Неконтролираната представителна демокрация – мащехата на суверена
ФАКТИ разгласява отзиви с необятен набор от гледни точки, с цел да предизвиква градивни диспути.
Както е добре известно от цялата история на земната цивилизация, човешкият разум, уголемен от нова концепция, в никакъв случай повече не се връща към предходния си размер.
Идеята, която все по-нашироко се популяризира измежду болшинството от популацията в страните, които показват претенцията да бъдат категоризирани като „ развити демокрации “ е, както носителят на Нобелова премия по стопанска система Пол Кругман я разказа: „ Крайната централизация на приход е несъвместима с действителната народна власт. Може ли някой съществено да отхвърли, че политическата ни система е развратена от въздействието на огромните пари и че развращаването се ускорява, защото благосъстоянието на едно малцинство пораства от ден на ден? “.
Фрапантната илюстрация на степента на неравенството в Съединените щати е образецът с семейството Уолтън: шестимата наследници на империята „ Уолмарт “ ръководят благосъстояние на стойност 69,7 милиарда щат. $, което се равнява на 30 % от живеещите на дъното на американското общество. Всъщност сама по себе си цифрата 69,7 милиарда щат. $ не е шокираща, стряскащото е какъв брой малко благосъстояние е във притежание на тези три десети от най-долното ходило на обществената пирамида в Съединените щати.
Историята на тази страна през последните четиридесет години, показана в резюме е: богатите стават по-богати, най-богатите стават още по-богати, бедните стават по-бедни и по-многобройни, а междинната класа се свива. Както сочи Пол Кругман: „ съвсем 2/3 от увеличаващия се дял на прихода на тези на върха отиде в реалност при 0,1-ия %..., които видяха приходите си да се усилват с над 400 % от 1979 до 2005 година Според данни на Томас Пикети и Емануел Саез, приходът на 0,1-ия % на върха е бил единствено 3,44 % от общия приход, само че до 2005 година този дял се усилва повече от 3 пъти – на 10,98 %. Единият % на върха на обществената пирамида в Съединените щати получава повече от 20 пъти по отношение на 90-те % на дъното. До 2007 година 0,1-ият % на самия връх на американското общество имаше 220 пъти по-висок от междинния за 90-те % на дъното приход. Богатството беше даже по-неравномерно разпределено спрямо настоящия приход, защото единият % най-богати притежаваха повече от 1/3 от националното благосъстояние. През първите години от новото хилядолетие единият % държеше над 65 % от облагата в съвкупния народен приход на Съединените щати.
Преди към 30 години единият % на върха получаваше единствено 12 % от националния приход. Но от този момент разликите в приходите набъбнаха фрапантно, тъй че към 2007 година междинният приход след облагане с налози на единия % доближи 1,3 млн. щат. $, до момента в който този на 20-те % на дъното възлизаше единствено на 17 800 $. Най-богатите получават за една седмица 40 % повече, в сравнение с получават 5-те % най-бедни за една година. Намиращите се най-високо в обществената пирамида – 0,1-ият %, получаваха за ден и половина това, което 90 % от най-долните пластове получаваха за една година, а най-богатите 20 % получаваха общ приход след облагане с налози по-висок от този, който 80-те % на дъното общо получаваха.
Степента на икономическото неравноправие в Съединените щати понастоящем, и методът, по който то бива създавано, в реалност ерозират икономическия напредък и утежняват успеваемостта, съгласно носителя на Нобелова премия по стопанска система Джоузеф Стиглиц. Отчасти повода за това е, че огромна част от неравенството в Съединените щати е резултат от пазарните деформации, свързани с начинания, ориентирани не към основаване на ново благосъстояние, а към изземването му от другите.
Но неравенството в приходите и благосъстоянието не е единствено статистически индикатор, то не е и само цифрово изражение на разлика в стандартите на живот на американците върху другите стъпала на обществената пирамида. Това събитие е годно и за основните изпълнителни шефове на огромните компании със седалище в Съединените щати. Разликата в заплащането на основните изпълнителни шефове и това на елементарния служащ надмина 200 пъти – число, което е доста по-високо в сравнение с в други страни (в Япония да вземем за пример съответният коефициент е 16:1). Напълно безпочвено е допускането, че отпреди четвърт век – когато съотношението е било 30:1, – групата на висшия мениджмънт е нараснала продуктивността си толкоз доста по отношение на елементарния служащ, че да бъде обосновано повишаването на приходите ѝ повече от 200 пъти. Оповестените резултати на американските компании въобще не поддържат такова изказване. И тъй като няма нищо по-лесно и по-приятно от изкуството да се харчат пари, образецът на американските висши мениджъри на драго сърце се следва от техните сътрудници по четирите направления на света. Например комисията, регулираща високите хонорари във Англия, заяви, че заплащането на висшия мениджмънт в огромните компании се приближава чак до викторианските равнища на неравноправие спрямо останалата част от обществото. Както е очебийно в отчета на Комисията: „ Справедливото възнаграждение в фирмите има значение. То въздейства върху продуктивността, ангажираността на служащите и доверието в бизнеса. Нещо повече, заплащането в обществените компании основава казус и когато явно то не е обвързвано с представянето на компанията или пък когато става заплащане за неуспеха, се трансформира в неверно обръщение и явен признак за пазарен неуспех “.
Разполагащ с голям финансов капацитет, облагодетелстваният един % гладко намира интелектуални наемници, защитаващи така наречен „ доктрина на просмукването “. Защитниците на неравенството настояват, че притокът на повече пари към най-богатата обществена група ще бъде от изгода за всеки – тъй като това би довело до по-голям напредък. Но това, което в Съединените щати – а и освен в тази страна, – се следи през последните години, е безусловно противоположно на теорията на просмукването: благосъстоянията, насъбрани от най-богатите, са за сметка на тези от долните равнища на обществената пирамида.
Тази обстановка е неразривно обвързвана със структурата на управническата сфера в Съединените щати. Тамошни известни откриватели обществено предоставиха неопровержими доказателства, че „ икономическите елити и проведени групи, представляващи бизнес ползи, оказват доста без значение въздействие върху американското държавно управление, до момента в който елементарните жители и всеобщите групи по ползи оказват нищожно или никакво без значение въздействие “. Формиран е и изводът, че резултатите от проучванията „ обезпечават забележителна поддръжка на теориите на властта на икономическия хайлайф или за теориите на „ изместения “ (наричан още „ преднамерен “ или „ привързан “) плурализъм, само че не и за теориите за мажоритарната изборна народна власт или за мажоритарния плурализъм “.
Други социологически проучвания демонстрират, че голямото болшинство от популацията в Съединените щати (в долната половина на скалата, която дефинира прихода и състоянието), е на практика навън от действително присъединяване в политическата система, като неговите отзиви и възгледи биват пренебрегнати от изборните му представители, до момента в който един незначително дребен бранш на върха на въпросната канара де факто оказва действено въздействие.
На съображение на високия % на безучастие на пълнолетните американци във федералните и щатските избори, откривателите Бърнам и Томас Фергюсън стигат до извода, че „ и резултати от социологическите изследвания, и здравият разсъдък удостоверяват, че огромен брой американци се отнасят с съмнение към двете съществени политически партии и недоволството им от вероятностите нараства в дълготраен проект. Мнозина са уверени, че малцина крупни ползи управляват политиката “.
Не по-малко индикативен е и упадъкът на демокрацията в Европа – съгласно Ноам Чомски, – където центърът за взимане на решения е преместен в интерес на бюрокрацията в Брюксел и финансовите сили, които тя съставлява в най-голяма степен.
Генезисът на това обезвластяване на жителите както в Съединени американски щати, по този начин и в страните членки на Европейски Съюз, е, че както по отношение на членовете на американския Конгрес, по този начин и към заседаващите по банките на Европейския парламент, гласоподавателите не могат да ползват процедура за отзоваване. Ето по какъв начин представителната народна власт основава условия за парекселанс потребление на властовия капацитет за персонална полза в интерес на персоните, които в интервалите сред изборите трансформират делегираните им властови компетенции от страна на суверена – лишен от механизъм за надзор върху тяхното използване, – в узурпиране на власт.
* – Авторът е ръководител на УС на Асоциацията за битка срещу корупцията в България.
Както е добре известно от цялата история на земната цивилизация, човешкият разум, уголемен от нова концепция, в никакъв случай повече не се връща към предходния си размер.
Идеята, която все по-нашироко се популяризира измежду болшинството от популацията в страните, които показват претенцията да бъдат категоризирани като „ развити демокрации “ е, както носителят на Нобелова премия по стопанска система Пол Кругман я разказа: „ Крайната централизация на приход е несъвместима с действителната народна власт. Може ли някой съществено да отхвърли, че политическата ни система е развратена от въздействието на огромните пари и че развращаването се ускорява, защото благосъстоянието на едно малцинство пораства от ден на ден? “.
Фрапантната илюстрация на степента на неравенството в Съединените щати е образецът с семейството Уолтън: шестимата наследници на империята „ Уолмарт “ ръководят благосъстояние на стойност 69,7 милиарда щат. $, което се равнява на 30 % от живеещите на дъното на американското общество. Всъщност сама по себе си цифрата 69,7 милиарда щат. $ не е шокираща, стряскащото е какъв брой малко благосъстояние е във притежание на тези три десети от най-долното ходило на обществената пирамида в Съединените щати.
Историята на тази страна през последните четиридесет години, показана в резюме е: богатите стават по-богати, най-богатите стават още по-богати, бедните стават по-бедни и по-многобройни, а междинната класа се свива. Както сочи Пол Кругман: „ съвсем 2/3 от увеличаващия се дял на прихода на тези на върха отиде в реалност при 0,1-ия %..., които видяха приходите си да се усилват с над 400 % от 1979 до 2005 година Според данни на Томас Пикети и Емануел Саез, приходът на 0,1-ия % на върха е бил единствено 3,44 % от общия приход, само че до 2005 година този дял се усилва повече от 3 пъти – на 10,98 %. Единият % на върха на обществената пирамида в Съединените щати получава повече от 20 пъти по отношение на 90-те % на дъното. До 2007 година 0,1-ият % на самия връх на американското общество имаше 220 пъти по-висок от междинния за 90-те % на дъното приход. Богатството беше даже по-неравномерно разпределено спрямо настоящия приход, защото единият % най-богати притежаваха повече от 1/3 от националното благосъстояние. През първите години от новото хилядолетие единият % държеше над 65 % от облагата в съвкупния народен приход на Съединените щати.
Преди към 30 години единият % на върха получаваше единствено 12 % от националния приход. Но от този момент разликите в приходите набъбнаха фрапантно, тъй че към 2007 година междинният приход след облагане с налози на единия % доближи 1,3 млн. щат. $, до момента в който този на 20-те % на дъното възлизаше единствено на 17 800 $. Най-богатите получават за една седмица 40 % повече, в сравнение с получават 5-те % най-бедни за една година. Намиращите се най-високо в обществената пирамида – 0,1-ият %, получаваха за ден и половина това, което 90 % от най-долните пластове получаваха за една година, а най-богатите 20 % получаваха общ приход след облагане с налози по-висок от този, който 80-те % на дъното общо получаваха.
Степента на икономическото неравноправие в Съединените щати понастоящем, и методът, по който то бива създавано, в реалност ерозират икономическия напредък и утежняват успеваемостта, съгласно носителя на Нобелова премия по стопанска система Джоузеф Стиглиц. Отчасти повода за това е, че огромна част от неравенството в Съединените щати е резултат от пазарните деформации, свързани с начинания, ориентирани не към основаване на ново благосъстояние, а към изземването му от другите.
Но неравенството в приходите и благосъстоянието не е единствено статистически индикатор, то не е и само цифрово изражение на разлика в стандартите на живот на американците върху другите стъпала на обществената пирамида. Това събитие е годно и за основните изпълнителни шефове на огромните компании със седалище в Съединените щати. Разликата в заплащането на основните изпълнителни шефове и това на елементарния служащ надмина 200 пъти – число, което е доста по-високо в сравнение с в други страни (в Япония да вземем за пример съответният коефициент е 16:1). Напълно безпочвено е допускането, че отпреди четвърт век – когато съотношението е било 30:1, – групата на висшия мениджмънт е нараснала продуктивността си толкоз доста по отношение на елементарния служащ, че да бъде обосновано повишаването на приходите ѝ повече от 200 пъти. Оповестените резултати на американските компании въобще не поддържат такова изказване. И тъй като няма нищо по-лесно и по-приятно от изкуството да се харчат пари, образецът на американските висши мениджъри на драго сърце се следва от техните сътрудници по четирите направления на света. Например комисията, регулираща високите хонорари във Англия, заяви, че заплащането на висшия мениджмънт в огромните компании се приближава чак до викторианските равнища на неравноправие спрямо останалата част от обществото. Както е очебийно в отчета на Комисията: „ Справедливото възнаграждение в фирмите има значение. То въздейства върху продуктивността, ангажираността на служащите и доверието в бизнеса. Нещо повече, заплащането в обществените компании основава казус и когато явно то не е обвързвано с представянето на компанията или пък когато става заплащане за неуспеха, се трансформира в неверно обръщение и явен признак за пазарен неуспех “.
Разполагащ с голям финансов капацитет, облагодетелстваният един % гладко намира интелектуални наемници, защитаващи така наречен „ доктрина на просмукването “. Защитниците на неравенството настояват, че притокът на повече пари към най-богатата обществена група ще бъде от изгода за всеки – тъй като това би довело до по-голям напредък. Но това, което в Съединените щати – а и освен в тази страна, – се следи през последните години, е безусловно противоположно на теорията на просмукването: благосъстоянията, насъбрани от най-богатите, са за сметка на тези от долните равнища на обществената пирамида.
Тази обстановка е неразривно обвързвана със структурата на управническата сфера в Съединените щати. Тамошни известни откриватели обществено предоставиха неопровержими доказателства, че „ икономическите елити и проведени групи, представляващи бизнес ползи, оказват доста без значение въздействие върху американското държавно управление, до момента в който елементарните жители и всеобщите групи по ползи оказват нищожно или никакво без значение въздействие “. Формиран е и изводът, че резултатите от проучванията „ обезпечават забележителна поддръжка на теориите на властта на икономическия хайлайф или за теориите на „ изместения “ (наричан още „ преднамерен “ или „ привързан “) плурализъм, само че не и за теориите за мажоритарната изборна народна власт или за мажоритарния плурализъм “.
Други социологически проучвания демонстрират, че голямото болшинство от популацията в Съединените щати (в долната половина на скалата, която дефинира прихода и състоянието), е на практика навън от действително присъединяване в политическата система, като неговите отзиви и възгледи биват пренебрегнати от изборните му представители, до момента в който един незначително дребен бранш на върха на въпросната канара де факто оказва действено въздействие.
На съображение на високия % на безучастие на пълнолетните американци във федералните и щатските избори, откривателите Бърнам и Томас Фергюсън стигат до извода, че „ и резултати от социологическите изследвания, и здравият разсъдък удостоверяват, че огромен брой американци се отнасят с съмнение към двете съществени политически партии и недоволството им от вероятностите нараства в дълготраен проект. Мнозина са уверени, че малцина крупни ползи управляват политиката “.
Не по-малко индикативен е и упадъкът на демокрацията в Европа – съгласно Ноам Чомски, – където центърът за взимане на решения е преместен в интерес на бюрокрацията в Брюксел и финансовите сили, които тя съставлява в най-голяма степен.
Генезисът на това обезвластяване на жителите както в Съединени американски щати, по този начин и в страните членки на Европейски Съюз, е, че както по отношение на членовете на американския Конгрес, по този начин и към заседаващите по банките на Европейския парламент, гласоподавателите не могат да ползват процедура за отзоваване. Ето по какъв начин представителната народна власт основава условия за парекселанс потребление на властовия капацитет за персонална полза в интерес на персоните, които в интервалите сред изборите трансформират делегираните им властови компетенции от страна на суверена – лишен от механизъм за надзор върху тяхното използване, – в узурпиране на власт.
* – Авторът е ръководител на УС на Асоциацията за битка срещу корупцията в България.
Източник: fakti.bg
КОМЕНТАРИ