Как не исках да бъда баща
Фотографът Филип Толедано става татко за първи път, когато е на 40 години. Може да се каже напряко – децата не били нито фантазията на живота му, нито негова цел. Той почтено признава, че с компликация е понасял моментите, в които му идвали на посетители другари с деца.
Ето за какво фотографът изпитал смесени усеща, когато на света се появила личната му щерка Лулу. Той съумял да преодолее сложния път от страха пред дребното дребосъче до безусловната, всепоглъщаща обич.
И споделя за това вълнуващо странствуване в откровения си фотопроект.
Когато имаш другарка, всички те питат: „ Кога ще се ожените? ”. И ето, че се дамите. Сега всички питат: „ Кога ще си имате дете? ”. И ето, то идва. И още веднъж всички питат: „ Кога планирате второто? ”.
Бях в родилния дом и видях по какъв начин се роди Лулу. Изпитах необичайно чувство – станах татко? Заля ли ме в този миг вълна от любов? Не съм сигурен.
На въпроса дали ми харесва да бъда татко, близките чакаха единствено един вероятен отговор. Когато споделях „ Не ”, те се мръщеха недоволно.
Когато се роди Лулу, жена ми Карла изчезна.
Липсваше ми. Липсваше ми да бъдем ние, двамата. Нашата тишина и нашето пространство.
Тях ми ги подмениха ето с това извънземно.
Спокойният сън за идващите три години също бе анулиран.
Всичко, което правеше Лулу, бе безусловно необикновено. Като в документален филм за дивата природа.
Бях доста благополучен, когато за първи път чух по какъв начин Лулу киха. Значи в нея има най-малко нещо човешко!
Дори кучето ни не демонстрираше към нея никакъв интерес. С изключение на случаите, когато Лулу ядеше. Този развой просто го омайваше.
Гладна ли е, или мокра? Студено ли й е, или топло? Общуването с Лулу приличаше на диалог с нестабилни взривни субстанции. След като я полюлявах на ръце, постепенно и деликатно поставях Лулу в креватчето й. И най-слабото нервно придвижване, и... БУМ! Крясък. Крясък, който ме подлудяваше.
Направих чинии с лика на Лулу. И ги показвах на приятелите си в отговор на молбите да видят фотография на бебето. Струваше ми се занимателно. Карла не го оцени.
По-лошо от детския вик беше единствено упованието. Особено когато лежите в леглото в 2 часа през нощта.
А всичките шишенца, нагреватели и стерилизатори, които трябваше на всички места да влачим със себе си... Защото нали в магазина е цялостно с микроби.
Защо купуват на децата единствено нереално ярки играчки? Когато човек е единствено на 5 месеца, белким всичко не му е забавно? Дори елементарната пръчка или кофа да вземем за пример. Родителите са подготвени да купят всичко, единствено детето им да спи по-спокойно и да плаче по-малко.
Когато Лулу стане на 20 години, аз към този момент ще бъда на шестдесет. Ще ме мисли ли тя за дъртак? Или ще бъдем другари?
Колко тъпо, че родителите ми починаха още преди раждането на Лулу. Появяването й направи тяхното неявяване още по-осезаемо. За толкоз неща бих желал да попитам мама. И аз ли съм бил подобен като мъничък?
Това е мъничко тъжно, само че аз се трансформирам в средностатистически татко. Смятах в никакъв случай да не снимам деца. Сега обаче, при среща с другари, незабавно изваждам айфона си: „ Зная, че не обичате детски фотоси, само че Лулу е друга ”.
Когато поглеждам обратно, виждам невероятните метаморфози, които станаха с мен. От отхвърлен наблюдаващ се трансфорах в деен участник. От фотограф се трансфорах в татко.
Хуморът е това, което ни сплотява. Разбирам този език. Веднъж Лулу заприказва на него. Аз я закачах, а тя ме закачаше в отговор. Аз плачех. Ние се разбирахме.
Това е поразително. В тези фотоси има толкоз обич, колкото в никакъв случай преди не е имало.
Колко тъпо, че родителите ми нямаха опция да се срещнат с внучка си. Мамо, тате, доста ми липсвате. И постоянно описвам на Лулу за вас. Много мисля за нещата, които сте ми дали и се надявам, че ще мога да дам същото и на своята щерка.
Искам да се извиня на Карла. Зная, че не й беше елементарно да одобри моята искреност.
Искам да се извиня и на Лулу. Един ден тя ще види тези фотоси и ще прочете тези думи.
Иска ми се да знае това – толкоз съм благополучен, че я имам. Много те обичам, Лулу.
AdMe.ru
Ето за какво фотографът изпитал смесени усеща, когато на света се появила личната му щерка Лулу. Той съумял да преодолее сложния път от страха пред дребното дребосъче до безусловната, всепоглъщаща обич.
И споделя за това вълнуващо странствуване в откровения си фотопроект.
Когато имаш другарка, всички те питат: „ Кога ще се ожените? ”. И ето, че се дамите. Сега всички питат: „ Кога ще си имате дете? ”. И ето, то идва. И още веднъж всички питат: „ Кога планирате второто? ”.
Бях в родилния дом и видях по какъв начин се роди Лулу. Изпитах необичайно чувство – станах татко? Заля ли ме в този миг вълна от любов? Не съм сигурен.
На въпроса дали ми харесва да бъда татко, близките чакаха единствено един вероятен отговор. Когато споделях „ Не ”, те се мръщеха недоволно.
Когато се роди Лулу, жена ми Карла изчезна.
Липсваше ми. Липсваше ми да бъдем ние, двамата. Нашата тишина и нашето пространство.
Тях ми ги подмениха ето с това извънземно.
Спокойният сън за идващите три години също бе анулиран.
Всичко, което правеше Лулу, бе безусловно необикновено. Като в документален филм за дивата природа.
Бях доста благополучен, когато за първи път чух по какъв начин Лулу киха. Значи в нея има най-малко нещо човешко!
Дори кучето ни не демонстрираше към нея никакъв интерес. С изключение на случаите, когато Лулу ядеше. Този развой просто го омайваше.
Гладна ли е, или мокра? Студено ли й е, или топло? Общуването с Лулу приличаше на диалог с нестабилни взривни субстанции. След като я полюлявах на ръце, постепенно и деликатно поставях Лулу в креватчето й. И най-слабото нервно придвижване, и... БУМ! Крясък. Крясък, който ме подлудяваше.
Направих чинии с лика на Лулу. И ги показвах на приятелите си в отговор на молбите да видят фотография на бебето. Струваше ми се занимателно. Карла не го оцени.
По-лошо от детския вик беше единствено упованието. Особено когато лежите в леглото в 2 часа през нощта.
А всичките шишенца, нагреватели и стерилизатори, които трябваше на всички места да влачим със себе си... Защото нали в магазина е цялостно с микроби.
Защо купуват на децата единствено нереално ярки играчки? Когато човек е единствено на 5 месеца, белким всичко не му е забавно? Дори елементарната пръчка или кофа да вземем за пример. Родителите са подготвени да купят всичко, единствено детето им да спи по-спокойно и да плаче по-малко.
Когато Лулу стане на 20 години, аз към този момент ще бъда на шестдесет. Ще ме мисли ли тя за дъртак? Или ще бъдем другари?
Колко тъпо, че родителите ми починаха още преди раждането на Лулу. Появяването й направи тяхното неявяване още по-осезаемо. За толкоз неща бих желал да попитам мама. И аз ли съм бил подобен като мъничък?
Това е мъничко тъжно, само че аз се трансформирам в средностатистически татко. Смятах в никакъв случай да не снимам деца. Сега обаче, при среща с другари, незабавно изваждам айфона си: „ Зная, че не обичате детски фотоси, само че Лулу е друга ”.
Когато поглеждам обратно, виждам невероятните метаморфози, които станаха с мен. От отхвърлен наблюдаващ се трансфорах в деен участник. От фотограф се трансфорах в татко.
Хуморът е това, което ни сплотява. Разбирам този език. Веднъж Лулу заприказва на него. Аз я закачах, а тя ме закачаше в отговор. Аз плачех. Ние се разбирахме.
Това е поразително. В тези фотоси има толкоз обич, колкото в никакъв случай преди не е имало.
Колко тъпо, че родителите ми нямаха опция да се срещнат с внучка си. Мамо, тате, доста ми липсвате. И постоянно описвам на Лулу за вас. Много мисля за нещата, които сте ми дали и се надявам, че ще мога да дам същото и на своята щерка.
Искам да се извиня на Карла. Зная, че не й беше елементарно да одобри моята искреност.
Искам да се извиня и на Лулу. Един ден тя ще види тези фотоси и ще прочете тези думи.
Иска ми се да знае това – толкоз съм благополучен, че я имам. Много те обичам, Лулу.
AdMe.ru
Източник: manager.bg
КОМЕНТАРИ