(Family of persian king Darius before Alexander The Great and

(Family of persian king Darius before Alexander The Great and his friend Hephaestion after the Battle of Issus, 1570; painting byPaolo Veronese)

Смъртта на Александър (напуснал света на живите на 13 юни 323 година пр.н.е. )

Силно предпочитание обзе Александър да преплува река Палакопа и да стигне до земите на арабитите. Мястото там беше комфортно за учредяване на град за възрастните гърци, за болните и за тези, които непринудено бяха останали при него. След като направи всичко това, спокоен за бъдещето, се надсмя над халдейците, че освен е влезнал незасегнат във Вавилон, само че и че ще си излезе. Но когато се връщаше през блатата край Ефрат, разпрострели се до Палакопа, попадна на болест. Клоните, висящи над реката, смъкнаха от главата на царя диадемата. Много чудни неща се разказваха. Извършиха се свещенодействия по гръцки и персийски традиции, само че с нищо не можаха да спасят царя от гибелта.

Беше поканил Неарх на пиршество, а след това, когато го изпрати и към този момент се канеше да си легне, позволи на Мидий от Лариса да го придружи до спалнята заради настоятелните му молби.

Цялата нощ щедро се потеше. Почувствува се зле. Болестта се разви бързо и толкоз го изтощи за шест дни, че той нямаше сили даже да приказва. Войниците бяха покрусени. Въпреки възбраната на пълководците да не го смущават всички упорстваха да им се позволи да го видят. Ронеха сълзи, сякаш оплакваха труп.

Най-голяма беше скръбта на тези към леглото му. Той ги огледа и им заприказва: „ Ще намерите ли различен цар, заслужен за такива мъже, когато мене към този момент няма да ме има? “

Изглежда необикновено, само че бе по този начин. В облеклото, в което нормално повеждаше бойците на поход, той заставам прав, до момента в който одобри поздрава и на сетния боец. След като бойците си отидоха, като че ли освободен към този момент от всичко, което дължеше на живота, се отпусна безпомощен. Извика приятелите си по-близо, тъй като гласът му към този момент беше напълно смълчан, смъкна пръстена от пръста си и го подаде на Пердика. Заръча тялото му да се отнесе в храма на Амон. Те разплакани го питаха кому оставя царството. Той им отговори, че го оставя на този, който е най-достоен. И добави, че е планувал към този момент и в негова чест да се приготвят огромни погребални игри. Пердика го попита по кое време да го разгласят за господ. Александър отговори да го сторят, когато се почувствуват щастливи. Това бяха последните му думи. Малко по-късно издъхна.

Целият замък се огласи от плачове, вайкания и ридания. След това всички потънаха в някакво вцепенение. Тръпнеха в размисли какво ще стане по-нататък. Знатните младежи бодигардове не можеха повече да стоят в двореца и да потискат огромната си тъга. Като обезумели заскитаха по целия град и го извършиха с плачове и тъжби. Тези, които бяха отвън двореца, македонци и варвари, се смесиха. Не можеше в тази огромна тъга да се разграничават спечелилите от победените. Персите го назоваваха най-справедлив и сдържан стопанин, македонците - най-добър и смел цар. И като че ли се надпреварваха в скръбта си. Не единствено скърбяха. Имаше и такива, които недоволстваха, че единствено заради злоба боговете им го лишават толкоз млад, в цветуща възраст. Припомниха си по какъв начин обучаваше бойците, по какъв начин ги ободряваше, когато обсаждаше град или с припадък превземаше крепостните стени, или когато на общите събрания награждаваше най-храбрите. Тогава македонците не желаеха да му оказват почести като на господ, а в този момент признаваха, че са били нечестни и неблагодарни, че са го оскърбявали.

Сега, наведени над него в тъга и недоволство, те дълго мислеха за своята орис. Дошли от Македония и минали оттатък река Ефрат, те се чувствуваха изоставени, измежду неприятели, които презираха неговата власт. Без правоприемник на царството, всеки щеше да тегли народа към себе си. След това гражданските войни щяха да станат неизбежни. Те предвиждаха всичко това. Отново щяха да проливат кръвта си не за власт над Азия, само че за цар. С нови рани да запълват белезите от старите. Вече немощни старци, преди малко изгубили царя си, щяха да умрат за славата може би на някой си напълно незнаен.

Нощта ги завари в такива размишления и ускори страха им.

Войниците бяха въоръжени, вавилонците, накачили се на крепостните стени и по покривите на къщите, следиха да не пропуснат нещо. Никой не се осмеляваше да възпламени светлина и тъй като беше мрачно, те се ослушваха нека доловят нещо. Изпаднали в неоснователен боязън, те се блъскаха едни в други по тъмните улички. Персите отрязаха косите си по обичая и облякоха траурни облекла. Те го жалеха дружно с дамите и децата си не като победител и досегашен противник, а като легален цар. И признаваха, че не са имали различен, по-достоен от него.

Скръбта излезе отвън града и се разнесе и в близката област. Оттам вестта за огромното злощастие обходи на първо време огромна част от Азия оттук реката Ефрат, доближи бързо и до майката на Дарий. Тя раздра дрехата, с която беше облечена, облече траурна и като разпусна косите си, падна ничком на земята. До нея стоеше една от внучките й, наскоро изгубила Хефестион, чиято жена беше. Нейната тъга се сля с общата. Единствена от всички Сизигамбида предчувствуваше злините, които чакаха нейните близки. Тя оплакваше и своята орис, и тази на внучките си. Прясната рана възобнови остарялата. Сякаш веднага бе изгубила Дарий и опечалена ще би трябвало да погребва двама синове. Оплакваше по едно и също време и мъртвите, и живите. Защото кой в този момент ще се грижи за внучките й? Какъв ще бъде новият Александър? Отново ще бъдат пленнички, още веднъж ще изгубят царството си. Кой ще ги пощади, кой след Александър? Спомняше си осемте си братя, съсечени в един ден от Ох, най-жестокия цар. Спомняше си и за татко им, посечен след своите синове. От седемте деца, които беше родила, единствен остана Дарий, който израсна и живя в благоденствие, с цел да почине по-късно от жестока гибел.

Скръбта й стигна до краен лимит. С покрита глава и подвити колене, отделила се от внучката и внука, Сизигамбида се отхвърли както от храна, по този начин и от светлина. На петия ден, откогато беше решила да почине, тя умря. Нейната гибел е най-голямото доказателство за милостта на Александър и за справедливостта му към всички пленници и изключително към нея. Защото тя, която остана да живее след гибелта на Дарий, не можа да издържи да живее след гибелта на Александър.

О, Херкулесе, заслужено беше всички да считат, че неговите положителни черти са му били вродени по природа, а пороците са пристигнали от щастието и възрастта. Притежаваше невероятна мощ на духа и изключителна устойчивост в компликациите. С милостта си превъзхождаше царете. Проявяваше по-голямо свободолюбие, в сравнение с се искаше даже от боговете. Беше милосърден към победените. Царствата, които превземаше посредством войни, той или ги подаряваше, или ги връщаше на тези, от които ги беше лишил с война. Проявяваше непрестанно неуважение към гибелта, страхът от която лишава други от храброст. Изпитваше жадност за похвали и популярност повече, в сравнение с беше належащо, само че това бе обяснимо за неговата младост и огромните му подвизи. Почиташе родителите си. Беше решил да обезсмърти Олимпиада, а за татко си Филип беше отмъстил. Проявяваше отзивчивост съвсем към всички свои другари и благоволение към бойците. Кроежите му отговаряха на величието на духа му, на умеенето му, само че не съответствуваха на възрастта му. Имаше възприятие за мярка в своите стремежи. Задоволяваше пристрастеността си в допустимите от природата граници. Всичко това е повече от почтено.

Щастието му го беше подтикнало и към друго. Той стартира да се съпоставя с боговете и да желае да го почитат като господ. Вярваше на гадателите, които му внушаваха това, и пламваше от неправдив яд към тези, които отказваха да го почитат като господ. Замени македонското си облекло с задгранично. Прие нравите и обичаите на победените нации, които беше презирал преди успеха. На млади години у него се появиха несдържаност и увлечение към виното, само че старостта може би щеше да ги уталожи. Всичко реализирано дължеше най-вече на своята смелост, само че и на ориста, която единствен него от всички смъртни непроменяемо покровителствуваше. Колко пъти тя го избави от гибел! Колко пъти тя го е спасявала, когато неразумно се е подлагал на заплаха! Тя постави завършек на живота му дружно със славата му. Съдбата го изчака - той завладя Ориента и доближи до Океана, реализира всичко, което е налично за един смъртен.

От: „ История на Александър Велики Македонски “, Квинт Курций Руф, Военно Издателство, София, 1985 година
*Family of persian king Darius before Alexander The Great and his friend Hephaestion after the Battle of Issus, 1570; painting byPaolo Veronese; commons.wikimedia.org