Диана Радославова, "Глас в България": Търсенето на работна ръка сред бежанци у нас нараства
Фондация " Център за правна помощ - Глас в България " е юридическо лице с нестопанска цел, записано в публично потребна активност през 2009г., учредено с цел да подкрепя и пази правата на имигранти и бежанци в България, както и правата на сходни групи от нуждаещи се, посредством даване на безплатна юридическа помощ и съвещания, водене на самостоятелни каузи, обезпечаване на образования и семинари и лобиране за уравновесена и обективна правна рамка и приложението й в страната. " Дневник " разговоря с Диана Радославова, която е съучредител, шеф и основен юрист във фондацията. Повод за диалога с нея стана казусът от предходната седмица при който край лагера " Враждебна " в София група еритрейци, получили статут у нас, бяха нападнати. По случая няма арестувани, а един човек е бил приет в болница.
За бежанците, за търсещите протекция у нас все по-малко се приказва. Това обаче надали значи, че проблемите са решени. Каква е обстановката от вашата позиция?
- Предполагам спадът на интерес към тематиката за бежанци и търсещи протекция е обвързван с внезапния спад на броя хора, влизащи, или позволени да влязат в България като такива. Статистиките от базата данни на Държавната организация за бежанците (ДАБ) е, че през 2016г. 19 418 души са потърсили протекция у нас, до момента в който през 2017г. тази численост е 3 700 души - 7 пъти по-малко. Намалява, въпреки и не с такава активност, броя на достигащите и до Европейския континент като цяло.
Основната причина за това е, че административното задържане и връщането систематично се утвърждава като главния инструмент за контролиране на миграционните потоци, което е в огромна част освен национална, само че и Европейска наклонност на изнасяне на континенталните граници в трети страни посредством насърчаването на реадмисионни съглашения и партньорства - т.н ектернализация на европейските граници. Това са съглашения с Турция, Либия, Мароко, Афганистан -страни с тоталитарни и репресивни режими, които посредством финансови обезпечения са убеждавани да държат имигранти (в мнозинство търсещи закрила) надалеч от европейските граници.
В този подтекст са разбираеми и изказванията на български политици във връзка актуалното председателство на България, че като гранична страна ние изпълняваме добре задължението си за " отбрана " на европейските граници.
Но тази отбрана за жалост е най-много на гърба на най-уязвимите и нуждеащи се от достъп, за които в действителност все по-малко приказваме. Увеличава се потреблението от тях на най-опасния Средиземноморски маршрут до Европа, усилва се и броят на жертвите. Според статистики на Международната организация по миграция (МОМ) от 171 635 пристигнали в Европа по средиземноморието 3 116 губят живота си по пътя през миналата година.
Миграцията продължава да бъде обрисувана от политици и медии като опасност, а не като опция и обвързване за съпричастност.
В резултат, законодателството става все по-репресивно. Продължават практиките на систематични отблъсквания на хора от границите (т.н. push-backs), като физически и посредством огради се препятства опцията на хора да търсят протекция в България и Европа.
Конкретно за България, голям проблем е некачествена процедура за протекция, която не дава отговор на минималните стандарти за даване на статут, и несъответстващото санкциониране на това от съда. В резултат се предизвиква вторичната миграция и се основава немалка група недокументирани пребиваващи на територията ни чужденци, които са с отхвърлен статут и с неспособност да бъдат върнати в страните им на генезис.
Когато няма повсеместен метод към другите аспекти на миграцията, когато единственият инструмент, на който се залага е предварителна защита и връщане, когато спадът в броя хора не се възприема като опция умерено да се построи уравновесена и работеща система, то тогава в действителност има риск миграцията да се трансформира в опасност, а не във опция.
Преди време държавното управление одобри правила за интеграция на бежанците. Няколко месеца след приемането й, стана ли известо дали това е работещ механизъм или общините не демонстрират интензивност?
- Наредбата за интеграционните съглашения (https://www.lex.bg/bg/laws/ldoc/2136897655 ) бе призната през 2016г. и последно модифицирана през 2017г. Въпреки това, към този момент четвърта година България регистрира срамната статистика за нулево равнище на интеграционна политика. Все още като че ли разбирането е, че нямаме потребност от такава политика, тъй като по този начин или другояче никой не остава в България.
Това обаче е голяма неточност, тъй като макар директния образ на страната ни, тук се натрупва през годините забележителна численост останали, върнати, включително и релокирани от Европа чужденци. И в случай че нулевите интеграционни индикатори не се трансформират скоро, това ще бъде извънредно пагубно за нашето лично богатство като общество.
Каква е повода за това, че тези правила не работят?
- Според горецитираната интеграционна разпоредба, с цел да стартира процеса на интеграция, би трябвало да се подписа интеграционно съглашение сред кмет на община и лицето, получило статут на протекция в България. Чрез интеграционните съглашения хората с възложен статут би трябвало да получат от общината " подпомагане " за намиране на работа, жилище, обществено подкрепяне, опазване на здравето, обучение, в това число езиково образование.
В уредбата има един тип изместване на отговорността по интеграция от държавния орган (ДАБ) към локалната власт – общините. Проблемът е обаче, че към този момент втора година, макар провежданите договаряния, към момента няма община, която да дръзне да поеме тази отговорност. Което препятства опцията да стартира каквато и да е интеграция, разпределяне на средства, хипотетично подпомагане на получилите протекция лица, които към този момент са част от обществото ни.
Показателен е образеца с групата напълно неотдавна релокирани от Италия 10 еритрейски жители, които предишния месец получиха статут на бежанци тук. Това са хора, които нямат безусловно нищо, с изключение на облеклата на гърба си, които са им дадени в Италия. България получава за тяхната релокация от Европа по 6 000 евро на човек. По проект, 75% от тези 6 000 евро е преценено да се провиснал на общини, които да сключат спразумения с тях за интеграция. Всички 10 от еритрейските бежанци са подали заявки за такива съглашения. Но при неналичието на община, те нама по какъв начин да бъдат подкрепени в това число в намирането на жилища и излизането от бежанския лагер. Без жилища и адрес, те няма по какъв начин да си извадят даже персонални карти.
Ясно е, че общините към сегашния миг не желаят да поемат отговорност за интеграция. Въпросът обаче е кой поема тази отговорност? И в случай че няма виновна държавна или локална институция, то тогава може би ние, като жители, като общество, сме длъжни да поемем тази отговорност.
И съгласно мен тук идва и мястото на работодателите, които по един доста натурален метод към този момент стават основен фактор в миграционните и в интеграционните процеси. В нашата работа като правозащитна организация през последната година ние следим мощно повишаване на търсене на работна ръка измежду бежанци и търсещи протекция в страната ни, получаваме от ден на ден запитвания и подготвеност от подпомагане от разнообразни по тип компании, производства, бизнеси, все по-голяма част от клиентите ни работят и са ангажирани в трудовия пазар.
Към сегашния миг, да вземем за пример ние като организация и доброволци, работим в посока свързване на съответните 10 еритрейски жители с шеф, който доста по-бързо и по-лесно от община ще им обезпечи приход, образование, специализация, ефикасна и очевидна интеграция.
Все още като че ли на мигрантите, на бягащите от война, на търсещите се протекция се гледа със боязън, което поражда експанзия. Как си го обяснявате?
- Страхът е резултат от натрапваната идея, че всички влизащи в страната ни са екстремисти, терористи, и миграцията е опасност, която слага обществото ни в рецесия. Истината е тъкмо противоположната. Да, има съображения за сигурност, които са адресирани повече от съответно от съответстващите институции. Но болшинството от идващите не са терористи и екстремисти, а са хора като нас, и рецесията не е в България, а в Сирия, в Афганистан, в Еритреа, в Сомалия, и по тази причина хора идват и ще не престават да идват.
И до момента в който тази идея не се възстановява и промени, ще има боязън и ще има експанзия, което основава отровна атмосфера освен за имигрантите, само че и за цялото ни обществото.
Отново се връщам към образеца с релокираните еритрейци – те са дребна и изцяло незастрашителна група, всички са православни християни, а не терористи и ислямисти, имат легално приет статут и не са влезнали нелегално в страната ни. Въпреки това, те са систематично жертва на закани и принуждение в региона на лагера, където живеят. Тук към този момент не става даже въпрос за миграция, а за чиста форма на расизъм и екстремизъм, който реалокира фокуса върху проблемите на нашето лично общество, а не проблемите с мигрантите.
Какво може да се направи против сходна реакция?
- Да бъде провокирана да се надигне една сериозна маса от хора, които са здравомислещи, осведомени и не безразлични към рискови пропаганди и признаците на радикализъм и принуждение измежду самите нас, и да даде нов образ на страната ни. Вярвам, че позитивните промени ще са резултат на развой от долу нагоре, от зряло гражданско общество, което да сътвори условия за резумни и ефикасни политически и законодателни промени.
От вашите наблюдения има ли хора, които желаят да останат тук или България продължава да е директна страна?
- България продължава да е директна страна точно поради нездравите изискванията на банкет и живот тук за новопристигащите, не толкоз поради по-ниския стандарт на живот спрямо останалите Европейски дестинации. Но несъмнено, има и хора които остават, или са принудени да останат. Хора, минали през България и регистрирани като търсещи протекция тук също по този начин подлежат и на връщане по силата на Дъблинския правилник и такива връщания се реализират. Споменахме към този момент и за Европейската политика на релокация, по която България е поела ангажимент за банкет на релокирани квоти. Така че директният темперамент на миграционния поток не може да бъде опрощение против потребността от разработване на трайни, разнопосочни и ефикасни механизми за изцяло ръководство на миграцията, а освен за нейното попречване.
Каква е обстановката с трудовата интеграция - има ли работещи стратегии и какво се случва на този терен.
- За в този момент към момента на никое място не се чува, само че е единствено въпрос на време трудовата интеграция и гласът на работодателите в България да даде много друг звук в полемиката за миграцията и бежанците.
България е най-бързо свиващата се нация в света. Според напълно скорошно мнение на Асоциацията на организациите на българските работодатели, българският пазар на труда губи хора в доста по-голяма степен в сравнение с придобива. На всеки 100 души, напуснали пазара на труда, идват едвам 63 души. Годишно се пенсионират приблизително по 100 хиляди души, а чистата емиграция, въпреки и да отслабва, възлиза на към 4000 души годишно.
Има мъчителен дефицит на стотици хиляди служащи. Споменах, че в нашата персонална процедура следим интензивно търсене и ангажираност на търсещи протекция и бежанци на трудовия пазар, защото те са най-непосредствената, налична работна ръка в страната ни в голям брой нуждаещи се браншове. Прекрасен образец за интеграция на бежанци посредством трудова ангажираност са и начинания и планове като Human in the Loop, MOVE.BG, и др.
За бежанците, за търсещите протекция у нас все по-малко се приказва. Това обаче надали значи, че проблемите са решени. Каква е обстановката от вашата позиция?
- Предполагам спадът на интерес към тематиката за бежанци и търсещи протекция е обвързван с внезапния спад на броя хора, влизащи, или позволени да влязат в България като такива. Статистиките от базата данни на Държавната организация за бежанците (ДАБ) е, че през 2016г. 19 418 души са потърсили протекция у нас, до момента в който през 2017г. тази численост е 3 700 души - 7 пъти по-малко. Намалява, въпреки и не с такава активност, броя на достигащите и до Европейския континент като цяло.
Основната причина за това е, че административното задържане и връщането систематично се утвърждава като главния инструмент за контролиране на миграционните потоци, което е в огромна част освен национална, само че и Европейска наклонност на изнасяне на континенталните граници в трети страни посредством насърчаването на реадмисионни съглашения и партньорства - т.н ектернализация на европейските граници. Това са съглашения с Турция, Либия, Мароко, Афганистан -страни с тоталитарни и репресивни режими, които посредством финансови обезпечения са убеждавани да държат имигранти (в мнозинство търсещи закрила) надалеч от европейските граници.
В този подтекст са разбираеми и изказванията на български политици във връзка актуалното председателство на България, че като гранична страна ние изпълняваме добре задължението си за " отбрана " на европейските граници.
Но тази отбрана за жалост е най-много на гърба на най-уязвимите и нуждеащи се от достъп, за които в действителност все по-малко приказваме. Увеличава се потреблението от тях на най-опасния Средиземноморски маршрут до Европа, усилва се и броят на жертвите. Според статистики на Международната организация по миграция (МОМ) от 171 635 пристигнали в Европа по средиземноморието 3 116 губят живота си по пътя през миналата година.
Миграцията продължава да бъде обрисувана от политици и медии като опасност, а не като опция и обвързване за съпричастност.
В резултат, законодателството става все по-репресивно. Продължават практиките на систематични отблъсквания на хора от границите (т.н. push-backs), като физически и посредством огради се препятства опцията на хора да търсят протекция в България и Европа.
Конкретно за България, голям проблем е некачествена процедура за протекция, която не дава отговор на минималните стандарти за даване на статут, и несъответстващото санкциониране на това от съда. В резултат се предизвиква вторичната миграция и се основава немалка група недокументирани пребиваващи на територията ни чужденци, които са с отхвърлен статут и с неспособност да бъдат върнати в страните им на генезис.
Когато няма повсеместен метод към другите аспекти на миграцията, когато единственият инструмент, на който се залага е предварителна защита и връщане, когато спадът в броя хора не се възприема като опция умерено да се построи уравновесена и работеща система, то тогава в действителност има риск миграцията да се трансформира в опасност, а не във опция.
Преди време държавното управление одобри правила за интеграция на бежанците. Няколко месеца след приемането й, стана ли известо дали това е работещ механизъм или общините не демонстрират интензивност?
- Наредбата за интеграционните съглашения (https://www.lex.bg/bg/laws/ldoc/2136897655 ) бе призната през 2016г. и последно модифицирана през 2017г. Въпреки това, към този момент четвърта година България регистрира срамната статистика за нулево равнище на интеграционна политика. Все още като че ли разбирането е, че нямаме потребност от такава политика, тъй като по този начин или другояче никой не остава в България.
Това обаче е голяма неточност, тъй като макар директния образ на страната ни, тук се натрупва през годините забележителна численост останали, върнати, включително и релокирани от Европа чужденци. И в случай че нулевите интеграционни индикатори не се трансформират скоро, това ще бъде извънредно пагубно за нашето лично богатство като общество.
Каква е повода за това, че тези правила не работят?
- Според горецитираната интеграционна разпоредба, с цел да стартира процеса на интеграция, би трябвало да се подписа интеграционно съглашение сред кмет на община и лицето, получило статут на протекция в България. Чрез интеграционните съглашения хората с възложен статут би трябвало да получат от общината " подпомагане " за намиране на работа, жилище, обществено подкрепяне, опазване на здравето, обучение, в това число езиково образование.
В уредбата има един тип изместване на отговорността по интеграция от държавния орган (ДАБ) към локалната власт – общините. Проблемът е обаче, че към този момент втора година, макар провежданите договаряния, към момента няма община, която да дръзне да поеме тази отговорност. Което препятства опцията да стартира каквато и да е интеграция, разпределяне на средства, хипотетично подпомагане на получилите протекция лица, които към този момент са част от обществото ни.
Показателен е образеца с групата напълно неотдавна релокирани от Италия 10 еритрейски жители, които предишния месец получиха статут на бежанци тук. Това са хора, които нямат безусловно нищо, с изключение на облеклата на гърба си, които са им дадени в Италия. България получава за тяхната релокация от Европа по 6 000 евро на човек. По проект, 75% от тези 6 000 евро е преценено да се провиснал на общини, които да сключат спразумения с тях за интеграция. Всички 10 от еритрейските бежанци са подали заявки за такива съглашения. Но при неналичието на община, те нама по какъв начин да бъдат подкрепени в това число в намирането на жилища и излизането от бежанския лагер. Без жилища и адрес, те няма по какъв начин да си извадят даже персонални карти.
Ясно е, че общините към сегашния миг не желаят да поемат отговорност за интеграция. Въпросът обаче е кой поема тази отговорност? И в случай че няма виновна държавна или локална институция, то тогава може би ние, като жители, като общество, сме длъжни да поемем тази отговорност.
И съгласно мен тук идва и мястото на работодателите, които по един доста натурален метод към този момент стават основен фактор в миграционните и в интеграционните процеси. В нашата работа като правозащитна организация през последната година ние следим мощно повишаване на търсене на работна ръка измежду бежанци и търсещи протекция в страната ни, получаваме от ден на ден запитвания и подготвеност от подпомагане от разнообразни по тип компании, производства, бизнеси, все по-голяма част от клиентите ни работят и са ангажирани в трудовия пазар.
Към сегашния миг, да вземем за пример ние като организация и доброволци, работим в посока свързване на съответните 10 еритрейски жители с шеф, който доста по-бързо и по-лесно от община ще им обезпечи приход, образование, специализация, ефикасна и очевидна интеграция.
Все още като че ли на мигрантите, на бягащите от война, на търсещите се протекция се гледа със боязън, което поражда експанзия. Как си го обяснявате?
- Страхът е резултат от натрапваната идея, че всички влизащи в страната ни са екстремисти, терористи, и миграцията е опасност, която слага обществото ни в рецесия. Истината е тъкмо противоположната. Да, има съображения за сигурност, които са адресирани повече от съответно от съответстващите институции. Но болшинството от идващите не са терористи и екстремисти, а са хора като нас, и рецесията не е в България, а в Сирия, в Афганистан, в Еритреа, в Сомалия, и по тази причина хора идват и ще не престават да идват.
И до момента в който тази идея не се възстановява и промени, ще има боязън и ще има експанзия, което основава отровна атмосфера освен за имигрантите, само че и за цялото ни обществото.
Отново се връщам към образеца с релокираните еритрейци – те са дребна и изцяло незастрашителна група, всички са православни християни, а не терористи и ислямисти, имат легално приет статут и не са влезнали нелегално в страната ни. Въпреки това, те са систематично жертва на закани и принуждение в региона на лагера, където живеят. Тук към този момент не става даже въпрос за миграция, а за чиста форма на расизъм и екстремизъм, който реалокира фокуса върху проблемите на нашето лично общество, а не проблемите с мигрантите.
Какво може да се направи против сходна реакция?
- Да бъде провокирана да се надигне една сериозна маса от хора, които са здравомислещи, осведомени и не безразлични към рискови пропаганди и признаците на радикализъм и принуждение измежду самите нас, и да даде нов образ на страната ни. Вярвам, че позитивните промени ще са резултат на развой от долу нагоре, от зряло гражданско общество, което да сътвори условия за резумни и ефикасни политически и законодателни промени.
От вашите наблюдения има ли хора, които желаят да останат тук или България продължава да е директна страна?
- България продължава да е директна страна точно поради нездравите изискванията на банкет и живот тук за новопристигащите, не толкоз поради по-ниския стандарт на живот спрямо останалите Европейски дестинации. Но несъмнено, има и хора които остават, или са принудени да останат. Хора, минали през България и регистрирани като търсещи протекция тук също по този начин подлежат и на връщане по силата на Дъблинския правилник и такива връщания се реализират. Споменахме към този момент и за Европейската политика на релокация, по която България е поела ангажимент за банкет на релокирани квоти. Така че директният темперамент на миграционния поток не може да бъде опрощение против потребността от разработване на трайни, разнопосочни и ефикасни механизми за изцяло ръководство на миграцията, а освен за нейното попречване.
Каква е обстановката с трудовата интеграция - има ли работещи стратегии и какво се случва на този терен.
- За в този момент към момента на никое място не се чува, само че е единствено въпрос на време трудовата интеграция и гласът на работодателите в България да даде много друг звук в полемиката за миграцията и бежанците.
България е най-бързо свиващата се нация в света. Според напълно скорошно мнение на Асоциацията на организациите на българските работодатели, българският пазар на труда губи хора в доста по-голяма степен в сравнение с придобива. На всеки 100 души, напуснали пазара на труда, идват едвам 63 души. Годишно се пенсионират приблизително по 100 хиляди души, а чистата емиграция, въпреки и да отслабва, възлиза на към 4000 души годишно.
Има мъчителен дефицит на стотици хиляди служащи. Споменах, че в нашата персонална процедура следим интензивно търсене и ангажираност на търсещи протекция и бежанци на трудовия пазар, защото те са най-непосредствената, налична работна ръка в страната ни в голям брой нуждаещи се браншове. Прекрасен образец за интеграция на бежанци посредством трудова ангажираност са и начинания и планове като Human in the Loop, MOVE.BG, и др.
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ