Мюмюн Тахир: Езикът е звезден път на нацията
Езикът е най-голямата заложба, която Бог ни е дал. На всички ни е ясно, че без тази божествена дарба не можем да стигнем до сърцата на нашите ближни; да обитаваме един общ свят, ще бъде затворени в нашето Аз и като самотни животни ще бродим из един запустял свят. Едва тази тайнствена комбинация от звуци ни дава способността да създадем един свят от смисъл и значение, който би трябвало да завладеем. Народ с език е народ, народ без език е риба, гласи една казахска сентенция.
Това напомня Мюмюн Тахир.
Разбира се, езикът е историята и ориста на всеки народ, неговата душа, фундамента на образованието и възпитанието. За немския публицист и литературовед Дитрих Шваниц, царският път към образованието минава през езика. Много писатели, поети, философи са уверени, че няма по-висша мощ от езика, няма благосъстояние, по-голямо от езика, и няма по-дълбоко море от него. Единственото богатство, което хората, напускащи родните си места, в сложни моменти и сериозни часове, носят със себе си е родният си език.
Д. Шваниц акцентира, че езикът прави индивида човек. Единствен езикът разграничава индивида от животното. Едва той обосновава особеното състояние на индивида измежду животните: с помощта на това индивидът може да сътвори втори символен свят от смисли, който споделя с други хора; в този втори свят е допустимо нещо, каквото в първия няма. Чрез езика може да се очертае формата на дифузните вътрешни положения на личната психика и по този начин тя да стане налична за лично разбиране. С това езикът дава опция за мислене и за самонаблюдение. А то има последствия, които стигат надалеч. Изследователите са потвърдили, че който не владее своя език напълно, и не умее вярно да се показва, не е в положение да мисли и правилно; оня за който остават затворени цели езикови провинции, взема присъединяване в обществото единствено в стеснен смисъл, цели символни континенти остават заключени за него; който е в положение да изговаря несъвършено, за него и личната душа остава тъмна в необятни обхвати.
Езикът е един от най-важните фактори, който дава отражение на всички материални и духовни аспекти на народите и поема ролята на техен преносител от предишното в сегашното. Поради тази причина всеки народ би трябвало да приема като собствен народен дълг и отговорност задачата да отбрани и запази своя народен език и да го придвижи в бъдещето. Само по този начин той може да показа на света маркерите на своята национална еднаквост, просвета и история и да ги нарежда от локалното към универсалното. Езикът е част от идентичността. Той е един от нейните маркери и се признава за основен от всички откриватели. Обезличаването на даден език е сигурен симптом на деетнизация. Посегателството върху родния език е едно от най-противоестествените дейности против индивида и човешката общественост. В нашата най-нова история образците за това са задоволителни, с цел да илюстрират това изказване. Езикът, който има решаваща роля за ориста на личността и на нацията, би трябвало да се пази и развива с грижи, отговарящи на неговата роля. Грижата за езика би трябвало да се приема като открито подобие с възходяща сензитивност от страна на индивида към обществото, изключително във връзка с майчиния език. Защото с цел да могат хората да правят оценка същинската стойност на своята просвета, е належащо да учат своя език и литература, да слушат песни на своя език. Езикът е главният симптом, който дефинира принадлежността към един или различен народ, към една или друга общественост. Самата негова същина го трансформира в съществена причина на плурализма – всеки от говоримите в света езици съставлява по неповторим метод човешкия и международен опит.
Културата съдържа общи черти в доста области, само че другите народи имат разнообразни културни характерности. Почти във всеки един интервал езикът постоянно е бил в тясна връзка както с общата, по този начин и с истинската просвета на обществата. Общите идеали на човечеството, опитът от минали столетия, както и културните детайли (национални обичаи, традиции и география) се претворяват в езика. Поради тази причина, човечеството като цяло и нациите в частност, би трябвало да бъдат доста чувствителни във връзка с запазването му. Колкото той играе значима роля в процеса на образуването на културата и нейното предаване в бъдещето, по същия метод културните промени и развитията в разнообразни области на културата и националния живот също могат да повлияят на него, т. е., сред езика и културата, които се поддържат и допълват взаимно, съществува тясна връзка. В тази релация единият детайл трансформира и развива другия и това взаимоотношение основава една неделима целокупност.
Езикът е най-иделното средство за връзка през цялата човешка история. Той обаче съдържа и смисли, които надалеч надвишават това да бъде единствено средство за връзка във връзка с своята функционалност. Защото, с изключение на моментните и лимитирани информационни потребности, езикът е една многостранна и богата идея, която построява генерации и географии, изключително във връзка с културата и историческата памет. Но не е задоволително човек просто да може да приказва един език, с цел да се показва вярно. Той би трябвало също по този начин да разполага с задоволително огромен речников ресурс на този език. Защото човек може да мечтае, да мисли или да се показва само съгласно броя на думите, които знае. Освен това, историческата и географска еднаквост на нациите се възприема правопропорционално на техните езици.
За Мартин Хайдегер езикът е „ логос, върху чиято повърхнина съществуването изплува и се разкрива ”. Той е първичният стадий на човечеството, като основа на човешкото битие, като това, което трансформира индивида в човек когато споделя, че: „ Езикът е мястото, където съществуването се излъчва и саморазкрива себе си ”.
По отношение на езика като средство за другарство, Вилхелм декор Хумболт отбелязва, че неговото основаване е обусловено от вътрешната нужда на човечеството. Той е освен средство за другарство на хората в обществото, само че е заложен в природата на самия човек и е нужен за развиването на духовни сили и за основаването на светоглед, което човек може да реализира единствено, когато сложи своето мислене ясно и отчетливо по отношение на публичното мислене. Езикът, съгласно Вилхелм Фон Хумболт, от една страна, е проявлението на общата духовна сила на индивида в един непрекъснато работещ цикъл/непрекъснато въртящо се колело, въпреки това, това е усилието в този цикъл за превръщането на концепцията за езиково съвършенство в действителност. В рамките на това изпитание едно създание може да стане човек единствено посредством езика. За да запазят своята еднаквост, хората би трябвало да опазят своя език. Благодарение на него те могат да трансферират целия си веществен и нравствен опит от предишното в сегашното и от съвремието в бъдещето. Ето за какво е значимо всеки член на обществото да научи вярно личния си език и да го употребява по подобаващ метод. В противоположен случай културата и историята ще отслабнат, а връзките които сплотяват хората ще намалеят. Поради събитието че хората, чиито общи черти във връзка с културата и историята са отслабени, те ще изгубят и възприятието си за принадлежност към нацията и своята еднаквост, а човечеството ще бъде наказано да се върне към своя интервал на самотност и обезсърчение.
За Л. Атанасов езикът е онтологията и гносеологията на социокултурния живот. Той е един от базисните реалии на човешкото битие, израз на фундаменталното творчество и нововъведения. Чрез него се реализира първият исторически акт на фактически родова човешка връзка. Езикът „ преде “ нишките на човешкото другарство, пораждайки възприятието за роднинство, за обединение с общността. Това се осъществя посредством художествено-естетическата и нравствено-етическата страна на езика.
Езикът е универсално публично събитие, публично дотолкоз, доколкото образува едно общество чрез основаната през времето словесна просвета и в същото време го развива и легитимира ежедневно в атмосферата на обществената и културната връзка. В обществената прагматика езикът е освен осведомителна среда, в която се реализира процеса на известие, само че е и онази центростремителна сила, която дефинира, дефинира и движи общностите, груповите и самостоятелните взаимоотношения и в последна сметка дефинира и самата персона като такава.
Ето за какво езикът е преди всичко измежду национално образуващите детайли. Йосиф Бродски счита, че развиването на една нация е обвързвано на първо място с усъвършенстването на нейния език, т. е., тя се развива само в границите на националния си език. Редица философи и лингвисти поддържат концепцията за „ националната мисъл ”, т. e., за мисловните характерности на една общественост – за опцията да се очертае нейния самобитен умствен профил по метод, подобен на индустриалния, географския, народопсихоло гичния, политическия и така нататък
Колкото и да е противоречива една такава обществена метафора, тя има съществени предпоставки и учредения, изключително в нашето съвремие, когато материализирането на мисълта придобива неподозирани мащаби, когато просветителният ценз – респективно интелектуалният артикул, - се трансформира в съществена стока, в гръбнак на най- модерните технологии и гориво на напредъка. Изначалната просвета на човечеството е вербална. За това приказват и едни от най-устойчивите културни ориентири в човешката история – митовете и легендите, които са се появили надалеч преди появяването на писмените знакови системи. Съвременната просвета, учредена на писмеността, на семиотичните знаци и графологията, е разследване от езиковото развиване. Получава се обаче избрана разлика сред развиването на граматичните правила на някои езици и обществената прагматика – нуждите на дадена общественост. Например, приложението на избрани модерни технологии в производството, информатиката, междукултурните връзки. Оттук иде и стремежът на хората да търсят универсалния език, на който да излагат универсалното си мислене. Така в избрани времена по нашите земи за търговски (а преди този момент в Римската империя – и литературен) език е бил употребен гръцкия; в края на ХІХ и при започване на ХХ век се вършат опити за налагане на изкуствените езици словио, нов- диалект, идо и есперанто. Напоследък с помощта на монопола в осведомителните технологии и основаването на европейската общественост всеобщо се използва британският. Всъщност това влиза в подтекста и на един различен фундаментален въпрос – може ли да се провежда едно универсално, наднационално общество въз основата на един език?
Теоретично това е допустимо дотолкоз, доколкото постанова интензивността на общуването сред хората. Но за сплотеност на сходна общественост мъчно може да се приказва освен заради разликите на културите на обособените народи, а и заради механиката на мисленето им, която е характерна за другите езикови групи и е в директна връзка с развиването на обособените езици.
