Светослав Иванов: Думи и призраци
Когато написал стиховете на „ Върви, народе възродени “ в Русе и ги изпратил на списание „ Мисъл “ през 1892 година, Стоян Михайловски към този момент си е бил спечелил облика на „ гръмовержеца “ и „ мрачният разобличител “ на българската душа.
Поет, публицист, правист и депутат, той е обичал България същински и тъкмо поради това е бъркал в раните на българската душа в моменти, когато думите му не са се харесвали на всички. За него, буквите и езика са били горчиво лекарство, от което обществото се нуждае, с цел да върви напред, към мечтаната светла бъднина, до която единствено грамотният и добър човек може да те води.
Въпреки че ни завещава този химн преди повече от 130 години, Михайловски ни завещава и още доста наблюдения, които през днешния ден звучат мъчително тъкмо.
В творчеството си той написа стихотворения, басни и юридически писания, проучва философията и религията. Но защото през днешния ден приказваме за културата и грамотността, ще обърна внимание на една негова доктрина от неговите „ Политически и философско-религиозни размисли “, обвързвана с възхода на народите, грамотността и политиката.
Михайловски е считал, че всяко общество би трябвало да извърви своя път постепенно, малко по малко, като единствено времето може да култивира положителни нрави. За него напредъкът на нравите е ленив, а бързането - безуспешно. Като правист е бил уверен, че не законите раждат измененията, а измененията в душите раждат положителните закони. Промяната в душата на един човек е обвързвана с бягство от крайностите.
Ако следваме тази логичност, разбираме по какъв начин в цифровата епоха, която носи със себе си цифрова просвета, цифрова политиката и виртуални човешки връзки, връщат колелото на историята обратно.
Крайностите, в които се хвърлят обществата са втурване надолу в развиването на всяка цивилизация - не прогрес, а назадък - и идейно, и културно и политически.
Парадоксът на днешния ден е, че обществата поглеждат към остарели обществени и политически хрумвания, въоръжени с новите технологии, събуждайки призраците на предишното.
Всички знаем, че ние сме доста разнообразни - имаме друг мироглед, обучение, работа, мисли и мнение по един или различен въпрос.
Всички тези разнообразни показа за света, България и живота, раждат един общ групов нрав, в които се оглеждат българските институции - или както е написал Михайловски: „ Институциите на един народ са неговото нравствено-духовно облекло “.
Това значи, че сега груповата сила и нрав в България могат да родят тази действителност, която имаме.
Когато обществото изпита нужда от друга действителност, в следствие от разнообразни нрави и друга обществена съвест, ще се роди и друга действителност - също като живота - той не е константа, а върви напред, прави завои, криволичи. И както хората се трансформират, по този начин се трансформират и обществата.
Често споделяме, че нашето през днешния ден е време на разделения. Само по себе си това е правилно - следим навсякъде и световно политическо роене, остарели хрумвания изскачат от килера на историята в търсене още веднъж на място под слънцето. Животът върви на бързи обороти. Но поглеждайки към текстовете на създателя на „ Върви народе възродени “, има едно просветление, което същински ме плаши. Това е неговата доктрина за преждевременното развиване.
Михайловски си го показва като дете, което на дванадесет или четиринадесет години мисли, усеща, приказва и работи като четиридесетгодишен мъж. Такива деца претърпяват прекомерно бързо своето земно съществуване - като вземат, така да речем, три години в една година: те минават и отминават, без да оставят следа, като истински призраци.
Живеем ли във времето на личното си прибързано развиване? Време, в което знанието не познава граници, само че и незнанието е равно по количество и стойност? Две равни величини, в свят, в който знанието е полезност, а агресивното неведение все по-голямо предписание. Думите са снаряди.
Преждевременно развиване на призрачно прекосяване през историята. Върви, народе възродени. Но върви с мисъл. Не със спринт. Бавно, с високо вдигната глава и религия. Ако желаеме да оставим следа, преминавайки през призраци.
