България: осемте симптома на катастрофата
Коментар на Георги Лозанов:
Постепенно българинът губи и най-голямата привилегия, която му донесе рухването на комунизма – проевропейската ориентировка на страната. При това без да се усети дори, тъй като преди да се върнат опашките, бригадите, култът към личността, наложителната казарма, изходните визи, доносниците, лагерите… и загубата да стане забележима с просто око, тя е ценностна. Загубата на принадлежност към една просвета, която се е развивала по билото на цивилизацията – от гръцката и римската древност, през християнското средновековие, ренесанса и модерността, до демократичната народна власт. Какъвто е бил и националният блян на нашите предшественици преди да дойдат комунистите.
Соцносталгията - първият симптоп на злополуката
В България загубата на тази принадлежност в този момент върви като в катастрофичен филм, в който феновете схващат какво ще се случи, само че героите до последно се заблуждават.
Първият признак на злополуката пристигна със соцносталгията, чиито износени пропагандни клишета започнаха да се оферират на всеки ъгъл от сътрудниците на някогашната Държавна сигурност и съидейниците им. Започнаха да повтарят, че образованието и опазването на здравето през соца били безвъзмездни - като че ли не ги заплаща постоянно популацията, единствено че тогава властта се перчеше, че тя му ги е осигурила. Че преди време нямало престъпност - като че ли самият режим не беше разгласен за незаконен, направил най-мащабната кражба на частна благосъстоятелност в историята, наречена национализация. Че младите оставали в родината си - като че ли в случай че бяха отворили границите, страната нямаше да се опразни. И още, и още. Зрителите в салона хапят устни от напрежение, до момента в който гледат по какъв начин героите на екрана се оставят да ги мамят в давност на личното си близко минало.
Следващата илюзия, поднесена на героите, беше, че отговорна за неуспехите на демокрацията е самата народна власт. А не същият оня незаконен режим, който бързо се трансформира, с цел да продължи огромната си кражба и криминализира социална среда. Подобно на постсъветския режим в Москва, на който нашият беше неясно, само че правилно копие. От соцносталгия, която е меланхолична настройка, последователно се преминаваше към дейна реституция на миналото… Но на тези, които неотдавна са се освободили от него, това към момента нямаше по какъв начин да им се каже намерено и им се загатваше с по-откровена или по-прикрита поддръжка за Путин.
Третият признак на злополуката беше известността, вкарала в държавните институции партии и политици с проруски евроскептични позиции. Оттук нататък играта загрубяваше…
Четвъртият признак беше не просто появяването на политики за реституция на тоталитарното минало, а особено на репресивните му способи и форми, като Народния съд или трудовите лагери. Публично стартира да звучи тирада на омразата, немислима за едно демократично общество, а и за нашето до наскоро. Лидерът на най-преданото съветско прокси в Народното събрание (по-късно публично " побратимило " се с партията на Путин) заплашваше политическите си съперници, че ще ги прати в пандиза или на лагер в Белене: " Разбира се, там ще имат опция да работят и всеки 2 работни дни ще им се броят като 3 зад решетките… Тези от тях, които ще са в Белене, няма да бъдат разхождани далеко – те ще могат да се включат директно в доизграждането на АЕЦ " Белене ". Член на въпросното прокси и бивш публицист, пък беше декларирал: " На България през днешния ден е необходим нов 9-и септември и нов Народен съд. Голяма част от българския политически, стопански и медиен хайлайф заслужава да застане пред него ". Както и " Достатъчно е да погледнеш единствено десетина минути някой нагъл и неумен паралия като Хампарцумян, с цел да схванеш за какво е трябвало да има Народен съд ". Всичко щеше да си пристигна напълно на място, в случай че Хапарцумян не беше арменец, а евреин, само че и по този начин става. По-стряскащо обаче от самите изявления е, че те към този момент освен бяха вероятни, само че изглеждаха допустими. Извън реакцията на директно засегнатите от тях и груповия правосъден иск против тогавашния публицист от фамилии на жертвите на комунистическия режим, нацията не беше в положение да почувства опасността от нова национална злополука, макар, че ѝ беше посочена в прав текст – " нов 9 септември ". И можеше да си напомни какво ѝ се случва след остарелия 9 септември…
Българинът и войната против Украйна
Петият признак за злополуката: по какъв начин се оправяме с най-важния геополитически тест на новия век – отношението към съветската инвазия в Украйна. Макар и с " триста зора ", застанахме на страната на жертвите, само че до завръщането на Тръпм, който стартира да предплаща агресора и да го приравнява с жертвите му: " Имате дете и има друго дете на детската площадка, и те се мразят… " Та на Зеленски му се наложи да го подсети, че Путин " е палач, който е пристигнал в този парк, с цел да убие децата ". Тестът се усложни, когато Европейски Съюз (с единични изключения като Орбан и Фицо) твърдо си остана зад Зеленски и се опълчи на Тръмп. Ние като че ли това чакахме – партийни водачи, довчерашни пламенни евроатлантици, незабавно станаха единствено атлантици. Най-запаленият от тях дори реши, че за момента му е преференциално да се прави на Орбан и се отдаде на борбата си с призрака на Сорос: " Ще освободим Родината от соросоидната хидра! " Отвсякъде в хор с съветските проксита започнаха да предсказват края на Европейски Съюз като неправилен, слаб, неефективен… С този войнстващ евроскептицизъм, в действителност, беше пакетирано отстъплението ни от демокрацията.
Шестият признак на приближаваща злополука – арестуването на варненския кмет, извади жителите на улицата. Те одобриха ареста за удостоверение на подозренията, че органите за битка с престъпността се употребяват за кавга с опозицията. Гражданските митинги не престават, само че и роенето на признаците.
Седмият е решението на съда, с което оправда тогавашния публицист за упоменатата му отбрана на Народния съд. Така от " институцията на справедливостта " в страната се легализират, с изключение на сходни изказвания с днешна дата, и с вчерашна дата активността на оня съд, употребен в избиването на политическия и културния хайлайф на Третото българско царство. Съдът през 2025 година и без да е " национален " отваря врата пред диктатурата. Нищо сходно до момента не се беше случвало.
Осмият признак е визитата в Пекин на български вицепремиер за боен церемониал със заканителна проява на мощ в компанията на съветския и севернокорейския деспот. Опитите това посещаване да бъде омаловажено като частно са напразни, освен тъй като вицепремиерът е посрещнат на червен килим и бойци му отдават чест, а тъй като дейностите и изявленията отвън дома на държавните мъже " по изискване " са обществено обръщение. В случая то е пределно ясно и надали е непремислено: към този момент гледаме не на Запад, а на Изток и не към демокрацията, а към автокрацията. Още повече, в случай че се разчете като реакция на визитата в България на ръководителя на Европейската комисия. То от своя страна в действителност е знак в поддръжка на нашата проевропейска ориентировка, обаче беше направено нужното българите да го възприемат като прагматичен, а не като ценностен знак – напълно в проекта на интереса, вместо, както предците ни, на идеала. Обсъжданията се въртяха към нови производства, работни места, пазари за военната ни промишленост, без да стигат до политическата ни и културна взаимност със Западна Европа. Премиерът може да е желал и да ги е водил натам, само че той поначало е в подчинена роля по отношение на партийния си водач.
Въпреки тези осем, а има и други, признаци за загубата на проевропейската ни ориентировка, тя в последна сметка може да оцелее. Ако катастрофичният филм внезапно си смени жанра и героите на екрана се опомнят. Стига да съумеят митингите по улиците да им оказват помощ за това.
