Филип Аврамов: Това, че съм жив, е голяма драма
Филип Аврамов, или Фицата, както всички го назовават, още веднъж е в типичната си роля на симпатичния чудак Ленин от сериала “Скъпи наследници ” и ни радва всяка делнична вечер по бТВ. Такъв си е и в живота - сладостен зевзек, само че даже на него му писна от жълтите злословия и наскоро сподели новата жена до себе си - Севинч Ибрахим, която преди месеци го подари с дребна щерка - Ана. За да престанат спекулациите, както сподели артистът. Такъв си е - непосредствен и прям до болежка. Ще се убедите от изявлението, което даде за нашите читатели.
- Фица, какво е за теб любовта?
- Нещо, което не мога да обсъдя с никого, даже и със самия себе си. Говорихме си с един другар и той ми споделя: “Аз я обичам, обаче тя”... За мене няма “обаче тя”. Нали ти я обичаш? Това е любовта - да може да обичаш. Някои хора не могат да изпитат това възприятие.
Ако не обичаш, не си естествен съгласно мен
Може да изглеждаш физически добре, само че си лишен от смисъл вътре. Любовта кара доста неща да се случват. Тя е мотор. Но може да бъде и спънка. Ако обичаш прекомерно, става много досадно. Почваш да обсебваш индивида до себе си и да му натрапваш своята обич. Обичай, но малко по-тихо, в случай че може.
- Казвал си ми, че слагаш нежната половина от човечеството на по-високо ходило от мъжете, по този начин ли е?
- Осъзнавам, че е по този начин и не мога да укривам истината. Вие сте на друго равнище, мислите по друг метод. Ето в този момент ще направя едно обръщение: Мъже, не си въобразявайте, че вие вършиме своя избор. Няма такова нещо! Вече съм на години, с цел да ги знам тия работи. Ева избира своя Адам, а не назад. Жени, обаче без нас вие не можете, не си правете илюзии! Всичко в природата е обвързвано.
- Весел или печален воин си отвън сцената?
- Трагикомичен воин съм аз. Смешното е постоянно значително в нещастието на хората.
- Кажи ми, постоянно ли си желал да бъдеш артист?
- Някога желаех да стана доктор, само че какво се случи, не знам. Харесваше ми да дешифрирам тайнството по какъв начин е устроено всяко живо нещо, да го схвана. Беше ми забавно да уча природата и по какъв начин работят организмите.
- А по кое време се преориентира към твоята специалност?
- Случайно. Като момче пеех доста добре. Мислех си, че се протоколирам в радиохор, а то било радиотеатър и от една неточност потегли всичко. Артистите постоянно се разпознават като краставите магарета. Надушват се. Знаеш ли, можеш да схванеш какъв е някой още в първите 5 минути диалог с него. (Чука по привидно тухлената стена - б. а.) Ей това да вземем за пример е неистина. От пръв взор се вижда, че е изкуствено. Така е и с доста хора, които са пригладени външно, само че не можеш да ги сбъркаш. Тухлата си е тухла, изкуственякът си е изкуственяк. Хора, които стоят като тухли четворки, са доста по-стойностни от тези, които наподобяват по този лустросан метод.
- От какво има потребност публиката - някой да я разсмее или да я разплаче?
- Българинът копнее нещо да го разсмее, да му отпусне душата. Тези къси мигове на всеобща наслада в салона са по-търсеното нещо. Далеч съм от това, което желаех да стана, само че може би ненапълно актьорите сме и лекари. Понякога се чудя за какво публиката се смее, може би е обхваната от някакво всеобщо предпочитание - да бъдем радостни, да бъдем дружно, да се почувстваме щастливи. Но който си е трагичен, даже да се измъкне за малко, на излизане от театъра отново си е същият. В последните години просто забравих да бъда трагичен.
- Някога мислил ли си да работиш в чужбина?
- Не, одобрявам България! Най-вече за това, което притежаваме като природа. За страдание, никой не я цени. Из Европа е равна тепсия, а тук, на тази дребна земя, има всичко - море, планини, и то не една, равнини и реки и дори хубави хора се срещат, с друга искрица в очите.
Напоследък доста скърбя, че виждам едно примирие и равнодушие
Българите си седят умерено, като мравчици, нямат оня характерен свободен дух. Стават плебеи на своите заеми и искания, на това да служат на някой, тъй като не могат да станат плебеи на самите себе си. Цари някакво отчуждение. Това не е годно за всеки, несъмнено. Не го споделям с неоправдателно отношение, тъй като хората в действителност имат проблеми и ги разбирам, но не може да има пък чак толкоз равнодушие и обезверение.
- Теб изкуството те избавя...
- Ако създаваш нещо, след това и то ти дава. Веднъж отидох да виждам по какъв начин бият камбаните на “Св. Александър Невски”. Една жена, която изглеждаше на 40, а в действителност беше на 65 и от горната страна, ми сподели: “Мен камбаните ме лекуват”. И си личеше, че е по този начин. Няма формула, просто би трябвало да се отдаваш. По тоталитарно време църквата беше най-странното и най-тайното място. Беше неразрешено да се върви, а пък аз го правех и ме издадоха. Може би това е единствената гадория, породена ми от това време. Знаеш ли, случвало ми се е да греша думите - споделям, че ходя на черква, вместо на механа. Те са две идентични неща.
Чувал съм такива изповеди в кръчмата, които надали някой би изповядал даже на поп
Така че грешката несъмнено не е инцидентна.
- Казваш, че “слушаш сънищата си”. Доверяваш им се, по този начин ли?
- Знаеш ли, прощавал съм на хора, които не са ми били симпатични, точно насън. Това по някакъв метод е отдушник. Така освобождаваш духа си от ненавист и проклетия, намираш излаз самичък за себе си. Иначе се побъркваш и ставаш неприятен човек. Нещо, което не мога да направя в действителния свят, имам опция да оправя в съня. За това обаче няма рецепта, не се случва по избор. В кофти моменти заобикалям да се срещам с доста хора. Изчаквам, минава ми и не преставам натам. Не можеш постоянно да гледаш с ненавист на живота, по този начин доста бързо ще се съсипеш.
- Имаш ли нещо, което би нарекъл своя житейска драма?
- Това, че съм жив, е огромна драма. Всеки ден е драма. Както беше споделил един френски стихотворец: “Животът е зъб и той те боли, до момента в който не го извадиш”. Ще ти кажа и още една сентенция: “Каквото самичък си направиш, никой не може да ти го направи”. Това е най-голямата персонална драма в живота ми. (Смее се.)
- А кой ти оказва помощ, когато си в сложен миг?
- Сам се оправям. Когато казусът е обвързван единствено с мен, само аз мога да си оказа помощ. Пък и не желая да занимавам другите с моите проблеми. А когато въпреки всичко не е по силите ми да се оправя, ми оказват помощ най-близките ми хора. Ама аз съм дебелоглав и мъчно си признавам. (Смее се.)
- Накрая, апелирам те пожелай нещо на нашите читатели!
- Пожелавам им благополучие и триумфи! Бъдете живи и здрави, читатели!
Валентина ИВАНОВА
/вестник " Над 55 " /
- Фица, какво е за теб любовта?
- Нещо, което не мога да обсъдя с никого, даже и със самия себе си. Говорихме си с един другар и той ми споделя: “Аз я обичам, обаче тя”... За мене няма “обаче тя”. Нали ти я обичаш? Това е любовта - да може да обичаш. Някои хора не могат да изпитат това възприятие.
Ако не обичаш, не си естествен съгласно мен
Може да изглеждаш физически добре, само че си лишен от смисъл вътре. Любовта кара доста неща да се случват. Тя е мотор. Но може да бъде и спънка. Ако обичаш прекомерно, става много досадно. Почваш да обсебваш индивида до себе си и да му натрапваш своята обич. Обичай, но малко по-тихо, в случай че може.
- Казвал си ми, че слагаш нежната половина от човечеството на по-високо ходило от мъжете, по този начин ли е?
- Осъзнавам, че е по този начин и не мога да укривам истината. Вие сте на друго равнище, мислите по друг метод. Ето в този момент ще направя едно обръщение: Мъже, не си въобразявайте, че вие вършиме своя избор. Няма такова нещо! Вече съм на години, с цел да ги знам тия работи. Ева избира своя Адам, а не назад. Жени, обаче без нас вие не можете, не си правете илюзии! Всичко в природата е обвързвано.
- Весел или печален воин си отвън сцената?
- Трагикомичен воин съм аз. Смешното е постоянно значително в нещастието на хората.
- Кажи ми, постоянно ли си желал да бъдеш артист?
- Някога желаех да стана доктор, само че какво се случи, не знам. Харесваше ми да дешифрирам тайнството по какъв начин е устроено всяко живо нещо, да го схвана. Беше ми забавно да уча природата и по какъв начин работят организмите.
- А по кое време се преориентира към твоята специалност?
- Случайно. Като момче пеех доста добре. Мислех си, че се протоколирам в радиохор, а то било радиотеатър и от една неточност потегли всичко. Артистите постоянно се разпознават като краставите магарета. Надушват се. Знаеш ли, можеш да схванеш какъв е някой още в първите 5 минути диалог с него. (Чука по привидно тухлената стена - б. а.) Ей това да вземем за пример е неистина. От пръв взор се вижда, че е изкуствено. Така е и с доста хора, които са пригладени външно, само че не можеш да ги сбъркаш. Тухлата си е тухла, изкуственякът си е изкуственяк. Хора, които стоят като тухли четворки, са доста по-стойностни от тези, които наподобяват по този лустросан метод.
- От какво има потребност публиката - някой да я разсмее или да я разплаче?
- Българинът копнее нещо да го разсмее, да му отпусне душата. Тези къси мигове на всеобща наслада в салона са по-търсеното нещо. Далеч съм от това, което желаех да стана, само че може би ненапълно актьорите сме и лекари. Понякога се чудя за какво публиката се смее, може би е обхваната от някакво всеобщо предпочитание - да бъдем радостни, да бъдем дружно, да се почувстваме щастливи. Но който си е трагичен, даже да се измъкне за малко, на излизане от театъра отново си е същият. В последните години просто забравих да бъда трагичен.
- Някога мислил ли си да работиш в чужбина?
- Не, одобрявам България! Най-вече за това, което притежаваме като природа. За страдание, никой не я цени. Из Европа е равна тепсия, а тук, на тази дребна земя, има всичко - море, планини, и то не една, равнини и реки и дори хубави хора се срещат, с друга искрица в очите.
Напоследък доста скърбя, че виждам едно примирие и равнодушие
Българите си седят умерено, като мравчици, нямат оня характерен свободен дух. Стават плебеи на своите заеми и искания, на това да служат на някой, тъй като не могат да станат плебеи на самите себе си. Цари някакво отчуждение. Това не е годно за всеки, несъмнено. Не го споделям с неоправдателно отношение, тъй като хората в действителност имат проблеми и ги разбирам, но не може да има пък чак толкоз равнодушие и обезверение.
- Теб изкуството те избавя...
- Ако създаваш нещо, след това и то ти дава. Веднъж отидох да виждам по какъв начин бият камбаните на “Св. Александър Невски”. Една жена, която изглеждаше на 40, а в действителност беше на 65 и от горната страна, ми сподели: “Мен камбаните ме лекуват”. И си личеше, че е по този начин. Няма формула, просто би трябвало да се отдаваш. По тоталитарно време църквата беше най-странното и най-тайното място. Беше неразрешено да се върви, а пък аз го правех и ме издадоха. Може би това е единствената гадория, породена ми от това време. Знаеш ли, случвало ми се е да греша думите - споделям, че ходя на черква, вместо на механа. Те са две идентични неща.
Чувал съм такива изповеди в кръчмата, които надали някой би изповядал даже на поп
Така че грешката несъмнено не е инцидентна.
- Казваш, че “слушаш сънищата си”. Доверяваш им се, по този начин ли?
- Знаеш ли, прощавал съм на хора, които не са ми били симпатични, точно насън. Това по някакъв метод е отдушник. Така освобождаваш духа си от ненавист и проклетия, намираш излаз самичък за себе си. Иначе се побъркваш и ставаш неприятен човек. Нещо, което не мога да направя в действителния свят, имам опция да оправя в съня. За това обаче няма рецепта, не се случва по избор. В кофти моменти заобикалям да се срещам с доста хора. Изчаквам, минава ми и не преставам натам. Не можеш постоянно да гледаш с ненавист на живота, по този начин доста бързо ще се съсипеш.
- Имаш ли нещо, което би нарекъл своя житейска драма?
- Това, че съм жив, е огромна драма. Всеки ден е драма. Както беше споделил един френски стихотворец: “Животът е зъб и той те боли, до момента в който не го извадиш”. Ще ти кажа и още една сентенция: “Каквото самичък си направиш, никой не може да ти го направи”. Това е най-голямата персонална драма в живота ми. (Смее се.)
- А кой ти оказва помощ, когато си в сложен миг?
- Сам се оправям. Когато казусът е обвързван единствено с мен, само аз мога да си оказа помощ. Пък и не желая да занимавам другите с моите проблеми. А когато въпреки всичко не е по силите ми да се оправя, ми оказват помощ най-близките ми хора. Ама аз съм дебелоглав и мъчно си признавам. (Смее се.)
- Накрая, апелирам те пожелай нещо на нашите читатели!
- Пожелавам им благополучие и триумфи! Бъдете живи и здрави, читатели!
Валентина ИВАНОВА
/вестник " Над 55 " /
Източник: blitz.bg
КОМЕНТАРИ