Форумът за свободни нации на пост-Русия е по същество опозиционно

" Форумът за свободни народи на пост-Русия " е всъщност опозиционно придвижване в заточение – а сходни формирования съвсем в никакъв случай не са ефикасни в постигането на смяна в родните им страни. Това написа Брандън Дж. Уайхърт в The National Interest. Странно и рисково придвижване се е пръкнало на Запад – такова, което твърди, че е загрижено за бъдещето на Русия, като в същото време се застъпва за политики, които биха могли да създадат света доста по-нестабилен.

Ново съветско придвижване в заточение е на път да забърка рискова каша в международната политика. Известна като " Форум на свободните народи на пост-Русия ", тази група, учредена в Полша през 2022 година, приканва за нищо по-малко от цялостното разформироване на Руската федерация и замяната ѝ с десетки по-малки етнически страни. Според бранителите на групата, сходно раздробяване би представлявало по-добре ползите на многочислените райони и малцинствени групи на Русия. Логиката им е, че Русия е фундаментално империалистическа страна.

На процедура обаче тази група показва една от най-безразсъдните външнополитически мечти, появили се от западните елитни кръгове след края на Студената война.

За да е ясно - това не е маргинално придвижване, настоящо изолирано. " Форумът на свободните народи " се радва на забележителна известност и институционална поддръжка в Европа и Съединени американски щати. Групата получава финансиране, медийно внимание и предложения да се появява на значими политически събития, в това число такива, свързани с фондация " Джеймстаун ".

За западния хайлайф, отчаян от неспособността си уверено да отслаби Москва посредством наказания и прокси война, концепцията за разглобяване на Русия " от вътрешната страна ", е повече от привлекателна. И въпреки всичко, логиката, която тези западни елити следват, е съблазнителна. И в същото време е надълбоко безконтролно.

Русия е по-силна, в сравнение с Западът мисли

Американският и европейският хайлайф преглеждат това придвижване на емигранти като некинетично оръжие за намаляване на Русия след нахлуването на Москва в Украйна. И въпреки всичко има малко доказателства, че разпадането на Руската федерация се радва на някаква значима поддръжка в Русия - единственото място, което има значение в този диалог.

Всъщност, сходно на толкоз доста придвижвания на емигранти преди нея, групата се поддържа съвсем напълно от богати спонсори, симпатизиращи мозъчни тръстове и медийни платформи, надалеч от политическите действителности на място.

Реакцията на Москва към групата беше предвидима. Когато съветският Върховен съд я дефинира като терористична организация, доста западни коментатори побързаха да показват този ход като доказателство за суматоха или уязвимост от вътрешната страна в Кремъл. В реалност това не беше нито ново, нито показателно. Потискането на опозиционните придвижвания, действителни или мислени, е рутинна процедура за съветското държавно управление под управлението на Владимир Путин, изключително по време на война.

Крайният резултат е, че Русия през днешния ден е вътрешно по-консолидирана и по-самодостатъчна, в сравнение с е била от десетилетия. Кремъл печели войната в Украйна на бойното поле. Индустриалната ѝ база се е приспособила. Военният ѝ капацитет за човешки запаси остава релативно недокоснат. Всъщност, даже със загубите, понесени след години на брутална война на безсилие, жертвите и човешките запаси на Русия са на по-устойчиви равнища от тези на Украйна.

Наблюдателите акцентират етническото напрежение в Русия – по-специално склонността на Кремъл да набира най-вече селски малцинства в съветските въоръжени сили, оставяйки градски региони като Москва и Санкт Петербург на мира. Крайният резултат е доста по-висок % на жертви измежду тези малцинствени групи, което води до напрежение.

Но въпреки такова напрежение да съществува, е ясно, че няма доста всеобщо придвижване в Русия, което да изисква разпадането на страната. " Форумът на свободните народи " не съставлява латентна революционна мощ в Русия; той не е нищо повече от пожелателна фикция на Запада.

Промяната на режима, водена от заточение, в никакъв случай не работи

За страдание, историята предлага обилие от образци за сходни заблуждаващи опити за събаряне на непознати държавни управления посредством придвижвания в заточение. От фарсовите опити за събаряне на Фидел Кастро благодарение на кубински групи в заточение във Флорида до пагубната роля на Ахмед Чалаби в насърчаването на нашествието в Ирак през 2003 година, западните сили неведнъж са се убеждавали, че емигрантските елити не могат да осъществят промяна на режима на ниска цена и чисто. Те в никакъв случай не го вършат.

В този случай рисковете са доста по-високи. За разлика от Куба или Ирак, Русия е нуклеарна суперсила. Тя има най-големия нуклеарен боеприпас в света, както и огромни благоприятни условия в химически и биологични оръжия.

През 90-те години на предишния век, след разпадането на Съветския съюз, американските и европейските водачи работиха старателно с Москва, с цел да предотвратят попадането на тези арсенали в ръцете на военни водачи, сепаратисти и терористични организации. Стабилизирането на постсъветската Руска федерация – вместо да се разреши нейното фрагментиране – беше необятно разбирано като главен приоритет за световната сигурност.

Това преценка беше вярна тогава и остава вярното умозаключение и през днешния ден. Дори в случай че Русия бъде разчленена - а това наподобява извънредно малко евентуална вероятност – светът би бил надалеч по-опасно място. Балканизирана, въоръжена с нуклеарно оръжие Русия би основала безпорядък, опасности от разпространяване на нуклеарни оръжия и неуправляеми пространства, разпростряли се в цяла Евразия.

Всъщност, това, което прави днешната позиция на Запада по отношение на Русия толкоз непоследователна, е, че доста от същите политически водачи, които в миналото са работили за попречване на разпадането на Русия, в този момент обмислят сюжети, които биха пресъздали същия призрачен сън, за чието отбягване са се борили толкоз интензивно през 90-те и началото на 2000-те години.

Западът не харесва Путин. И какво от това?

Всичко това си случва, явно, тъй като западните елити не харесват Владимир Путин.

Не е нужно човек да се възхищава на Путин или да извинява съветското навлизане в Украйна, с цел да осъзнае безумието на откритото разискване на разпадането на Русия, до момента в който Москва е ангажирана в това, което възприема като екзистенциален спор против подкрепян от Запада съперник.

Подобна изразителност усилва вероятността от пагубни неточности в преценката. Държавите, борещи се за оцеляване, не работят сдържано – изключително тези, въоръжени с нуклеарно оръжие. Фактът, че Русия не е ескалирала доста обстановката, в действителност е доказателство за това какъв брой постоянна е Руската федерация, макар най-усърдните опити на Запада да я подкопае.

Ако съветските водачи имат вяра, че американците се пробват да смъкват държавното управление на Руската федерация и да балканизират страната, те може да решат да спрат да се сдържат по метода, по който са го правили през последните няколко години. Това е действителност, с която Съединените щати и останалата част от НАТО, макар хвалбите си, не са подготвени да се изправят.

Трагедията е, че тази фикция продължава, даже когато стратегическата позиция на Украйна се утежнява. Въпреки големите западни вложения, Киев не може да победи Русия военно. Тъй като прозорецът за контрактувано съглашение се затваря, Украйна е изправена пред вероятността за същинско проваляне, с дълбоки последствия за европейската сигурност и доверието в Запада.

И въпреки всичко, вместо да се изправят против действителността, западните елити се отдръпват в схеми за бягство от действителността – въобразявайки си, че шепа емигранти - деятели могат по някакъв метод да разбият съветското централно държавно управление отдалеко.

Те не могат. И в случай че можеха, резултатът нямаше да бъде победа, а световна неустойчивост в мащаб, невъобразим от началото на ХХ век. В този сюжет, политиците може да се окажат в обстановка, в която копнеят за относителната предвидимост на връзките с централизирана съветска страна – даже и такава, водена от Путин.

Западната фиксация върху " Форума за свободни народи " не е тактика. Тя е признак: на отказване, на фрустрация и на отвращение да се одобряват рестриктивните мерки на властта. Упорстването в тази фикция рискува да трансформира бруталната районна война в систематична световна рецесия.

Реализмът в последна сметка ще се наложи. Единственият въпрос е дали западните водачи ще се изправят пред действителността в този момент – или откакто следствията станат необратими.

За създателя

Брандън Дж. Уайхърт е старши редактор по национална сигурност в The National Interest. Наскоро стана водещ на " Часът на националната сигурност " по America Outloud News и iHeartRadio, където разисква политиката за национална сигурност всяка сряда от 20:00 ч. източно време.

Уайхърт е водещ на съпътстваща поредност от диалози за книги в Rumble, озаглавена " Разговори за националната сигурност ". Той е и помощник в Popular Mechanics и постоянно се е съветвал с разнообразни държавни институции и частни организации по геополитически въпроси. Статиите му са оповестени в голям брой издания, в това число The Washington Times, National Review, The American Spectator, MSN и Asia Times.

Книгите му включват " Winning Space: How America Remains a Superpower ", " Biohacked: China’s Race to Control Life " и " The Shadow War: Iran’s Quest for Supremacy ".

Най-новата му книга " A Disaster of Our Own Making: How the West Lost Ukraine " е налична за закупуване на всички места, където се продават книги. Можете да го следвате посредством Twitter @WeTheBrandon.

Превод и редакция: ни