По какъв начин мозъкът формира миналото: психологията на паметта опровергава спорен философски парадокс
Философският абсурд „ аргументът на паметта “ твърди, че не можем да си спомним правдиво предишните си мисли, защото тяхното значение се трансформира дружно с езика и подтекста, в които са били образувани.
Изследователят Джей Ричардсън предлага различен метод: той се основава на данни от когнитивната просвета и демонстрира, че паметта не е списък, а деен развой на реорганизация. За да получи достъп до минали мисли, човек би трябвало да постави старания – да възвърне първичния подтекст, да разграничи старите и новите концепции, да осмисли сериозно измененията.
В основата на полемиката лежи концепцията за „ семантичен екстернализъм “: наличието на мислите зависи освен от вашия разум, само че и от външния свят. Философите илюстрират това с въображаем опит: представете си, че живеете на Земята, където думата „ алуминий ” значи метала Al, а по-късно ненадейно се пренасяте на Земя-близнак, където „ алуминий ” в действителност е различен метал – да вземем за пример „ тваалуминий ”.
Живеейки там 20 години и последователно адаптирайки се към новите действителности, вие стартирате да мислите за „ алуминия ” като за „ тваалуминий ”. При опит да си спомните старите си мисли за същинския алуминий, ще употребявате за това новата идея „ тваалуминий ”. Тоест достъпът до първичната мисъл става неосъществим.
Някои философи стигат до заключението, че в случай че достъпът до минали мисли е неосъществим, то това значи, че ние в никакъв случай не сме ги знаели. Тази концепция слага под подозрение самопознанието и допуска, че паметта е обезсърчителен инструмент за разбирането на личния разум.
Ричардсън счита, че този абсурд поражда единствено тъй като мисленият опит пренебрегва действителната логика на психиката на паметта. Философските разногласия дълго време се колебаеха сред две крайни гледни точки. Едната от тях, консерватизмът, преглежда паметта като съвършен видеомагнитофон, който тъкмо записва предишното. Другата, „ неутралната ” позиция, твърди, че спомените изцяло пренаписват предишното под въздействието на настоящия подтекст. Когнитивната просвета демонстрира, че и двете гледни точки са неправилни: паметта не е нито съвършен списък, нито непрекъснато изменяща се система. Всъщност тя е гъвкава и адаптивна, способна да трансформира и добавя спомените според от новия опит.
Разпространени психически феномени удостоверяват това. „ Ефектът на дезинформацията “ демонстрира, че новата информация може да трансформира спомените за обещано събитие, а „ разширението на границите “ разрешава на мозъка да додобавя елементи към сцената, които в действителност не са съществували. Тези процеси не са неточности, а особености на системата, основана за надеждна акомодация.
От позиция на логиката на психиката „ бавният преход “ към Земята-близнак не е мигновена смяна, а еволюционен развой на образование и акомодация към една нова езикова и концептуална среда. Първоначалният „ мотив на паметта “ допуска, че човек „ не не помни нищо “, когато се реалокира на Земята-близнак. Ричардсън смята това за погрешно – в реалност мозъкът работи по един от два сюжета. В първия случай остарялата идея се заменя: „ тваалуминий “ последователно заменя остарялата „ алуминиева “ и първичната мисъл се не помни отчасти или се изкривява, което опровергава догатката на аргумента за цялостно опазване на мислите. Във втория случай концепцията не се заменя: мозъкът резервира и двете версии и човек може да си спомни остарялата мисъл, което опровергава другата основна причина на парадокса. Така или другояче, философският мотив губи мощ.
Заключението от проучването е, че достъпът до минали мисли е когнитивно изпитание, а не автоматизирана дарба. Паметта работи като деен развой на реорганизация: мозъкът непрекъснато осмисля предишното, употребявайки настоящите познания и концепции. Тя е надеждна, само че не е идеална, и нейните „ изкривявания “ са част от естественото действие.
