Филип Захариев е не просто елитен готвач, но човек, който

Филип Захариев е не просто първокласен готвач, само че човек, който прави храната в ресторанта Gruvelageret, който се намира в Свалбард, зад Северния полярен кръг, едно от най-северните, само че обитаеми места на планетата. Той е и публицист, който към този момент издаде и втора книга, в която споделя за пътешествията си. Тръгнал от Видин, минал през школата на персоналния готвач на Павароти, сега Захариев съчетава обичаните си неща - кулинарията и пътешествията по целия свят, за които след това споделя. Ето какво описа още той за работата си. 
Г-н Захариев, по какъв начин се роди втората ви книга " Където корабите умират "?
Роди се по натурален път, в случай че мога по този начин да го кажа...След като първия тираж на “Да осъзнаеш какъв брой си дребен ” се изчерпа за по-малко от два месеца, нямаше по какъв начин да не напиша и втора книга, за която към този момент имах някакъв начален материал. Заглавната история обаче се появи преди няколко месеца, когато се върнах от Бангладеш, където вървях в гробището за кораби. Място, каквото малко хора могат да си показват. Изобщо, Бангладеш е място, каквото хората от нашият свят мъчно могат да си показват.
Има ли общи критерии за качество сред писането и кулинарията?  
Не съм мислил по този въпрос. То май критериите за качество са самостоятелни за всеки човек, без значение с какво се занимава. При мен и в готвенето и в писането нещата се получават добре (поне по този начин казват), тъй като и в двете не влагам някакви кой знае какви старания, а просто режа себе си и се развличам. Гледам да ми е забавно най-много. И в готвенето и писането. Не ми ли е забавно, нищо не става.
Какво е чувството да бъдете готвач безусловно " на края на света " и то на ледения му завършек?  
Несравнимо е! Всеки път когато отворя вратата на кухнята и изляза пред ресторанта, гледката към глетчера и безкрайната арктическа пустиня ми дава едно чувство за успокоение и независимост, каквото не съм изпитвал на никое друго място по света, макар че съм бил на изумителни места. Всяко място е особено, само че Арктика и Свалбард имат някаква специфична магия за мен.
Какви хора идват да се хранят там, на ръба на бялата пустота?
Не мога да кажа всевъзможни, само че много разнообразни типажи. Предимно авантюристи, които могат да си разрешат удоволствието да изпитат чувството да живееш в най-северния град на планетата, въпреки и за няколко дни. Почти във всички случаи ужасно приятни и забавни хора. Поне аз все на такива попадам и в ресторанта, и отвън него. Хора от всички точки на планетата. И много звезди. Но на мен обичани са ми “фуудитата ”, които идват от надалеч, най-много с цел да опитат храната. С тях мога да разговорям до безкрайност.

Как минава денят ви там?
Зависи от сезона. И в тъмния и светлия сезон, огромна част от деня ми минава в кухнята. Но във времето, в което денят продължава 5 месеца без слънцето да залезе даже за момент, правиме много повече неща на открито. Примерно, завършваме работа към 23-24 ч., а на открито слънцето грее високо в небето. Прибираме се, навличаме костюмите и каските и тръгваме с моторните шейни да се возим из планините. Стотици километри бяла пустота! Нещо нереално!
В тъмния сезон обаче, когато пък 5 месеца слънцето въобще не изгрява за момент, си намираме нещо за правене вътре. Навън излизаме по-рядко, като най-често вървим да гледаме северното зарево на разнообразни места. Ние сме малко и сплотено общество, за това в случай че не искаш да си самичък, в никакъв случай не оставаш самичък. Когато на открито е нощ месеци наред по 24 ч., постоянно имаш при кой да отидеш и какво да правиш. Аз обаче нямам срещу постоянно да оставам самичък със себе си. Да си чета брошура, да виждам филм или просто безмислено да изгубвам време.
А по какъв начин самият вие стигнахте до мястото?
Историята е доста дълга и съм я разказал в първата си книга. Но в резюме, не бях чувал за Свалбард преди да се свържат с мен и да ми предложат позицията на основен готвач в Gruvelageret, който шефът ми таман бе приключил след 6 години работа по ресторанта. Изпратиха ми билети, с цел да отида да се срещнем, да видя ресторанта, да видя по какъв начин се усещам няколко дни в градчето и в случай че ми харесва, да си кажа изискванията и по този начин. Хареса ми е доста меко казано. Вече съм там повече от 4 години. В момента обаче съм дълга отпуска чак до края на годината, тъй като реших, че нуждая се от половин година да си поседя у дома във Видин. Да презаредя батериите и да се занимавам единствено със снимане и писане. Искам кухнята да стартира да ми липсва.
Дългата с месеци полярна нощ е потвърден извършител на депресии - по какъв начин се измъквате от тях?
Понякога се измъквам, от време на време не съумявам. Когато не съумявам, потеглям на път. Отивам на топло и най-много на ярко. Най-хубавото е, че всички работодатели на острова схващат съвършено, че да живееш в такива условия не постоянно е елементарно и всеки си взима дълги почивки, стига да си откри заслужен заместител. Така съм и аз. Взимам си дълги почивки и през тъмния и през светлия сезон и обикалям света. В случая съм си вкъщи и се веселя на слънчевата есен. В Свалбард от дълго време има сняг, а слънцето към този момент се демонстрира напълно за малко. До няколко дни стопира да изгрява и ще изгрее чак на 8 март следващата година.

Със сигурност след пътешествия измежду повече от 70 страни доста от спомените са почнали да се сливат - само че кои от тях са се врязали най-силно в съзнанието ви?
Абсолютно по този начин е! Не единствено спомените ми се сливат, а постоянно изгубвам тотална визия за времето. Не мога да си спомня, по кое време тъкмо ми се е случило обещано нещо. Това лято, предишното, по-миналото... Това е гадно. Защото същото се случва и с хора, които срещам на улицата и които зная, че познавам, само че просто не мога да се сетя от кое място. Говорим си, разпитваме се “как си ”, “ала бала ”... обаче аз въобще не си припомням кой беше този човек и от кое място тъкмо го познавам. А не върви да го попитам, тъй като ще ме намерения за цялостен дебил. Хората, които прекарват целия си живот на едно място, няма по какъв начин да схванат, че когато в живота са влезнали и излезли хиляди хора от целия свят, просто в един миг мозъкът си се ъпдейтва и чисти част от информацията. То това не отговори навръх въпроса де, само че мисля, че най-силно в съзнанието са ми се врязали Индия, Бангладеш, Припят, Куба и Русия. Това са местата, към които имам най-силни усеща и които не бих могъл да не помни в никакъв случай.
След живот на доста разнообразни места, по какъв начин се чувствате в родния Видин, когато имате опция да се приберете вкъщи? С какви очи го виждате?
Чувствам се безусловно съвършено. Даже не ми се потегля! Видин е най-прекрасното място на света за мен. Имах голяма потребност от това прибираме, с цел да премисля малко живота си, да си помина от всичко и просто да съм си вкъщи-вкъщи!
Обикновено, когато човек се прибере тук за малко, все споделя, че няма какво да се прави и все мрънка за нещо. И аз преди много мрънках, тъй като постоянно ме е било гняв като виждам в какво положение е този хубав град. Но в този момент, откакто извозвам тук повече време, се усещам ужасно. И от ден на ден неща ми харесват. Във Видин има доста неща за правене и има чудесни хора, които милеят са града. Потенцилът тук е голям. Само да има кой да го употребява. И да си призная почтено, от ден на ден мисля за прибиране вкъщи. Възможности има.
Суперлативите, които имаме за личната ни българска кухня, са по-скоро елементарен национализъм или фактически става дума за особена изключителност? Ако да, в кое е тя?
Не считам, че българската кухня в действителност има някаква особена изключотелност. В последна сметка не са чак толкоз доста нещата в нашата кухня, за които може да се каже, че са в действителност български. Ние сме способни да преиначаваме нещата и да си повдигаме самочувствието с сходни изводи. Като и че българските дами са най-красиви на света и точка. Този болен национализъм постоянно ми е бил комичен. Кухнята ни е добра, само че българинът нито има просвета на хранене, нито страната има някакъв стандарт що се отнася до ресторантьорския бизнес. За това и в случай че съм един чужденец и вляза в инцидентно определен ресторант или механа, някъде из страната, ще остана надълбоко отчаян и от кухнята, и от обслужването. Ще ви дам единствено няколко образеца за страни, в които това мъчно може да се случи. В една прилежаща Сърбия, където е надалеч по-евтино от при нас, рядко може да попаднеш на нещо, което да не ти хареса. За Италия и Испания да не приказваме. Темата в действителност ми е болна, а и е безкрайна. Пък и доста хора биха тръгнали да спорят с мен по този въпрос, просто тъй като българинът обича да спори. Без значение какъв е опитът му в дадена сфера. Пък и усетите на хората са разнообразни. Въпреки, че и усетът значително зависи от метода, по който възприемаш света въобще. Аз като човек, обиколил и опитал доста неща, мога да кажа, че българската кухня е просто добра. Aко съумявахме да използваме вярно неповторимите български артикули, които имаме, тогава в действителност кухнята ни би била една от водещите в света. Към момента просто не е по този начин. И всичко е обвързвано. 

Има ли логическа причина за клишето, че " мъжете са по-добри готвачи от дамите ", или това са общо взето нелепости.
Ами логическата причина е фактът, че има доста повече професионални готвачи мъже, в сравнение с дами. И много по-успешни. Но е по-добре да се заключи, че има повече положителни готвачи мъже, в сравнение с положителни готвачи дами. Защото по този начин звучи погрешно. Аз познавам много дами, които са доста по-добри готвачи от много мъже. Така че...
Общували сте с персоналния готвач на Павароти, какво научихте от него?
Работих с него към 2 години. Първо в София, а по-късно в Италия.
Много съм научил от него! И в кухнята и отвън нея. Най-вече, какъв брой е значимо да уважаваш подчинените си и по какъв начин да ги мотивираш с думи и със личния си образец. Той е малко откачен и незабавно си допаднахме. До през днешния ден сме положителни другари и е ужасно, когато виждам какъв брой се гордее с мен и споделя нещата, които върша. Това е страховит тласък.

На какво ви учи най-много пътят и пътешестването?
На това, че всички сме идентични. Без значение обществен статус, национална принадлежност, цвят, темперамент... В последна сметка всеки човек под небето има една и съща цел в живота. Да е благополучен!
 
Интервю на Райко Павлов