Истината и дъвката
ФАКТИ разгласява отзиви с необятен набор от гледни точки, с цел да предизвиква градивни диспути.
По време на Гражданската война в Испания (18 юли 1936 – 1 април 1939 г.), войските на метежниците, ръководени от военачалник Франциско Франко, напредват към столицата Мадрид в четири колони. Върху територията, следена от законното републиканско държавно управление, те имат за съдружници представителите на крупния капитал, на едрите земевладелци и висшето духовенство. Именно те биват наричани „ петата колона “. Оттогава това разбиране придобива смисъл на множеството от човеци, които са вътрешни съдружници на външните вражески сили по отношение на ползите на народа на дадена страна.
Именно този термин е пълносмисловия синоним на идеологията на политическото обединяване „ Демократична България “. Петата колона на геополитическата експанзия на Съединените американски щати.
Моите контакти с представителите на тази политическа групировка изрично ме убедиха, че за тях политологичното море е ниско под коляното.
Факт е, че за тях базисната доктрина за появяването и развиването на геополитиката като научна дисциплинираност е тера инкогнита. Не им е познато името на Фредрих Ратцел (1844–1904 г.), който в действителност образува предпоставките за възникването на геополитиката, като издава серия програмни работи, откриващи сами по себе си нова просвета – „ антропогеография “ или „ политическа “ география. Нито им е известно името на различен предтеча на геополитиката – адмирал Алфред Мехън (1840–1914 г.), американски пълководец. Той създава тематиката за „ морското господство “ („ Sea Power “), която съгласно него съставлява достижение на военното, стратегическото, политическото и икономическото предимство за сметка на потреблението на морските пространства и съобщителните направления, а също за сметка на защитата на личните брегови граници и определяне на надзор над бреговите зони, отнасящи се към „ неутралните “ територии или към териториите на „ съперника “. За адмирал Алфред Мехън ориста на Съединени американски щати се състои в цялостно отъждествяване с „ морското господство “, а основния ѝ стратегически, исторически и политически съперник постоянно е била сухопътна и континентална Русия.
През цялото по-нататъшно развиване на геополитиката тази концепция е водеща. Противопоставянето на „ цивилизацията на Морето “ против „ цивилизация на Сушата “.
Дълъг е описът на западните учени, които теоретично обосновават това опълчване. Редно би било управлението на Демократична България, с цялата си рекламация, че съставляват една огромна част от интелектуалците на България, да са се срещнали с читанките по политология, там написа и за превратния миг в историята на геополитическата дисциплинираност – публикуването през 1904 година в британското списание „ The Geographical Journal “ на публикацията на Халфорд Макиндер (1861–1941 г.) „ Географската ос на историята “. В нея в действителност са заложени основите на методологията и е разказано полето на цялата геополитическа просвета, обосновани са нейните правила, показани са формите и мащабите на приложението ѝ.
Халфорд Макиндер е освен академик, само че и деятелен политик. От 1910 до 1922 година той е член на британския парламент от шотландската Партия на юнионистите. През 1919–1920 година извършва функционалностите на Висш английски комисар за Украйна във войските на Антантата. Своята задача той осмислял като застраховане на материалната, политическата, техническата и финансовата помощ на „ бялото придвижване “ на Деникин и Врангел.
По този метод геополитиката за Халфорд Макиндер била освен сфера на неговите теоретични ползи, само че и дело на неговия живот: той се стремял да осъществя своите хрумвания на процедура.
Всъщност в своята фундаментална публикация „ Географската ос на историята “ (1904 г.) създателят излага нещо по-значително, в сравнение с практическото наблюдаване за това, което по негово време било наричано „ Голямата игра “ („ Great Game “). Под „ Голямата игра “ (в края на ХІХ – началото на ХХ в.) се разбирало опълчването сред Англия и Руската империя за надзор над доста значими стратегически пространства на евразийския материк, преди всичко Индия, Афганистан, а също Кавказ и Близкия Изток. По цялото пространство на Евразия от Средиземно море до Тихия океан се простирала територия, контролът над която бил ключа за запазването на международното владичество на Британската империя, а за Русия – опция за превръщането ѝ във велика международна страна със свободен изход към топлите морета. Руската империя понякога се опитвала да отхвърли англосанксонското доминиране – преди всичко над азиатските колонии – откъм сушата, с цел да стане самата тя пълноценна планетарна геополитическа мощ. Именно този развой носел името „ Голямата игра “.
Халфорд Макиндер образува три постулата в геополитиката. Първият може да бъде изложен по този начин: политическото пространство (т. е. страните, империите и т. н.) получават своите черти, граници и форми под въздействието на импулсите на чергарските нации. Историята неоспоримо свидетелства, че точно чергарите реализират историческата динамичност: те или основават главните политически образования: империи, страни, политически съюзи, или тези образования се появяват за отбрана от техния напън.
Вторият принцип на геополитиката, дефиниран от Халфорд Макиндер, показва една неотслабваща историческа жизнеспособност, като участва с цялостна мощ и в сегашното. Той постулира разделянето на чергарските култури на две фундаментални категории: чергари на Сушата и чергари на Морето. Самият Макиндер ги назовава иронично: „ бандити на Сушата “ и „ бандити на Морето “ (the briganas). Тези две разновидности на чергарите придават динамичност на историческите процеси, непрекъснато, от разнообразни страни, и от Сушата и от Морето, като оказват политически, военни и културни въздействия и принуждават съществуващите уседнали страни, култури и нации непрекъснато да дават отговор на тези провокации. Всъщност динамичността на чергарите поражда наличието на политическата история.
Предизвикателствата на „ чергарите на Сушата “ и „ чергарите на Морето “ имат разнообразни качествени характерности. В двата вида чергари е друг стилът в тактиката, тактиката и ценностната система. Това, което попада под въздействието на „ чергарите на Сушата “, се стреми към йерархично-героичния вид цивилизация и просвета, а това, което се оказва в областта на ползите на „ чергарите на Морето “, в противен случай, попива в себе си динамизма на „ комерсиалното “, софтуерно изобретателното, „ прогресисткото “ начало, устремено към „ народна власт “ и „ открит пазар “.
Историческото развиване последователно прави оформяне на двата вида чергарски нации в два вида цивилизации, проведени по разнообразни модели, преследващи противоположни стратегически цели и учредени на различни цивилизационни и културни правила. Едната от тях може да бъде посочена „ цивилизация на Морето “, а другата – „ цивилизация на Сушата “.
„ Голямата игра “ не е началото на конфликта сред тези две цивилизации. Той стартира още от опълчването на „ морската “ Атина и „ сухопътната “ Спарта, получило ослепителен израз в продължителната Пелопонеска война (431–404 година пр.н.е.) и Пуническите войни на Рим (Суша) и Картаген (Море) от 264 до 146 година пр.н.е.
Третият принцип на геополитиката, дефиниран от Халфорд Макиндер, е районирането на територията на планетата според от правилата на цивилизационния дуализъм „ Суша-Море “. Първоначално Х. Макиндер в „ цивилизацията на Морето “ включва само Британската империя, защото по това време (1904 г.) той смята Съединени американски щати за външна страна на света, сухопътна страна и второстепенна мощ. Но няколко десетилетия по-късно той трансформира своя мироглед.
Като противоположна геополитическа зона е избрана „ Сърцевината “ или „ сърдечната земя “ (Heartland), в която Х. Макиндер разполага ядрото на „ цивилизацията на Сушата “. През 1904 година това е била Руската империя, по-късно, от 1917 до 1991 година – Съветският съюз. От 1991 година и понастоящем, в сведен тип, това е Руската федерация. Сменят се идеологиите, режимите, политическите системи, само че геополитическият смисъл на политическото пространство остава неизменим.
Неизменна остава и динамичността на геополитиката. Описвайки главните геополитически задания, Халфорд Макиндер предлага да бъде затворена „ Сушата “ колкото е допустимо по-далеко от южните и западните морски пътища, като бъде укрепено въздействието на атлантическите страни по цялата дължина на „ бреговата зона “, която съставлява географския бряг на евразийския континент на Западна Европа през Средиземноморието, Близкия Изток, Турция, Кавказ, Иран, Централна Азия, Индия, чак до Китай, страните на Далечния Изток, Япония и Тихоокеанския район. Контролът на крайбрежните линии обезпечава сдържането на Сушата в нейните отдалечени от топлите морета граници, разрешава да бъде основано и поддържано планетарно владичество от океански темперамент.
За да бъде реализирана тази цел, Халфорд Макиндер предлага да бъде основан в пограничните области „ хигиеничен кордон “ от марионетъчни и зависещи от цивилизацията на Морето нови „ национални “ страни. Самата Русия е желателно да бъде разчленена от Запада и от Изтока, на мястото на Австро-Унгарската империя да бъдат основани нови политически единици, враждебни на руснаците, да бъде открит англосанксонски надзор над територията на Кавказ и Южна Русия, да бъдат укрепени позициите на Морето в Афганистан и Тибет за попречване на допустимо агресия на руснаците на Юг и Изток.
Но до момента в който пионерите на геополитическата просвета схващат опълчването сред „ цивилизацията на Морето “ и „ цивилизацията на Сушата “ като развой, безграничен напред във времето, то американският академик от нидерландски генезис Николас Джон Спикман (1893–1943 г.) защищава тезата, че при осъществяване на съответната геополитика, подплатена чрез удобна за реализирането ѝ държавна активност и финансови запаси, то „ борбата “ може да бъде извоювана от „ цивилизацията на Морето “. Окончателно и необратимо!
Голям е приносът за действителни резултати в тази тенденция в по-ново време на проф. Збигнев Бжежински (1928–2017 г.) и на проф. Хенри Кисинджър (р. 1925 г.).
Именно с цел да не бъде България пионка в игра на непознати ползи, като загубите в тази игра се социализират тук, в нашето Отечество, а облагите се приватизират зад граница, е належащо добре да се познава Историята.
Когато в общественото пространство шумно бива акламирана концепцията за оповестяването за личност нон грата на посланичката на Руската федерация у нас Елеонора Митрофанова е редно на създателите на това „ гениално “ предложение да бъде заложен въпросът „ Поради що ползват двоен стандарт? “.
Защо тези господа и госпожи не реагираха, когато през 2014 година някогашният американски дипломат у нас Джеймс Пардю съобщи в изявление за в. „ Сега “, че България е хваната в капан на „ цикъл от неефективни държавни управления, които демонстрираха некадърност да се оправят със сериозните национални проблеми “. Нима това изявление не съставлява интервенция във вътрешните работи на България! И по-нататък: „ Възлови детайли на демокрацията в България са опорочени или тежко манипулирани “. И още, отново в същия нападателен жанр: „ Не виждам необятен публичен спор за съветското въздействие върху българската политическа система... “.
По-късно, посланичката на Съединени американски щати през интервала 2012–2015 година Марси Рийс декларира: „ Призовавам българския бизнес да не работи с съветски компании, които са в черния лист със наказания за анексирането на Крим “.
Като стана въпрос за двойния стандарт, изниква още един въпрос: „ Защо формалната вашингтонска администрация, която толкоз упорито се стреми да убеди Европейския съюз да разгласи ембарго на вноса на енергийни източници от Руската федерация, с цел да не бъде финансирана войната в Украйна, на същото съображение не приключи вноса на уран, отново от РФ, който е 90 % от нужното гориво за всички атомни електроцентрали в Съединени американски щати? Е, може да се прави помен и с непозната пита.
Колкото се отнася до клакьорите в българската политика, то съветският публицист Фьодор Михайлович Достоевски (1821–1881 г.) заключава: „ Човек доста постоянно принадлежи към прочут кръг убеждения не по тази причина, че ги възприема, а тъй като те му дават мундир, състояние в обществото, постоянно дори и приходи “.
* – Авторът е ръководител на УС на Асоциацията за битка срещу корупцията в България.
По време на Гражданската война в Испания (18 юли 1936 – 1 април 1939 г.), войските на метежниците, ръководени от военачалник Франциско Франко, напредват към столицата Мадрид в четири колони. Върху територията, следена от законното републиканско държавно управление, те имат за съдружници представителите на крупния капитал, на едрите земевладелци и висшето духовенство. Именно те биват наричани „ петата колона “. Оттогава това разбиране придобива смисъл на множеството от човеци, които са вътрешни съдружници на външните вражески сили по отношение на ползите на народа на дадена страна.
Именно този термин е пълносмисловия синоним на идеологията на политическото обединяване „ Демократична България “. Петата колона на геополитическата експанзия на Съединените американски щати.
Моите контакти с представителите на тази политическа групировка изрично ме убедиха, че за тях политологичното море е ниско под коляното.
Факт е, че за тях базисната доктрина за появяването и развиването на геополитиката като научна дисциплинираност е тера инкогнита. Не им е познато името на Фредрих Ратцел (1844–1904 г.), който в действителност образува предпоставките за възникването на геополитиката, като издава серия програмни работи, откриващи сами по себе си нова просвета – „ антропогеография “ или „ политическа “ география. Нито им е известно името на различен предтеча на геополитиката – адмирал Алфред Мехън (1840–1914 г.), американски пълководец. Той създава тематиката за „ морското господство “ („ Sea Power “), която съгласно него съставлява достижение на военното, стратегическото, политическото и икономическото предимство за сметка на потреблението на морските пространства и съобщителните направления, а също за сметка на защитата на личните брегови граници и определяне на надзор над бреговите зони, отнасящи се към „ неутралните “ територии или към териториите на „ съперника “. За адмирал Алфред Мехън ориста на Съединени американски щати се състои в цялостно отъждествяване с „ морското господство “, а основния ѝ стратегически, исторически и политически съперник постоянно е била сухопътна и континентална Русия.
През цялото по-нататъшно развиване на геополитиката тази концепция е водеща. Противопоставянето на „ цивилизацията на Морето “ против „ цивилизация на Сушата “.
Дълъг е описът на западните учени, които теоретично обосновават това опълчване. Редно би било управлението на Демократична България, с цялата си рекламация, че съставляват една огромна част от интелектуалците на България, да са се срещнали с читанките по политология, там написа и за превратния миг в историята на геополитическата дисциплинираност – публикуването през 1904 година в британското списание „ The Geographical Journal “ на публикацията на Халфорд Макиндер (1861–1941 г.) „ Географската ос на историята “. В нея в действителност са заложени основите на методологията и е разказано полето на цялата геополитическа просвета, обосновани са нейните правила, показани са формите и мащабите на приложението ѝ.
Халфорд Макиндер е освен академик, само че и деятелен политик. От 1910 до 1922 година той е член на британския парламент от шотландската Партия на юнионистите. През 1919–1920 година извършва функционалностите на Висш английски комисар за Украйна във войските на Антантата. Своята задача той осмислял като застраховане на материалната, политическата, техническата и финансовата помощ на „ бялото придвижване “ на Деникин и Врангел.
По този метод геополитиката за Халфорд Макиндер била освен сфера на неговите теоретични ползи, само че и дело на неговия живот: той се стремял да осъществя своите хрумвания на процедура.
Всъщност в своята фундаментална публикация „ Географската ос на историята “ (1904 г.) създателят излага нещо по-значително, в сравнение с практическото наблюдаване за това, което по негово време било наричано „ Голямата игра “ („ Great Game “). Под „ Голямата игра “ (в края на ХІХ – началото на ХХ в.) се разбирало опълчването сред Англия и Руската империя за надзор над доста значими стратегически пространства на евразийския материк, преди всичко Индия, Афганистан, а също Кавказ и Близкия Изток. По цялото пространство на Евразия от Средиземно море до Тихия океан се простирала територия, контролът над която бил ключа за запазването на международното владичество на Британската империя, а за Русия – опция за превръщането ѝ във велика международна страна със свободен изход към топлите морета. Руската империя понякога се опитвала да отхвърли англосанксонското доминиране – преди всичко над азиатските колонии – откъм сушата, с цел да стане самата тя пълноценна планетарна геополитическа мощ. Именно този развой носел името „ Голямата игра “.
Халфорд Макиндер образува три постулата в геополитиката. Първият може да бъде изложен по този начин: политическото пространство (т. е. страните, империите и т. н.) получават своите черти, граници и форми под въздействието на импулсите на чергарските нации. Историята неоспоримо свидетелства, че точно чергарите реализират историческата динамичност: те или основават главните политически образования: империи, страни, политически съюзи, или тези образования се появяват за отбрана от техния напън.
Вторият принцип на геополитиката, дефиниран от Халфорд Макиндер, показва една неотслабваща историческа жизнеспособност, като участва с цялостна мощ и в сегашното. Той постулира разделянето на чергарските култури на две фундаментални категории: чергари на Сушата и чергари на Морето. Самият Макиндер ги назовава иронично: „ бандити на Сушата “ и „ бандити на Морето “ (the briganas). Тези две разновидности на чергарите придават динамичност на историческите процеси, непрекъснато, от разнообразни страни, и от Сушата и от Морето, като оказват политически, военни и културни въздействия и принуждават съществуващите уседнали страни, култури и нации непрекъснато да дават отговор на тези провокации. Всъщност динамичността на чергарите поражда наличието на политическата история.
Предизвикателствата на „ чергарите на Сушата “ и „ чергарите на Морето “ имат разнообразни качествени характерности. В двата вида чергари е друг стилът в тактиката, тактиката и ценностната система. Това, което попада под въздействието на „ чергарите на Сушата “, се стреми към йерархично-героичния вид цивилизация и просвета, а това, което се оказва в областта на ползите на „ чергарите на Морето “, в противен случай, попива в себе си динамизма на „ комерсиалното “, софтуерно изобретателното, „ прогресисткото “ начало, устремено към „ народна власт “ и „ открит пазар “.
Историческото развиване последователно прави оформяне на двата вида чергарски нации в два вида цивилизации, проведени по разнообразни модели, преследващи противоположни стратегически цели и учредени на различни цивилизационни и културни правила. Едната от тях може да бъде посочена „ цивилизация на Морето “, а другата – „ цивилизация на Сушата “.
„ Голямата игра “ не е началото на конфликта сред тези две цивилизации. Той стартира още от опълчването на „ морската “ Атина и „ сухопътната “ Спарта, получило ослепителен израз в продължителната Пелопонеска война (431–404 година пр.н.е.) и Пуническите войни на Рим (Суша) и Картаген (Море) от 264 до 146 година пр.н.е.
Третият принцип на геополитиката, дефиниран от Халфорд Макиндер, е районирането на територията на планетата според от правилата на цивилизационния дуализъм „ Суша-Море “. Първоначално Х. Макиндер в „ цивилизацията на Морето “ включва само Британската империя, защото по това време (1904 г.) той смята Съединени американски щати за външна страна на света, сухопътна страна и второстепенна мощ. Но няколко десетилетия по-късно той трансформира своя мироглед.
Като противоположна геополитическа зона е избрана „ Сърцевината “ или „ сърдечната земя “ (Heartland), в която Х. Макиндер разполага ядрото на „ цивилизацията на Сушата “. През 1904 година това е била Руската империя, по-късно, от 1917 до 1991 година – Съветският съюз. От 1991 година и понастоящем, в сведен тип, това е Руската федерация. Сменят се идеологиите, режимите, политическите системи, само че геополитическият смисъл на политическото пространство остава неизменим.
Неизменна остава и динамичността на геополитиката. Описвайки главните геополитически задания, Халфорд Макиндер предлага да бъде затворена „ Сушата “ колкото е допустимо по-далеко от южните и западните морски пътища, като бъде укрепено въздействието на атлантическите страни по цялата дължина на „ бреговата зона “, която съставлява географския бряг на евразийския континент на Западна Европа през Средиземноморието, Близкия Изток, Турция, Кавказ, Иран, Централна Азия, Индия, чак до Китай, страните на Далечния Изток, Япония и Тихоокеанския район. Контролът на крайбрежните линии обезпечава сдържането на Сушата в нейните отдалечени от топлите морета граници, разрешава да бъде основано и поддържано планетарно владичество от океански темперамент.
За да бъде реализирана тази цел, Халфорд Макиндер предлага да бъде основан в пограничните области „ хигиеничен кордон “ от марионетъчни и зависещи от цивилизацията на Морето нови „ национални “ страни. Самата Русия е желателно да бъде разчленена от Запада и от Изтока, на мястото на Австро-Унгарската империя да бъдат основани нови политически единици, враждебни на руснаците, да бъде открит англосанксонски надзор над територията на Кавказ и Южна Русия, да бъдат укрепени позициите на Морето в Афганистан и Тибет за попречване на допустимо агресия на руснаците на Юг и Изток.
Но до момента в който пионерите на геополитическата просвета схващат опълчването сред „ цивилизацията на Морето “ и „ цивилизацията на Сушата “ като развой, безграничен напред във времето, то американският академик от нидерландски генезис Николас Джон Спикман (1893–1943 г.) защищава тезата, че при осъществяване на съответната геополитика, подплатена чрез удобна за реализирането ѝ държавна активност и финансови запаси, то „ борбата “ може да бъде извоювана от „ цивилизацията на Морето “. Окончателно и необратимо!
Голям е приносът за действителни резултати в тази тенденция в по-ново време на проф. Збигнев Бжежински (1928–2017 г.) и на проф. Хенри Кисинджър (р. 1925 г.).
Именно с цел да не бъде България пионка в игра на непознати ползи, като загубите в тази игра се социализират тук, в нашето Отечество, а облагите се приватизират зад граница, е належащо добре да се познава Историята.
Когато в общественото пространство шумно бива акламирана концепцията за оповестяването за личност нон грата на посланичката на Руската федерация у нас Елеонора Митрофанова е редно на създателите на това „ гениално “ предложение да бъде заложен въпросът „ Поради що ползват двоен стандарт? “.
Защо тези господа и госпожи не реагираха, когато през 2014 година някогашният американски дипломат у нас Джеймс Пардю съобщи в изявление за в. „ Сега “, че България е хваната в капан на „ цикъл от неефективни държавни управления, които демонстрираха некадърност да се оправят със сериозните национални проблеми “. Нима това изявление не съставлява интервенция във вътрешните работи на България! И по-нататък: „ Възлови детайли на демокрацията в България са опорочени или тежко манипулирани “. И още, отново в същия нападателен жанр: „ Не виждам необятен публичен спор за съветското въздействие върху българската политическа система... “.
По-късно, посланичката на Съединени американски щати през интервала 2012–2015 година Марси Рийс декларира: „ Призовавам българския бизнес да не работи с съветски компании, които са в черния лист със наказания за анексирането на Крим “.
Като стана въпрос за двойния стандарт, изниква още един въпрос: „ Защо формалната вашингтонска администрация, която толкоз упорито се стреми да убеди Европейския съюз да разгласи ембарго на вноса на енергийни източници от Руската федерация, с цел да не бъде финансирана войната в Украйна, на същото съображение не приключи вноса на уран, отново от РФ, който е 90 % от нужното гориво за всички атомни електроцентрали в Съединени американски щати? Е, може да се прави помен и с непозната пита.
Колкото се отнася до клакьорите в българската политика, то съветският публицист Фьодор Михайлович Достоевски (1821–1881 г.) заключава: „ Човек доста постоянно принадлежи към прочут кръг убеждения не по тази причина, че ги възприема, а тъй като те му дават мундир, състояние в обществото, постоянно дори и приходи “.
* – Авторът е ръководител на УС на Асоциацията за битка срещу корупцията в България.
Източник: fakti.bg
КОМЕНТАРИ