щастливци. Аз не го познавам.
Отиват си – и край. Забравата виси като гилотина над тях.
А напълно неотдавна вкараха Калата в един мръснишки капан – едвам го скарат с мъртвия Парцалев. И едвам му припомнят, какво го чака от тук насетне, когато няма да го има.
Всъщност му споделиха, че могат да унижат всеки и всичко. „ Ваш съм “ – само че защо, в действителност?
Най-вероятно, с цел да удовлетвори фантазиите на чакалите.
Уличницата Преход има едно безспорно достижение: хората с памет остават все по-малко. И напълно скоро изцяло ще изчезнат. А чакалите ще се разхождат голи пред нас и ще си тананикат: „ Остана ли още някой с памет, хей-хей! “
***
/Из „ Кеворк проговаря 2. Тайните дневници “/
Калоянчев и брачната половинка му Валя участваха в „ Двойките ” на 9 януари 2005 година.
Отидох да го взема предния ден, с цел да уточним някои детайлности. Калата ме чакаше долу, пред блока. С тъга се качи в колата и сподели: „ Има смяна ”.
И до момента в който му отговоря, продължи: „ Рашко /Младенов/ ми сподели да отложим премиерата за края на февруари… Стояна и Рашко ми викат: „ Кажи му на Кево, той може да го направи! ”
Все още нищо не разбирам. Щели да играят със Стояна в пиесата “Космонавти ” във връзка юбилея му.
„ Накрая ще кажем, че по никакъв начин не ни се връща на земята! ” – смее се Калата, и повтаря: „ Казаха ми, че ще го направиш! ”
Накрая стана ясно, че желае да му намеря инвалидна количка, от тези, които са с батерия, с цел да може да играе.
Поръчвам я още пред него. Калата евентуално го очакваше, и без даже да благодари, мина незабавно на друга тематика: „ Всичко ми е наред, единствено краката не ме държат! А виж я Стояна каква фурия е! ”
В студиото Калата се радваше като дете на количката и обикаляше с нея сред камерите. После, към този момент по време на изявлението, за малко да събори стъклената маса, край която разговаряхме.
Накрая написа: „ Кеворк, в този момент се убедих, че си същински приятел… ”
Сега?
***
Уважаеми другари, ТОВА е моята страница – всички други страници, блогове и прочие, които употребяват името ми или мои снимки, нямат нищо общо с мен.
***
Последвайте Епицентър.БГ към този момент и в и !
Източник: epicenter.bg
КОМЕНТАРИ