Има ли енергия за масови протести в България?
Коментар на Емилия Милчева:
" Хора, събудете се и излезте на митинг! " - с този апел се обърна един от хилядите жители, гневни поради жертвите по българските пътища. Повод за недоволството им стана гибелта на 12-годишно дете, след която бащата не се смълча от тъга.
След митингите и оповестените от държавното управление 37 ограничения, чиято цел е да понижат гибелта и травматизма по пътищата, огромната незнайна е ще си свършат ли институциите работата, когато устойчивият напън отслабне и хората се приберат по домовете си. Тогава на улицата още веднъж ще останат единствено родителите, изгубили децата си, от сдружението " Ангели на пътя " - с цел да продължат борбата за правдивост.
Няма да бързат да се приберат и тези над 1000 души, които още преди няколко месеца внесоха сигнал до прокуратурите във Враца и Монтана поради неприятното положение на пътя Козлодуй-Лом. Отсечката не е включена в 36-те, набелязани от АПИ, които незабавно да бъдат обезопасени. От декември м.г. жителите стачкуват и упорстват да се извърши ремонт на път II-11, по който всекидневно минават работещите в атомната централа. Изпратили са писма до министри и депутати от региона поради окаяните пътища в Северозапада. Напразно. Но в листата на АПИ въпреки всичко попада един от най-смъртоносните пътища в България - Русе-Бяла - където през 2024 година са починали 13 индивида, а над 200 са били ранени.
Протестите остават най-ефективният инструмент
За мнозина в България властта е безсилна да извършва обещанията си. Например " незабавните ограничения против безводието ", поискани от служебния министър председател Главчев, незабавно се изпариха с отдръпването на кабинета му. А от 30 пътни ограничения, набелязани през 2019 година, са изпълнени едвам две, съобщи в " Референдум " на Българска национална телевизия специалистът по пътища Росен Рапчев.
Но можем ли да разчитаме на непрекъснати митинги, с цел да накараме страната да си прави работата и да подсигурява правото и качеството на живот на жителите си?
На доктрина демокрацията предлага разнообразни механизми за напън, които имат капацитета редовно, а не епизодично да държат виновна властта - изборите, правосъдната система и гражданският надзор през Неправителствени организации и медии. В България те са отслабени. Ниската изборна интензивност и незаинтересованост понижават натиска върху политиците, а честите вотове в последните четири години провокираха отмалялост и отчаяние. Правосъдието е тромаво, разядено от корупция и политическо въздействие. Независимостта на системата е подкопана поради " брокери " като Петьо Еврото, Нотариуса, Красьо Черничкия, прокурори за мръсни поръчки и съдии " гнили ябълки ", както ги назова някогашният френски дипломат Ксавие дьо Кабан. Подписки и петиции също не правят работа.
Разследващи публицисти разкриват корупционни схеми и концентрират вниманието, но… всяко знамение за три дни. Обществото закупи " имунитет " поради интензитета на свадите, които варират от уличаващи видеа до политически рейд в Догановите сараи. Медийната независимост е деформирана. Зависимостите, политико-икономически или подчинени на съветската агитация, диктуват наличието. Затова и връзките неприятна инфраструктура-корупция-липса на контрол-смърт рядко биват разобличавани, а злополуките нормално се показват като резултат от неразумното държание на водачите.
Засега митингите остават най-ефективният инструмент, тъй като властта мъчно ги пренебрегва - стига да са многолюдни и продължителни. Гневът е горивото, само че вярата за смяна е моторът. Такива бяха протестните акции през 2013-2014 година, провокирани от избора на Делян Пеевски, тогава още в зората си на олигарх и отвън листата " Магнитски ", за началник на ДАНС. Разгневени от избора на човек с дълбоки зависимости и противоречива известност, хиляди излязоха на улицата и стачкуваха месеци наред. Тогава съумя мощната гражданска сила, обединена в #ДАНСwithme, в която партиите бяха мъчно различими - Пеевски бе отдръпнат безусловно за ден, а на идната година кабинетът на БСП-ДПС подаде оставка под натиска.
Но нито моделът " Пеевски ", нито самият той изчезнаха, освен това - през днешния ден към този момент се е бетонирал като централен състезател, обзаведен със лична партия.
Нормализацията на неуместното се трансформира в норма
" Ако Пеевски стане премиер… " Тази догадка звучи неуместно, само че в последните години нормализацията на неуместното се трансформира в норма. Все по-малко хора се шокират - даже при огромни кавги като " Осемте джуджета ", които в обикновено функционираща народна власт биха довели до оставки, следствия и неоправдателни присъди, в България буренясаха в безмълвие. Обединяваща за всички идея, каквато е върховенството на правото, пък бива дискредитирана посредством целеустремено пропагандно облъчване, което опакова протестиращите: " платени ", " работят за непознати ползи ", " соросоиди ".
Допреди две години политически сили като родената от вълната митинги " Продължаваме промяната " и " Демократична България " отстояваха правилата за граници, които не се прекрачват. След " сглобката " с поддръжката на Пеевски, която той обезпечава и на сегашното държавно управление на ГЕРБ-СДС, Българска социалистическа партия и " ИТН ", към този момент не е същото. Част от обществото през днешния ден би се възмутила на " Пеевски-премиер ", друга би го приела с цинизъм, трета - с утвърждение. Всичко това убива силата за всеобщ митинг.
Мълчанието ни е злато за корумпираните и крадците
Да чакаме ли ново потомство на гнева от образовани младежи или да се събудим, в случай че желаеме да променим страната и политическия хайлайф?
Изглежда доста българи са стигнали до етапа, в която даже огромните гаври с живот, държавност и правораздаване не предизвикат мощни протестни изяви. Тази апатия е рискова за здравето на обществото - няма вяра, няма и яд, апатията настава. " За какво да стачкувам, като отново ще е същото… " Това е и една от аргументите българските улици да не са залети от протестни талази като в Сърбия, Румъния, Гърция, Турция, без да броим избликващо отвреме в точния момент неодобрение поради дълго безводие, липса на ток или проблеми в училища/детски градини. През 2017 година над половин милион румънци излязоха на митинги против корупцията - най-многобройните след рухването на комунизма, до момента в който в България избледня паметта за най-голямата проява - митинга на Съюз на демократичните сили в София преди 35 години, събрал съвсем 1 милион души.
Протестната сила е изтощена и отчасти изгубена освен поради политическата безизходност, само че и поради демографската обстановка. Хиляди млади и ангажирани българи са в чужбина. Протестите от 2021 година, когато част от тях се завърнаха поради пандемията, демонстрираха какво значи експлоадиране на гражданска сила. И тъкмо те липсват доста в " България няма повече деца за ликвидиране ".
Останалите българи ще би трябвало да останат събудени и без тези младежи - другояче мълчанието им ще е злато за корумпираните и крадците.
