Невидимите болни хора на България
Коментар на Еми Барух:
Преди няколко дни нападателят на метеоролозите от връх Мургаш Стоян Стоянов, настанен със правосъдно решение за домашно лекуване в психиатричната болница " Св. Иван Рилски ", напусна своеволно клиниката и бе върнат назад от двама служители на реда.
Това са настоящите вести по случая с " голия мъж от планината ", който във очевидно несъответстващо положение на разсъмване на 9 март преби Румяна и Георги Златанови и влезе във всички новинарски излъчвания.
Дали този следващ епизод ще ни накара да застанем лице в лице с някои от систематичните проблеми на психиатричната грижа като част от опазването на здравето, като част от обществената система, като част от здравното обучение, като детайл от правосъдната процедура, като отражение на отрицателните публични настройки и политическите приоритети… Едва ли.
Това може да се случи с всеки от нас
За психиатричната грижа и за положението на пациентите приказваме единствено когато в полезрението на медиите попадне " атрактивен сюжет ". Но минават няколко дни и потокът на новините изтрива тематиката от публичното внимание. Появяват се други тежки тематики - като гибелта на дете поради неприятното положение на пътищата, като издевателствата върху беззащитни животни или като закъснението на кола за спешна помощ, довело до съдбовен завършек на пациент…
Зад публичната настройка " този е вманиачен, какво ще се занимаваме с него, той ще си е вманиачен цялостен живот! " стои неприемането на това болестно положение, стигмата и недопускането, че това може да се случи с всеки от нас.
Българското обществото се срами от своите психологично заболели хора. Това е част от националната просвета.
" Две трети от експанзията на душевноболните е артикул не толкоз на самото заболяване, а на съчетанието болест-среда ", изяснява доцент доктор Владимир Велинов - експерт по психиатрия, експерт към Софийски градски съд и началник на Програмата за компетентност " Съдебна психиатрия ".
" Светът сега е доста нерешителен. Живеем с чувството за липса на правила, липса на права, липса на господство на закона, разпад. И сме склонни да пренебрегваме всичко, което прибавя спомагателна тревога, а това са точно хората с тежки психологични разстройства. Сякаш като общество не можем да го понесем ", споделя Валентина Христакева, шеф на Фондация Глобална самодейност в психиатрията - София.
Психиатричната система е изолирана, тя вижда индивида в най-лошото му положение, когато той е в рецесия. Той остава незабележим до идната рецесия. Какво се случва в това време? Как живее този човек, кой го поддържа, къде се възвръща? Тази картина е отвън полезрението на болничното заведение. Именно тук се къса връзката сред психиатрията и обществената система, която е натоварена да търси решения за живота на хората с психологични разстройства отвън клиниката.
Една от огромните аргументи за неприятното извънболнично лекуване, съгласно доктор Велинов, е ликвидирането на диспансерната система, включваща наложителни срещи на пациента с неговия лекуващ екип. Преди време даже пациенти, живеещи в труднодостъпни краища са били посещавани от лекаря и сестрата, които са отивали от време на време с кола за спешна помощ, с цел да прегледат болните на място. " Защото тези хора се нуждаят от трайно непрестанно наблюдаване. И това би трябвало да е държавна политика ", споделя психиатърът. Държавната политика обаче е друга.
Отникъде не лъха угриженост. Психично болните ги няма в полезрението на политиците. Те не са дейни гласоподаватели, неведнъж нямат родственици или близки, които да застанат зад техния тил. Психичноболните не са показани. Те нямат национални покровители.
Валентина Христакева управлява предприятия, в които са наети хора с тежки психологични разстройства. Те се трудят, способстват за обществено икономическия напредък на страната, внасят налози, осигуровки. Това е работеща процедура в международен мащаб. Такива са резултатите и в България. Онези, които са почнали работа, не изпадат в рецесии, могат да се възстановят по този начин, че да живеят почтено и когато има грижи и поддръжка, резултатите са забележими. ГИП-София е и снабдител на обществени услуги.
" Общината има водеща роля в този развой ", споделя Валентина Христакева. " Тя би следвало да започва процедура към Министерството на труда и обществената политика, с която да желае финансиране на тази активност. Когато общината аргументира потребността от откриване на тези услуги, би следвало това да бъде включено във финансирането за идната календарна година. Дейността е финансирана от страната и е делегирана на нашата организация за ръководство. "
Но това се случва мъчно. Заради стигмата, поради отрицателните публични настройки, поради непопулярната целева група, която не е политически " забавна ".
" Миналата година беше призната карта на обществените услуги, само че ние не виждаме нашата целева група да е добре показана в общините. Виждаме центрове за настаняване от фамилен вид, предпазени жилища. Като че ли това е максимумът за хората от тази общественост - да бъдат сегрегирани, да бъдат отделени, да бъдат настанени някъде. (...) " Вземете ги! ", това най-често ни се споделя. " Вземете ги, настанете ги и се грижете за тях ". Ако може обаче да не е в центъра на София, в случай че може да е някъде в предградията, в случай че може и в предградията да не е, тъй като и там живеят хора, не би трябвало да е до учебно заведение, до нищо не би трябвало да е. Горе-долу това е упованието ", споделя Христакиева.
Тя прибавя, че Министерството на труда и обществената политика по този начин или другояче е единственото, което припознава потребността от подобен вид услуги - за разлика от Министерството на здравеопазването, в което по думите ѝ няма фигура, на която тази тематика да ѝ е значима, няма способен експерт, който да се застъпва за грижата за психологично болните.
Липсата на подготвеност, на водачество, на просветеност във връзка с положителните международни практики, както и неналичието на почитание към специалността от страна на обществото намира израз в анекдота: психиатрията не е специалност, а диагноза. В това се съдържа както неразбирането, по този начин и недооценяването на труда на психиатрите. В дословния и в преносния смисъл на думата.
Пари няма - действайте!
Психиатрията не е измежду мечтаните специалности от студентите. Държавата не отделя пари. Болниците са общински. Заплащането е мизерно и изискванията дават отговор на заплащането. Това визира директно образованието на фрагменти в медицината и в клиничната логика на психиката.
" В клиничната психична процедура се работи с методики, които са стандартизирани през 70-те години на предишния век. Това е срамно ", споделя Георги Кирилов, учител по клинична и консултативна логика на психиката в СУ " Св. Климент Охридски ”. И продължава: " Когато сътрудниците постъпят на работа и изискат болничното заведение да им обезпечи по-нови методики, там им се изсмиват и им споделят: ние нямаме пари да ви платим заплатите, да ремонтираме покрива, от който тече над пациентите, а вие желаете да ви даваме парички за проби. Имате тези проби - работете с тях. "
Проблемът с образованието на фрагментите се отразява и в работата на движимостите лица. За експертния им труд, за който носят наказателна отговорност (лишаване от независимост до 5 години за погрешно умозаключение или неточна защита) те получават под 30 лв. на час - близо три пъти по-малко от хонорарите в частната процедура. Така в правосъдното произвеждане остават или " мохиканите " - отдадени на специалността, или недобре квалифицираните, което оказва отрицателно въздействие върху качеството на експертизите. Компетентните клинични психолози работят известно време и напущат.
Георги Кирилов е експерт в Софийския апелативен съд, супервайзър е в направлението, в което работи, има докторантура по клинична логика на психиката. От 2008 година дружно с доцент Велинов вършат регулярно оферти за основаване на указател на движимостите лица и указател на експертизите, които тези движимости лица пазят. " Това ще даде незабавно информация за качеството на специалистите, а и ще е потребно, с цел да могат да се образоват бъдещи фрагменти. Защото условието движимостите лица да поддържат професионалната си подготовка е единствено официално. Няма орган, който да ме накара да си покачвам професионалната подготовка, нито има орган, който да ме препитва дали това е по този начин. Ето го затворения механизъм. От години предлагам на Националния институт по правораздаване да сътвори едно звено, което да дава отговор за квалификацията и последващото атестиране на професионалната подготвеност на движимостите лица, само че няма подобен интерес. Държавата не се интересува от това. "
В юридическото обучение на магистратите няма наложителна дисциплинираност правосъдна психиатрия, продължава тематиката доцент Велинов. " Е, по какъв начин прокурорите, следователите, съдиите да схващат какво се случва, когато се срещнат с сходни проблеми. "
Така стигаме до една от най-тъжните констатация, която споделят и тримата ни събеседници: злоупотребите с правата на пациентите, маргинализацията, отхвърлянето. Защото стигмата наложително води до отменяне.
Лошите практики са предизвикани освен от това, че някой неглижира обстоятелството, че психичноболните имат права, само че и от това, че го няма инструмента, с който да се положат съответни грижи за този човек.
Няма задоволително личен състав, няма задоволително сигурност на работното място, няма процедури, които да обезопасят този човек сега. Няма външна поддръжка, нито публично схващане какво се случва в психиатрията, изяснява Валя Христакева.
А съгласно доцент Велинов тоталната неволя е, че няма предпочитание измежду младите експерти да отидат в психиатрията. Защото - с изключение на мизерните условия - там те ще поддържат връзка с пациенти, които са изненадващи, неразбираеми, от време на време плашещи и експертът, изключително в първите години на своята акомодация, се чуди къде е попаднал, споделя психиатърът.
Валя Христакиева акцентира, че ниските хонорари на работещите в психиатричните звена са извънредно значима тематика. Но и изискванията, в които " се лекуват болните, са потресаващи - това е безспорен факт. И е значимо тематиката да бъде адресирана по съответен метод. Но това никога не е задоволително. Повишаването на заплатите няма да промени качеството. А сякаш единствено за това приказваме - за психиатрите и техните заплати. И няма нито една дума за тези, които живеят по 15-20 години заключени в това място. "
Жертва на своята душевна болест
Ние сме надълбоко непросветени хора във връзка с психологичното здраве и нямаме висока прочувствена просветеност като общество.
Не сме задоволително цивилизовани и не одобряваме, че индивидът, който страда, е жертва на своята душевната болест.
Но белким някой учи децата на емпатия, на състрадателност?
