Игра на шикалки за 18+
ФАКТИ разгласява отзиви с необятен набор от гледни точки, с цел да предизвиква градивни диспути.
Хората дефинират дали ще се ръководят или ще бъдат ръководени.
Хенри Уорд Бийчър (1813–1887 г.) – американски просветител
Славчо Кънчев*
Понятието „ хайлайф “ произхода от латинската дума „ eligere “ – „ предпочитам “. Получава необятно разпространяване, бидейки заимствано от френски език – „ elite “ – най-хубавия, отбрания, определения. От ХVІІ век в началото това разбиране се употребява от търговците, с цел да отбелязват стоките с най-висше качество. През ХVІІІ век неговата приложимост се уголемява, терминът стартира да се употребява за название на определени хора, на първо място висшата аристокрация, а също защитите („ елитни “) войнски елементи. Постепенно стартира използването на понятието в генетиката, селекцията, семепроизводството за обозначаване на най-хубавите семена при растенията и животните, за тяхното по-нататъшно развъждане. В Англия, както свидетелства Оксфордският речник в изданието си от 1823 година, този термин почнал да се употребява по отношение на висшите обществени групи в системата на обществената подчиненост.
Като цивилизационен термин за характеризиране на избран сегмент от човешкото общество „ хайлайф “ не се употребява необятно чак до края на ХІХ век. Оттогава датира и образуването на науката „ елитология “. Признати създатели на елитологията и нейни патриарси се явяват италианците Гаетано Моска (1858–1941 г.) и Вилфредо Парето (1848–1923 г.). На двамата принадлежи пионерската роля в основаването на актуалните теории за елита. При това сред тези създатели още приживе стартира спор за откривателския приоритет, който техните почитатели не престават и до момента.
Вилфредо Парето става популярен и се употребява с европейска популярност доста преди Гаетано Моска да придобие известност. Но цялостната идея за ръководещата класа, нейната роля в социално-политически развой (в началните писания на Моска терминът „ хайлайф “ отсъства, по тази причина пък той е бил необятно употребен от Парето) първи вкарва точно Гаетано Моска. Той приключва своята монография „ Теория на ръководството и парламентарно ръководство “ на 17 април 1883 година, едвам на 25-годишна възраст и единствено пет години след започване на независима научна активност. Върху нейните 365 страници създателят излага своето изобретение, че във всички общества (започвайки със едва развитите или мъчно достигнали основите на цивилизацията, чак до най-развитите и могъщи), съществуват две съсловия хора: класата на ръководещите и класата на ръководените. Концепцията за ръководещата класа като индивид на политическия развой е дефинитивно дефинирана от Гаетано Моска в книгата „ Основи на политическата просвета “, отпечатана през 1896 година и получила необятна популярност след второто ѝ модифицирано и разширено издание през 1923 година
Вилфредо Парето основава своите съществени писания по същата тематика към десетилетие след Гаетано Моска. Но все пак отхвърля да признае настояването на Моска да удостовери неговия приоритет, като се обосновава с „ баналността “ на изказванията на Моска, изложени по-рано от британския мъдрец Едмънд Бърк (1729–1797 г.) и френския му сътрудник Иполит Тен (1828–1870 г.). В публичните науки понятието „ хайлайф “ се появява в „ Трактат по всеобща социология “ на Вилфредо Парето.
В своя фундаментален труд „ Социалистическите системи “ Вилфредо Парето се съгласява с Карл Маркс (1818–1883 г.), че класовата битка е най-важното събитие в международната история, само че твърди, че е погрешно да бъде признато, че класовата битка е подбудена от стопански аргументи, произлизаща от отношението на собствеността към средствата за произвеждане. Становището на Вилфредо Парето е, че битката за политическа власт може да бъде подбуда както за стълкновенията сред елитите и масите, по този начин и за съперничеството сред ръководещия и неуправляващия хайлайф. Следствие от класовата битка в актуалната ера при установяването на тирания на пролетариата действително властовият капацитет води до владичество на тези, които работят от името на пролетариата, т.е. още веднъж до фаворизиран хайлайф, обратно на изказванията на Карл Маркс, предвижда Вилфредо Парето.
Пропагандаторите на формалната идеология както в Съветския съюз, по този начин и в останалите социалистически страни в Източна Европа, усърдно поддържаха тезата, че елитът (като самият термин биваше избягван посредством потреблението на евфемизми), е част от господстващата експлоататорска класа. Следователно той може да съществува единствено в класово-антагонистичните общества. Тъй като самият социализъм е строй без експлоататорска класа, то той съставлява общество без хайлайф. Но политическата процедура на марксистко-ленинската идеология прекомерно бързо изпраща посредством реализацията си в музея на революционния възторг мобилизиращия девиз „ Вся власть советам! “, които институции на властта останали единствено официално да съществуват в Съюз на съветските социалистически републики. Идеята за социалистическа народна власт мутира във високо резистентен образец на партократичния педантизъм и в другите социалистически страни. Напълно в несъгласие с действителността формалната агитация там постулираше, че държавните и партийните ръководители – това се същински изразители на волята на народа, негови прислужници, по тази причина и се употребяват с беззаветната поддръжка на масите. Отвън фасадата на публичната групировка изглеждаше доста идилично, хармонично, чак даже утопично демократично. Съдържанието обаче трагично се различаваше от пропагандирания образ. Тази сякаш „ социалистическа “ реалност съдържаше в себе си акумулирано отчуждение на народа от политиката, която бива осъществявана от номенклатурния хайлайф, притежаващ големи привилегии и в действителност безотговорно разпореждащ се със ориста на милиони хора. Диалектическото несъгласие сред пропагандната опаковка за неявяване на употреба, а оттова – и на хайлайф, и действителността – тотална власт на партийно-държавните бюрократични елити, престижът на които в очите на народите на европейските социалистически страни пагубно спадаше, обуслови неналичието за деяние от страна на масите за опазване на статуквото при краха на социализма в края на 80-те години на предишното столетие.
Забележителен факт е, че през целия интервал на така наречен „ преход “ нито една от представяните в българския парламент партии не е поставяла в общественото пространство въпроса за въвеждането на ефикасна система за надзор от страна на суверена върху активността на елитите. Амбицията на ръководещото малцинство е да подпечата застраховката за своята недостижимост от недоволството на жителите поради метода, по който упражнява властта, чрез елиминирането авансово на каквато и да е законова основа за практикуване на надзор от страна на суверена върху неговите дейности, както и да противодейства на възможното преобразяване на трансферирания му властови капацитет в обратим, т.е. да попречва още в зародиш иницииране на процедурата за отзоваване на лица, заели, според волеизлиянието на жителите, избирателен пост.
Този прекомерно нелицеприятен факт за всички тези български партии от целия идеологически набор, само че всички те с ярка рекламация за „ демократи “, е бил годен както по времето, когато дадена политическа групировка е взела участие в изпълнителната власт, по този начин също и в интервалите на нейното престояване в съпротива – парламентарна или отвън банките на Народното събрание. Всъщност в битността си и при двете свои „ агрегатни “ положения партокрацията или е хайлайф, или вижда себе си в ролята на контраелит – кадровия запас на едно различно ръководство. Но никога не бленува за ролята на антиелит. Независимо какъв статус ѝ е отредила в даден миг рулетката на ориста, елитокрацията е стимулирана да залъгва непрестанно суверена с биберона на навсякъде рекламираните „ демократични избори “.
Както още Жан-Жак Русо (1712–1778 г.) заключава в своя типичен труд „ За публичния контракт “, книга трета, глава петнадесета: „ Английският народ мисли, че е свободен, той надълбоко се лъже, тъй като е свободен единствено до момента в който избира членовете на парламента; свършат ли изборите, той е плебей, той е нищо “. Това, което в действителност великият френски мъдрец споделя, е, че в случай че един народ отчужди контрола си от последна инстанция върху дневния ред и върху решенията на държавното управление на неговата страна, то той рискува също по този начин да отчужди контрола си от последна инстанция и върху останалите управнически сфери. Именно в тази посока са ориентирани напъните на жителите в тези – намиращи се в по-пълноценна форма на демокрацията, – страни, т.е. към възвръщането на властта у суверена като индивид от последна инстанция за нейното практикуване. Това се реализира посредством съчетаване на директната, партиципаторната форма на народна власт (демокрация на присъединяване, която е с по-нисък интензитет от директната демокрация) и делиберативната народна власт (механизми за авансово разискване на управнически решения), вплетени във действието на представителната народна власт. Изказано в терминологията на политологията, горното значи държавното ръководство да съставлява присаждане на компетентността на специалистите върху дървото на националния суверенитет, и никога да не отразява присаждането на знаците на демокрацията върху дървото на настойничеството на политическите елити [или по-скоро (псевдо)елити].
Точно този стадий от пътя на гражданското себесъздаване на българския суверен към момента не е изминат от него. Ситуацията, която е отлята в калъпа на сегашния главен закон на България, ерозиращ и омаломощаващ капацитета на българския суверен да има и упражнява властта от последна инстанция. Ето за какво е изцяло обяснима мотивацията на сегашната политическа класа у нас единомислещо да брани с гърдите си по матросовски членовете на конституцията от каквито и да са промени в духа на действително народовластие.
* – Авторът е ръководител на УС на Асоциацията за битка срещу корупцията в България
Хората дефинират дали ще се ръководят или ще бъдат ръководени.
Хенри Уорд Бийчър (1813–1887 г.) – американски просветител
Славчо Кънчев*
Понятието „ хайлайф “ произхода от латинската дума „ eligere “ – „ предпочитам “. Получава необятно разпространяване, бидейки заимствано от френски език – „ elite “ – най-хубавия, отбрания, определения. От ХVІІ век в началото това разбиране се употребява от търговците, с цел да отбелязват стоките с най-висше качество. През ХVІІІ век неговата приложимост се уголемява, терминът стартира да се употребява за название на определени хора, на първо място висшата аристокрация, а също защитите („ елитни “) войнски елементи. Постепенно стартира използването на понятието в генетиката, селекцията, семепроизводството за обозначаване на най-хубавите семена при растенията и животните, за тяхното по-нататъшно развъждане. В Англия, както свидетелства Оксфордският речник в изданието си от 1823 година, този термин почнал да се употребява по отношение на висшите обществени групи в системата на обществената подчиненост.
Като цивилизационен термин за характеризиране на избран сегмент от човешкото общество „ хайлайф “ не се употребява необятно чак до края на ХІХ век. Оттогава датира и образуването на науката „ елитология “. Признати създатели на елитологията и нейни патриарси се явяват италианците Гаетано Моска (1858–1941 г.) и Вилфредо Парето (1848–1923 г.). На двамата принадлежи пионерската роля в основаването на актуалните теории за елита. При това сред тези създатели още приживе стартира спор за откривателския приоритет, който техните почитатели не престават и до момента.
Вилфредо Парето става популярен и се употребява с европейска популярност доста преди Гаетано Моска да придобие известност. Но цялостната идея за ръководещата класа, нейната роля в социално-политически развой (в началните писания на Моска терминът „ хайлайф “ отсъства, по тази причина пък той е бил необятно употребен от Парето) първи вкарва точно Гаетано Моска. Той приключва своята монография „ Теория на ръководството и парламентарно ръководство “ на 17 април 1883 година, едвам на 25-годишна възраст и единствено пет години след започване на независима научна активност. Върху нейните 365 страници създателят излага своето изобретение, че във всички общества (започвайки със едва развитите или мъчно достигнали основите на цивилизацията, чак до най-развитите и могъщи), съществуват две съсловия хора: класата на ръководещите и класата на ръководените. Концепцията за ръководещата класа като индивид на политическия развой е дефинитивно дефинирана от Гаетано Моска в книгата „ Основи на политическата просвета “, отпечатана през 1896 година и получила необятна популярност след второто ѝ модифицирано и разширено издание през 1923 година
Вилфредо Парето основава своите съществени писания по същата тематика към десетилетие след Гаетано Моска. Но все пак отхвърля да признае настояването на Моска да удостовери неговия приоритет, като се обосновава с „ баналността “ на изказванията на Моска, изложени по-рано от британския мъдрец Едмънд Бърк (1729–1797 г.) и френския му сътрудник Иполит Тен (1828–1870 г.). В публичните науки понятието „ хайлайф “ се появява в „ Трактат по всеобща социология “ на Вилфредо Парето.
В своя фундаментален труд „ Социалистическите системи “ Вилфредо Парето се съгласява с Карл Маркс (1818–1883 г.), че класовата битка е най-важното събитие в международната история, само че твърди, че е погрешно да бъде признато, че класовата битка е подбудена от стопански аргументи, произлизаща от отношението на собствеността към средствата за произвеждане. Становището на Вилфредо Парето е, че битката за политическа власт може да бъде подбуда както за стълкновенията сред елитите и масите, по този начин и за съперничеството сред ръководещия и неуправляващия хайлайф. Следствие от класовата битка в актуалната ера при установяването на тирания на пролетариата действително властовият капацитет води до владичество на тези, които работят от името на пролетариата, т.е. още веднъж до фаворизиран хайлайф, обратно на изказванията на Карл Маркс, предвижда Вилфредо Парето.
Пропагандаторите на формалната идеология както в Съветския съюз, по този начин и в останалите социалистически страни в Източна Европа, усърдно поддържаха тезата, че елитът (като самият термин биваше избягван посредством потреблението на евфемизми), е част от господстващата експлоататорска класа. Следователно той може да съществува единствено в класово-антагонистичните общества. Тъй като самият социализъм е строй без експлоататорска класа, то той съставлява общество без хайлайф. Но политическата процедура на марксистко-ленинската идеология прекомерно бързо изпраща посредством реализацията си в музея на революционния възторг мобилизиращия девиз „ Вся власть советам! “, които институции на властта останали единствено официално да съществуват в Съюз на съветските социалистически републики. Идеята за социалистическа народна власт мутира във високо резистентен образец на партократичния педантизъм и в другите социалистически страни. Напълно в несъгласие с действителността формалната агитация там постулираше, че държавните и партийните ръководители – това се същински изразители на волята на народа, негови прислужници, по тази причина и се употребяват с беззаветната поддръжка на масите. Отвън фасадата на публичната групировка изглеждаше доста идилично, хармонично, чак даже утопично демократично. Съдържанието обаче трагично се различаваше от пропагандирания образ. Тази сякаш „ социалистическа “ реалност съдържаше в себе си акумулирано отчуждение на народа от политиката, която бива осъществявана от номенклатурния хайлайф, притежаващ големи привилегии и в действителност безотговорно разпореждащ се със ориста на милиони хора. Диалектическото несъгласие сред пропагандната опаковка за неявяване на употреба, а оттова – и на хайлайф, и действителността – тотална власт на партийно-държавните бюрократични елити, престижът на които в очите на народите на европейските социалистически страни пагубно спадаше, обуслови неналичието за деяние от страна на масите за опазване на статуквото при краха на социализма в края на 80-те години на предишното столетие.
Забележителен факт е, че през целия интервал на така наречен „ преход “ нито една от представяните в българския парламент партии не е поставяла в общественото пространство въпроса за въвеждането на ефикасна система за надзор от страна на суверена върху активността на елитите. Амбицията на ръководещото малцинство е да подпечата застраховката за своята недостижимост от недоволството на жителите поради метода, по който упражнява властта, чрез елиминирането авансово на каквато и да е законова основа за практикуване на надзор от страна на суверена върху неговите дейности, както и да противодейства на възможното преобразяване на трансферирания му властови капацитет в обратим, т.е. да попречва още в зародиш иницииране на процедурата за отзоваване на лица, заели, според волеизлиянието на жителите, избирателен пост.
Този прекомерно нелицеприятен факт за всички тези български партии от целия идеологически набор, само че всички те с ярка рекламация за „ демократи “, е бил годен както по времето, когато дадена политическа групировка е взела участие в изпълнителната власт, по този начин също и в интервалите на нейното престояване в съпротива – парламентарна или отвън банките на Народното събрание. Всъщност в битността си и при двете свои „ агрегатни “ положения партокрацията или е хайлайф, или вижда себе си в ролята на контраелит – кадровия запас на едно различно ръководство. Но никога не бленува за ролята на антиелит. Независимо какъв статус ѝ е отредила в даден миг рулетката на ориста, елитокрацията е стимулирана да залъгва непрестанно суверена с биберона на навсякъде рекламираните „ демократични избори “.
Както още Жан-Жак Русо (1712–1778 г.) заключава в своя типичен труд „ За публичния контракт “, книга трета, глава петнадесета: „ Английският народ мисли, че е свободен, той надълбоко се лъже, тъй като е свободен единствено до момента в който избира членовете на парламента; свършат ли изборите, той е плебей, той е нищо “. Това, което в действителност великият френски мъдрец споделя, е, че в случай че един народ отчужди контрола си от последна инстанция върху дневния ред и върху решенията на държавното управление на неговата страна, то той рискува също по този начин да отчужди контрола си от последна инстанция и върху останалите управнически сфери. Именно в тази посока са ориентирани напъните на жителите в тези – намиращи се в по-пълноценна форма на демокрацията, – страни, т.е. към възвръщането на властта у суверена като индивид от последна инстанция за нейното практикуване. Това се реализира посредством съчетаване на директната, партиципаторната форма на народна власт (демокрация на присъединяване, която е с по-нисък интензитет от директната демокрация) и делиберативната народна власт (механизми за авансово разискване на управнически решения), вплетени във действието на представителната народна власт. Изказано в терминологията на политологията, горното значи държавното ръководство да съставлява присаждане на компетентността на специалистите върху дървото на националния суверенитет, и никога да не отразява присаждането на знаците на демокрацията върху дървото на настойничеството на политическите елити [или по-скоро (псевдо)елити].
Точно този стадий от пътя на гражданското себесъздаване на българския суверен към момента не е изминат от него. Ситуацията, която е отлята в калъпа на сегашния главен закон на България, ерозиращ и омаломощаващ капацитета на българския суверен да има и упражнява властта от последна инстанция. Ето за какво е изцяло обяснима мотивацията на сегашната политическа класа у нас единомислещо да брани с гърдите си по матросовски членовете на конституцията от каквито и да са промени в духа на действително народовластие.
* – Авторът е ръководител на УС на Асоциацията за битка срещу корупцията в България
Източник: fakti.bg
КОМЕНТАРИ