Отец Стоян Бербатов: Час по религия. Време ли е или е късно? Време е, защото сме закъснели!
Учебен час по вяра влиза в наложителната просветителна стратегия на учебните заведения в Белгия. Учениците избират сред православие, католицизъм, ислям или нравственос. В този час децата учат основите на християнското обучение или ислям, история, философия през призмата на догматиката. Изучават се главните разлики в религиите. Тези, които избират извънрелигиозния профил, се срещат с моралните правила и закони в обществото, нравственос на общуването. Всички групи, без значение от избора си, се възпитават най-общо по какъв начин да бъдат положителни и потребни за себе си, за обществото и околната среда. Учат се на приемливост.
За това дали е належащо на обществото образователен час по вяра и до каква степен познаваме православното християнство беседваме с отец Стоян Бербатов – духовник, който с огромен възторг и сила служи в български църкви в сърцето на Европа. Той не се лимитира единствено в границите на църковните си отговорности. Инициатор е на теологични беседи със сънародници в Брюксел.
Снимка: Мария де Брабандере
Отче, нужно ли е на обществото религиозно обучение?
Да, несъмнено, по принцип никой не отхвърля тази нужда. Въвеждането на религиозното обучение обаче от дълго време се сблъсква с един проблем, ненапълно изкуствено основан, изразяван посредством два съществени въпроса – какво ще се учи и кой ще преподава. Актуалната концепция на формалните всемирски и църковни управляващи е да се вкара образователен предмет, който да бъде съгласуван с желанието на учениците и техните родители кой какво да учи – християнство, ислям или всемирски науки като нравственос или морал. Това ще бъде наложителен образователен час като всяко дете ще може да избере една от тези варианти. Такава, мисля, е практиката в множеството европейски страни.
Доколко настоящо е смисъла на религията в нашето общество?
Никой не може да отхвърли, че вярата и религията имат значителен, а можем да кажем и главен принос за развиването на днешното общество. В исторически проект това, което през днешния ден назоваваме народна власт, права на индивида, изобщо всичко, обвързвано със свободата на личността, е плод на християнския дух, който участва в „ надрелигиозните “ учения – обществени, юридически, политически, стопански. В днешно време факторът религиозна религия има все по-голямо значение в нашите взаимоотношения. Неслучайно нашите общества биват наричани постсекуларни, т.е. такива, които осъзнават нелепостта на тоталната секуларизация.
Какви са причините на съперниците на въвеждането на вяра в образователната стратегия?
За страдание, сега вярващият народ в България е идеологически разграничен. Чували сме изявления, че религията няма място в актуалното обучение, тъй като това е връщане обратно в средновековието, в закостеняло живеене, познато от остарели времена, като да вземем за пример послушание на дамата пред мъжа, строго образование на децата и така нататък Не без съображение има и страхове, че някои преподаватели могат да стигнат до крайности в популяризирането на тяхната вяра. Тук става дума освен за учители по православие и по тази причина някои хора изпитват подозрения, че просветителното министерство ще бъде в положение да управлява процеса. Има и неприкрита експанзия срещу БПЦ, която бива упреквана, че е страна в процесите на идеологическо опълчване у нас.
Доколко основателни са тези терзания?
Доколкото съм осведомен, Министерството на образованието към този момент е одобрило стратегия и учебници по предмет Религия - Християнство. В тях са залегнали главните правила на християнството, историята на Църквата, метода, по който хората изповядват вярата си и поддържат връзка между тях. Тези учебници са съобразени с безусловно всички правила на актуалното обучение. Там няма нищо назадничаво и консервативно. Разбира се, допустимо е някои учители по вероучение да изпаднат в крайности. Убеден съм, че системата ще се саморегулира.
Време ли е или сме закъснели с въвеждането на образователен предмет по вяра? Това би ли помогнало за възпитаването на по-високи морални полезности в подрастващите?
Да, време е, тъй като сме закъснели. Но не трябва да считаме, че това е единствената панацея за всичко. Християнството подтиква образованието, желанието на индивида към новото, към незнайното, към положителното. Християнството е част от нашето съзнание. Нека не забравяме, че първите университети са християнски. С риск да се повторя, ще кажа, че етичните правила на християнството трансформираха целия свят и младежите в България не трябва да бъдат лишавани от знанието за това. Разбира се, има българи мюсюлмани, атеисти и прочие, само че не можем да отречем, че православието е неизменим съставен елемент от нашата национална идетничност.
Ние, българите, имаме вяра, че сме положителни християни и съблюдаваме традициите си. Доколко християнски са те, в действителност?
Някои вярващи виждат в християнството метод да запазят самобитността си, културата си, традициите си, всекидневието им да е съгласно нормите на християнското живеене. Други подчертават най-вече върху формите на това живеене. Това е част от колорита на един народ. Това не е нещо, което наложително би трябвало да бъде наказано. Ще дам образец с фамозното ледено хоро на Богоявление в Калофер и свързаната с него традиция да се избавя Кръста на Богоявление. Това събитие се дефинира от някои като извращение на християнството. Това в действителност може да се пояснява ненапълно като прекаленост в изповядване на християнството, само че пък може да се гледа и по-снисходително към него. Този тип обичаи са форма, само че без наличие. Всъщност посредством спасяването на кръста (както в Калофер, по този начин и на всички места другаде) се потвърждава, че човек, участвайки в това празненство на православието на Богоявление, демонстрира, че ледените води не са страшни за човешкото тяло, че поради светия Кръст човек може да извърши подобен героизъм.
Не е ли това смисълът на Калоферското хоро в ледените води на р. Тунджа?
Може да се търси смисъл и в тази посока. Но аз персонално се колебая, че всички хора, които влизат в ледените води, са водени от вярата си. Когато християнската традиция се трансформира в шоу, тогава има съображение за рецензия. Правилно би било след Литургия християнинът да отиде да избави кръста, а не от масата след нощен запой (каквито подозрения има). Аз не мога да отрека или демонизирам тези хора. Не мога да ги дефинира като недостойни за присъединяване в този героизъм на вярата. Има съображение за рецензия, само че когато тя е гневна, последна и отричаща всичко, тогава тя не е потребна, не е градивна. Критиката би трябвало да служи като основа за разговор, а не за присмиване и наказание.
Познаваме ли нашето православие?
Българинът пази позитивното си отношение и мощна привързанот към вярата. Той съблюдава традициите, празниците, „ формата “ на православието в гена си, в душата си, надълбоко в съзнанието си. Масово българите, обаче, не знаят какво е православие, нито вървят на черква, нито могат да разграничат православие от католицизъм и протестанство, нито могат да кажат „ Отче наш “ наизуст, нито знаят Символа на вярата. Това са доста далечни неща от бита на българина. Той не познава вярата, само че има позитивно отношение към нея и Църквата.
Какви са отговорностите на един добър православен християнин?
Ние споделяме: „ Ела и виж! “. Литургията е центърът на живота в Църквата. Без Литургия, без Евхаристия няма християнство и християни. Неучастието в литургичния живот на Църквата се назовава номинално християнство. Дай Боже повече кръстени българи да потърсят и намерят същинския смисъл на вярата, а тя е религия във Възкръсналия Христос, религия в успеха на живота над гибелта. Това, което честваме на Великден.
Какво е Раят? Какво е Адът?
В съзнанието на невярващия човек категориите парадайс и пъкъл кореспондират с неговото схващане за положително и неприятно, това са понятия, термини, избрания. За нас, християните, парадайс и пъкъл са положения, междуличностните връзки на индивида и Бога във вечността, в това, което назоваваме Царство Божие. В този смисъл за нас Раят е Живот с Бога, Адът е отсъствието на Бог от нашето постоянно битие. Адска болежка значи да знаеш, че Бог съществува, само че да не можеш да общуваш с Него, тъй като когато си живял на Земята, не си го изискал.
